Пътеписи, изкуството да поддържаш мотоциклет и общи приказки

49 часа до твърда земя

Трите ни нощувки и двата дни на ферибота могат да се определят като чудесен инкубатор на причини за съществуването на крайно десните движения из Европа. Разнообразие от цветове на кожата, но постоянство и настойчивост в некадърността. Осъзнаването на този факт не отне прекалено много време като още при настаняването бяхме посрещнати от липсващи англоезични умения – молбата ни да сме настанени в по-малко от 4 каюти (общо бяхме 6 души) бе посрещната от половината речник на колоритната дама на рецепцията, а именно – „No“. Последвалото самоорганизиране на каютите протече почти незабелязано до момента, в който имаше опит новокачилите се мароканки в Барселона да бъдат настанени в анексираните от нас вече покои. Езиковата бариера, относителното хладнокръвие и очевидната липса на билети на новодошлите все пак доведоха до приключване на въпроса без промяна за нашето разположение. Като изключим този епизод, плаването премина под литературните занимания, ракията и бирата.

Литературен клуб „Фемили Номад“

Друга особеност на прехода беше конфликтът между обонянието ни и суровата реалност: наситеният аромат на арабска кухня (предимно европейци бяха платили за кетъринга от кораба, другите караха на лично готвено), пот (имаше общодостъпна баня, но явно никой не я харесваше) и крака (ходят боси). Букетът от аромати беше прекрасен, като всеки от нас също даде своя принос за равенството – кой с каквото може. От друга страна, извадихме късмет с времето – морето беше спокойно, небето безоблачно и само монотонния тътен от двигателя можеше да отличи престоя ни на кораба от това, което ни чакаше из Мароко.

В опит да улеснят живота на всички, които влизат в държавата чрез това изпитание на духа (ферибот), мароканските гранични власти бяха изпратили и граничен полицай в кораба, който през двата дни на плаването се беше установил в бившата дискотека (или бар?) на последната палуба на кораба и оттам изпълняваше митническите си задължения – издаването на визи за хората с не-мароканско гражданство. По този начин, вярвам сме спестили около час-два висене на границата на сушата.

Voila! Мароканска виза с бъдеща дата, издадена на кораб

Акостирането на кораба в пристанището на Танжер Мед (mediterranean, това на Средиземно море, което е различно от просто Танжер) беше съпроводено от суматоха, глъч, хаос, блъскане по стълбите и други подобни признаци на добро домакинство. След като оцеляхме излизането от трюма на кораба, се насочихме и към бюрокрацията, която ни очакваше на сушата – временен внос на мотори, регистриране като туристи и прочее, за щастие, предимно бавни, а не сложни дейности. Граничния пункт беше потънал в хаос, дори и „местните“ се лутаха насам-натам без особена идея на кое от общо 3те гишета трябва да се подредят. 2 часа по-късно, по един формуляр D16 за всеки и бяхме документално изрядни за поемане из Мароко.

Почти сме вътре

Влязохме доста по-стилно от останалите мото групи (още 2) като бутахме единия мотор из паркинга, докато запали. Веднъж поели, се заехме да утолим жаждата, и глада на телата си както и назряващото засушаване на резервоарите на превозните средства. Не след дълго вече бяхме заредили и се подготвяхме за първата си порция тип „бензиностанция“ – хляб, топено сирене и кафе. С презареден ентусиазъм и смислен калориен баланс се заехме с достигането до първата точка от пътуването ни – Чефчауен.

Градът е известен с две основни неща – фасадите на сградите са масово сини и хашиша е по-лесно достъпен от тютюна. Или поне така пишеше в пътеводителя ни. Достигането до самия град беше леко и късо –  за опознавателен ден не се бяхме хвърлили в прекалено амбициозни преходи. Влизането в града започна да ни подготвя за бъдещите ни преживявания – хаос, пешеходци навсякъде, жега и клаксон вместо всеки друг посоко-определящ уред в колата.

Наистина е синьо

Загадките започнаха още с уж тривиалната задача да открием къщата за гости, която бяхме запазили възползвайки се от европейския си роуминг при престоя на ферибота на пристанището в Барселона. Знанията ни за поведението на местните спрямо видимо европейски туристи бяха все още теоретични – това беше първият ни сблъсък лице в лице с този феномен. Английският е пожелателен, френски говорят повечето, но никой от нас. Привидно готов да ни помогне местен, чието същестуване самостоятелно доказваше катастрофално неработещия естествен подбор в модерното ни общество, веднага беше готов за действие и се метна зад гърба на Камбарев, за да го заведе до хотела ни…което се оказа първата от многото лъжи, на които щяхме да се наслушаме в едва 10-дневното ни пребиваване в страната. С помощта на далеч по-обективната помощ на телефон и един разговор в марокански роуминг, успяхме да намерим мястото ни за нощувка. Десетина минути след влизането ни, апартамента беше покрит с разнообразна екипировка, която предлагаше различни по наситеност и непоносимост миризми.

След кратко освежаване се впуснахме в изследване на стария град, който ни беше под носа. Честата консумация на ментов чай ни спасяваше от жегата и липсата на бира. Пазарът предлагаше клишираната представа за арабски пазар – шарено, хаотично и не винаги приятно за носа. Натрапчивите търговци и неебавателните котки също затвърдиха мястото си в мароканската пазарска култура, която щеше да ни преследва до края. Успяхме да се затътрим и до силно реконструираната крепостна стена, бдяща над синеещите къщи, видяхме местната касба („укрепена бербеска къща с четири кули“). Гледките от последния етаж на въпросната сграда представят в пълнота фотографския стил, който практикувам – „пощенска картичка“. Но каквото и да си говорим, амфитеатрално разположен град срещу залеза винаги е красив пейзаж, бил той и подходящ единствено за пощенска картичка.

Картичка it is

Любопитна гледка представляваше и мини битака, който беше спретнат в един от ъглите до стената. Имахме силни подозрения, че вехториите, извадени за продажба са били внесени с клетите превозни средства, които за втора година поред виждаме на ферибота превозващи какво ли не, но затова пък в потресаващи количества.

Малашевци, епизод Мароко

С отметната задължителната туристическа програма, си беше редно и дори нужно да се запознаем и с хашиша и неговото място в мароканската улична култура. Въпреки подготовката на теория, бяхме удивени колко е лесно да се сдобиеш с нещо, което ти представят за хашиш на улицата. Заехме приключенска позиция, решихме поне да пробваме що е то. За добро или лошо се натъкнахме на тотално туристически капан и се бяхме сдобили с долнокачествен тютюн. С тъга и раздразнени гърла писахме деня за приключен и се опитахме да поспим преди следващия ден.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 3-5

Photo Credit: Лилия Стайкова, Димитър Камбарев, Костадин Мутафчиев

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d bloggers like this: