Албански привкус

Не е Албания, ако не ударим черно

Тези думи прозвучаха, когато се чухме с Иво по време на една разходка, докато той пътуваше от Дубровник за Скопие по най-прекият път според навигациите. Той е с нас и в Мароко, със същия непригоден мотор, с който достигна до този невероятен извод.

След почти триумфално завършилия последен ден в пустинята, наставаше време да се понесем към Маракеш, който бе предопределен за следващата ни нощувка. На пръв поглед нищо сериозно – едва 360 км. Това, естествено, без отбивките за хубави гледки, което направи пътя около 460 км. И това, естествено, с доза мистерия относно настилката на част от трасето. Но всяко нещо с времето си. На първо време трябваше да отмием щедро дарения ни от пустинята пясък, който си беше проправил път до всяко отверстие по моторите. И така заседнахме пред една автомивка. Един по един, учудващо старателно се опитахме да постигнем някакъв успех. „Пустинята хич не е шега работа“ кънтеше вече 2 дни като лайтмотив и отново се потвърди след като цялото миене не елиминира хрущенето на почти всичко движещо се и подсещаше за мястото, от където идваме. Няколко чая по-късно и един декоративен нож купен от автора на цитата от въведението и вече ни е втръснало и продължаваме.

Маршрутът трябваше да ни преведе през две ждрела – Тодра и Дадес. Тодра беше първото. Много скоро след отбиването от главния път, очите ни бяха залени от странната красота на разкриващия се скалист каньон. Червенеещите се скали и сгушените зелени петна в дъното му се допълваха прекрасно. Десет дирхама по-късно вече бяхме в сърцето на ждрелото и се надлъгвахме с наличния асфалт и насрещното движение.

Километрите лош път останаха зад нас, следващите няколко десетки ни впуснаха в прелитане и плавно изкачване към върха на прохода – на около 2600 м над морето. Там ни посрещна впечатляващата гледка на издълбаните от реката скали. Освен природни изненади, там ни очакваше и още една – на склона, сгушена до скалната стена, стоеше скован заслон от намерени дъски и черги, от който се подаваше жена. Из околните скали бяха пръснати няколко десетки кози, а в непосредствена близост се виждаха 3 магарета. Недоумението ни как, по дяволите, се съществува в такава обставновка беше пълно. Докато се суетяхме около пропастта и снимахме насам-натам, жената се оказа точно до нас. В погледа ѝ се четеше молба, но словесното ѝ представяне беше на език, който отчайващо не разбирахме. След десетките молби единствено за пари, нейната беше различна – по-първична, неразбираема за нас, странна. Никой така и не разбра с какво можехме да зарадваме това чедо на планината. Дали искаше дрехи, храна, вода или отново пари…

Времето до известна степен ни беше притиснало отново и не оставихме твърде много време за размисли и страсти по горната тема, а се втурнахме да покриваме оставащите около 200 км. Единствения проблем с тях беше неизвестността от тип „Албания“ – ще има ли асфалт, или не. Може би вече е време да сменим нарицателното. Разгадаването на тази мистерия включи двукратното преминаване през кошмарно село, с кошмарно досадни и безразсъдни деца, както и фалшива надежда. Е, предимно имаше, но около 42 км бяха лишени от него. Това рязко свали средната ни скорост, както и намали шанса за откриване на бензиностанция, чието присъствие започваше да става наложително. Кротко и бавно започнахме да се носим по добре утъпкания черен път. За разкош Атласките планини решиха да ни предложат малко дъжд, с което втория такъв на територията на Мароко беше факт. Навлечени с дъждобрани, които, след като дъждът спря поеха ролята на допълнителен слой облекло срещу понижаващата се температура, продължихме бавно и упорито изкачването си. Най-високата точка на нашето приключенско придвижване достигна 2960 м надморска височина. Гледките на тази височина бяха пленителни, но 7-те градуса над нулата, както и приближаващия се стремително здрач, не ни оставиха твърде много време за наслада. След мнооого внимателно слизане „на пръсти“,  с променлива успеваемост и един лост на съединител принесен в жертва, през песъчливите серпентини, в крайна сметка достигнахме асфалт, точно навреме, за да усетим колко е било необходимо да заредим при последната възможност, която имахме.

Операция „прелей ми гориво в бутилка от минерална вода“ приключи с успешно запалване на прежаднелия мотор (същия, който се лиши от част от лоста на съединителя си), малко бензин в ръкав и комуникация с екземпляр от селото, на който всички дружно пожелахме да намери начин да излезе извън него. Последваха още около 50 км, които със своите пирани (да се чете “освирепели деца“), пътища, отнесени от свлачища, временни мостове и мрак, ни принудиха да спрем в крайпътен мотел. Успяхме да договорим приемлива цена за спане и храна. Условията бяха далеч от прекрасни, местни хулиганчета хвърляха камъни по паркираните ни мотори от удобното прикритие на нощта, но затова пък домакинът ни беше старателен и храната, която ни скалъпи, беше вкусна. Всичко това се развива на 160 км от оригиналната ни цел. За добро или лошо, „Не е Мароко, ако не ударим черно“…

Свежата утрин в тихия хан, в който бяхме отседнали, беше осквернена от влачене на багаж, спорадични псувни и други нормални за събиращ се керван от мотористи звуци. Единствено сутрешната молитва на единствения друг гост на мястото успя да ни усмири за няколко минути. Въпросният човек бе там още преди нашето пристигане.

“В очите му виждам желание да ни каже много неща, както и ясна представа, че няма как да се разберем”, каза Камби.

И уви, наистина. Неговите 5 думи английски (които СА много в този случай) ни лишиха от, по всяка вероятност, чудесен разговор. Бяхме станали рано, за да се засилим към Маракеш, ама тоя път наистина. Сутрешната светлина ни откри къде наистина бяхме стигнали. Мястото беше страхотно. Бяхме точно в началото на второто ждрело от вчерашния план – Дадес. Виещите се през склона асфалтови линии ни очакваха. След кратка сервизна сесия за премахване (или поне олекотяване) на ефектите от вчерашните приключения, потеглихме бавно през разкриващата се гледка под лъчите на утринното слънце. Текстурите на геоложките слоеве, разкрити от хилядолетното упорство на водата, бяха пленителни и за пореден път бяхме поставени пред дилемата „каране или блеене“. Приближаването на пренаселените от турситически удобства места решаваше въпроса все повече в полза на бързото омитане от там.

Добро утро, Дадес

След около 30 км слизане от мястото ни на замръкване, излязохме извън ждрелото и…хорнета се закашля и обяви капитулация пред разхода си на гориво. За щастие, бензиностнацията беше на 2 километра от мястото и 10 мин по-късно, жълтия мъченик беше паркиран до останалите двуколесни.

Тук бе и мястото да закусим. Поръчката от 6 омлета и 6 кафета резултира в един омлет с 6 яйца и 6 кафета. Посредствената закуска на бензиностнанцията ни устреми към Аит Бен Хаду – град известен с множеството филми, които са заснети в неговите околности както и със статута си на архитектурен резерват на ЮНЕСКО. Касбите в резерватната част се градяха и реконструираха само със слама, кал, дървесина и бамбукови клони. За канализация и електрификация и дума не може да става. Сполучихме с гид, който ни преведе през градчето с добър английски и интересни факти, насочи ни към личния си фаворит, който рисуваше със шафран и индиго (такива имаше няколко) и ни сподели неприязъна си към китайските туристически вълни.

Краткото, но съдържателно, отклонение ни поосвежи и потеглихме към гвоздея в асфалтовата част на деня – прохода Тичка. Поради наличието на избор, част от групата реши да използва черен път, който се събира с асфалтовия и така всеки пое по своя път. След забавен отрязък за всички участници достигнахме до извода, че вече ни е нужна храна, която пък задоволихме 5 км по-надолу по пътя. Така ни оставаха едва 100 км до Маракеш.

Времето отново ни беше притиснало, защото минаваше 5 следобед. Първоначалното темпо беше възпрепятсвано от…дъжд. Хубав, проливен дъжд. „Обличайте дъждобраните, напред e градушка“ беше сведението, което получихме от челната група. „Град в Мароко?“ се позачудих аз, но цвета на облаците и тътена на гръмотевиците разсеяха всякакво съмнение за истиността на това твърдение. Дъжд заваля, но ние бяхме изпуснали пика, затова пък червеникавите реки от стичащата се глинеста почва през пътя бяха налице. Вчерашното миене тотално загуби своя смисъл. 30-те минути дъжд, бяха напълно достатъчни моторите ни да добият отново своя приключенски вид и да са в кал до уши. Дъждът спря, пътят се изправи и започнахме да приближаваме Маракеш. Предишните ни впечатления от шофьорските навици на мароканското население бяха доста положителни, но всеки километър в посока на най-големия град в страната разрушаваше това реноме настойчиво. Навлезли в града се озовахме в жужаща среда от автомобили, велосипеди, мотопеди, триколки, камиони и автобуси, които танцуват странен валс на около боя разстояние един от друг, с маневри, които на пръв поглед изглеждат хаотични, но очевидно всеки очаква и извършва. Сложните стъпки в началото ни се струваха забавни, но в последните метри преди окончателното ни достигане на хотела вече бяха достигнали горната граница на нашето търпение, докато вярата ни в толерантното шофиране на мароканците, от друга страна – своя ултимативен минимум.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 10-11

Photo credits: Лилия Стайкова, Костадин Мутафчиев

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: