Втори пореден ден вятъра местеше части от дюни из целия район. Пясъкът беше проникнал във всяка пролика, за която подозирах. Изправени пред възможността генералния ни план да пропадне изцяло (а именно – разходка с 4х4 насам-натам, езда с камили до лагер в пустинята, нощуиване там и посрещане на изгрева), започнахме да разсъждаваме за план Б, както и доста изкъсо да следим скоростта на вятъра. Предната нощ ни бе дала фалшиви надежди за тихо време, което започна около 11 вечерта и приключи с гръм и пясък около 5 сутринта. Нямаше особени изгледи това да се промени, а и коментарът на домакините ни, обобщен до „в последните 10 години не е имало толкова последователни ветровити дни“ не беше особено обнадеждаващ. Часовете на летаргично гледане навън, четене на книги и превъртане на интернета си се точеха, докато в един момент не решихме, че все пак колосално туристическата разходка с джип може да се случи. Тя започна с отбиване през магазин за сувенири, посещение на „местния“ оазис, наминаване през екс-морско дъно осеяно с фосили или техните остатъци, клето номадско семейство, пеещи бивши африкански роби в Африка. След това стигнахме и до камилите. Но всичко по реда си.
Магазина за сувенири се очакваше да бъде първия сблъсък с пазарните механизми на района, но по-скоро премина в първи сблъсък с ефектите от прекомерна употреба на хашиш (вероятно истински, не като този, който ние успяхме да си набавим) – продавача беше тотално дезориентиран, бавен и не в настроение за пазарлъци. Сделки все пак се случиха, дори и извън магазина за подправки, който пък беше „fixed price“.
Оазисът изглежда привлече повече внимание. Система от канали събира подпочвените води от околността и ги съсредоточава в единичен канал, който се ползва за напояване на отделните лехи чрез отклоняване на целия поток. Според гида ни (който беше и наш домакин в къщата за гости), нивото на водата не пада под това, което видяхме, а зимата дори се качва с малко. В лехите имаше главно плодове, с изключение на кромида, който се радваше на популярност.
„Находището“ на фосили беше преекспонирана атракция, на която отделихме толкова време, че всеки да намери по един камък с нещо, което въображението му определя като древно безгръбначно. Не без помощта на удобно донесени бутилки с вода, с които да отмием опитите на Сахара да скрие праисторическите си съкровища. Продължаваме напред.
Походът към номадското семейство беше белязан от преплитане на пътищата ни с маршрута на рали Мароко, което очевидно се провеждаше по същото време, точно в тази част на пустинята. Дългото каране към поредната цел от експресния тур ни даде възможност да задаваме въпроси на нашия човек, както и да огледаме останките от мястото, където неговото семейство е живяло преди време. Достигането до семейството номади, живеещо в нищото и кажи речи в нищо, ни остави привкус за човешки зоопарк – показаха ни пещта за хляб, „кухнята“ и шатрата, в която хората спят. Очевидно, част от сделката беше и да се носят малко лакомства, което беше предвидливо свършено от водача ни. Известно време мълчание и посещение на фосфатна мина допълниха картината на района, както и хвърлиха малко светлина върху политическата обстановка. На 500 м от западналата мина имаше военен пост, а наличието на купища ресурси в спорната Западна Сахара донякъде обясняваше защо е спорът за нея, причинил затвярянето на границата между Алжир и Мароко.
Няколко думи за границите и споровете в района, не че не можете да си прочетете из необятния интернет. Ябълката на раздора е областта Западна Сахара, която Испания решава да изостави в ръцете на коалиция формирана от гореупоменатите съседи. Това се случва в далечната 1975. Следва поредица от териториални кавги, резултиращи ултимативно в окопна война, водена от фронта “Полисарио”, който се бори за независима държава и се подкрепя от Алжир, от една страна, и Мароко, от друга. Резултатът от това е окончателното затвяряне на сухоземните граници между двете държави през 1994, струващо милиарди и на двете страни ежегодно. И после на Балканите било сложно.
Следваща спирка – Гълъбите на пустинята (Les pigeons du sable). Това е фолклорна група, инициирана от местен предприемач преди 20-ина години с цел да съхрани музикалното наследство на хората „релокирани“ от Централна Африка (Мали), но и да донесе пари на местните, предимно занимаващи се иначе с животновъдство. Кратката програма включваше изпълнение на 4 или 5 традиционни песни (предполагам). В репертоара бяха вкарани всички характерни музикални инструменти за региона, за които бях чел. Обективно погледнато, беше интересно, но и също толкова обективно можеше да се отчете видимото отегчение на участниците. Ние пристигнахме в късния следобед, а туристическият поток тук е стабилен. Не мога да ги виня.
Tова беше краят кратката ни етнографска обиколка и се изстреляхме към камилите със спирка за първите ни марокански бири от местен магазин. Кратко екипиране с оглед на засилилия се (отново) вятър ни отведоха до камилите, които ни чакаха да ги яхнем. Обиколката беше кратка – и заради неприветливото време, и заради приближаващия мрак. Разходихме се, поснимахме, качихме една дюна пеша, поснимахме и се прибрахме мирно и кротко за отмиване на пустинята от себе си.
Обилна вечеря, най-после бира и за изненада на всички – домакинът и останалата част от персонала ни изнесоха импровизиран концерт на традиционни берберски ударни инструменти, който постепенно прерасна в импровизация от наша страна и закономерно приключи с разумното решение да оставим всички да спят и да приключим темата. Това е последната ни нощувка тук и утре заминаваме на запад.
Photo credits: Лилия Стайкова, Ивайло Николов, Костадин Мутафчиев
