През рифовете

(Риф е северната планинска верига в Мароко)

Сутринта започна бавно, по никакъв начин не предвещаваща случките, които предстоят. Но сутрините са такива – мъдростта и прогнозирането на разправии по пътя са отделни феномени. Километрите до следващата постеля бяха около 270. На пръв поглед детска игра за групата. За цел бяхме поставили град Мекнес – по-малкия и не толкова туристически обладан съсед на небеизвестния Фес. Като казвам „по-малкия“, това ще рече население от около милион според преброяването от 2014.

Та, започнахме деня лежерно със закуска в ресторанта, в който вечеряхме предната вечер. „Традиционна закуска от Чефчауен“ – яйца, козе сирене, задължителния ментов чай и микс от кафета и фрешове. Добре подплатено начало, няма две мнения.

Започнахме доста обещаващо – малък и празен третокласен път през пустеещи селца, които се оживяваха при шума от шестте мотора. След панорамната обиколка, която извършихме неволно, се появихме за втори път на вече познато кръгово, регрупирахме се и заредихме с гориво на бензиностанция недалеч от него. Приключението, естествено, започна да оформя себе си в момента, в който асфалта остана зад нас, а пред нас се манифестира селски пазар в пазарния си ден. Пазарът в Tlata Beni Hmed беше заел централната улица, което означаваше, че проходимостта ѝ е дори по-малка от нормалната такава. Боботещите двигатели на моторите въобще не впечатляваха местните, които къде демонстративно, къде не толкова продължаваха да си говорят точно на пътя на процесията ни. Видимо 21 цилиндъра и 6 вентилатора не са нещо, което прави впечатление в заетото ежедневие на мароканския жител. Двупосочното движение, което противно на очакваното се случваше само добави ниво на трудност към и без това не прекалено розовата ситуация. 

Не след дълго неминуемото се случи – имахме мотор на земята. И понеже самото ни присъствие в изправено състояние не беше достатъчно, за да събере тълпа, полегналият жребец пооправи нещата. Изправянето и прибутването на ранения мотор до безопасно място стана с малко помощ от местните, но когато се наложи и да запалим наново машината, нещата започнаха да приемат по-сериозен вид. С доста усилия успяхме да го избутаме на високата част на хълмчето. След 40 минути борба, пот и тотално изтощение, двигателя мъркаше все едно нищо не е станало, силите на част от нас бяха изпити, а пътят беше още в началото си.

Планинската верига Риф във северната част на Мароко изглежда да е в сянката на по-именития си съсед – Атласките планини. Това до голяма степен е може би  несправедливо, защото красотата ѝ наистина заслужава да бъде видяна. Поради особеностите на пътя имахме премного време да се насладим на склоновете, издигащи се плавно нагоре, на реките, виещи се грациозно и на езерата, формирани от тях.

Една от малкото представителни снимки от иначе красивата планина

Отвъд тази красота, пътят беше частично предизвикателен, заради различните бойни единици, от които беше сформирана нашата скромна флотилия, както и заради него като такъв – песъчливи участъци, разнообразие от дупки и тесни завои. Километрите се точеха бавно като честите спирания за почивка и хидратиране не помагаха на средната ни скорост. В последните километри преди дестинацията за днес имахме възможността да се насладим и на условия, познати ни до някаква степен и от съседните държави – път, подготвян за асфалтиране. Настилката беше 100% чакъл. (не)Разумната скорост от около 100 км/ч беше единствения начин да се спре неконтролируемото подмятане на кормилото. Другата страна на тази монета е, че това води до доста вибрации, в следствие на което и без това вибриращата Гърли загуби 3 от 4те болта, които държаха слюдата за предницата на мотора. Свински опашки над всичко.

15-ина километра по-късно започнах да сипя болтове в чакъла.

За щастие, достигнахме новата част на Мекнес все още по светло, подкрепихме се с по чай и се метнахме към мястото ни за нощуване – един риад във вътрешността на старата крепост. Риадите в Мароко са особено привлекателна възможност за нощуване. Или поне ние смятаме, че уцелихме джакпота. Пристигнахме късно, влачихме багаж от моторите до мястото, но пък това, което ни посрещна беше чудесно.

„Ще спим в хиляда и една нощ“ заяви Иво.

И наистина така беше – вътрешността на помещението беше изпълнена в традиционен арабски стил, отделните стаи имаха (странно, но факт) прозорци към общото пространство. Тук може би наистина една снимка би казала повече отколкото опитите ми за описание на интериорния дизайн.

Шехерезада, слагай ракията!

След кратка освежителна сесия, всички бяхме в готовност да открием работещите ресторанти в района. Скоро тази задача плавно и неусетно прерасна в лутане из лабиринтообразните коридори и преки на старата част на града, затворена между старите крепостни стени. По щастлива случайност, все пак се озовахме пред входа на отворен ресторант и насилвайки късмета си дори се опитахме да хапнем там. Успяхме. Храната беше чудесна, хората ни изтраяха докато хапнем, въпреки че бяхме прекрачили работното им време. Сити и доволни, резервирахме следващите нощувки и изпоприпадахме по леглата. Следващия ден се очертаваше дълъг. Този път наистина.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 6

Photo credit: Димитър Камбарев, Ивайло Николов

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: