Дъждовната буря в Тарифа вече утихваше, часът беше около 8. Мудно и безотговорно проспахме предварително уговорения час за ставане и се събрахме на закуска деликатно закъснели за собствените си планове малко след 9. Въздухът беше пропит с аромат на дъжд, небето все още беше навъсено. Кратка закуска – опустошаване останките от пазара от предния ден – предшестваше трескавото събиране и опаковане на багаж. След като всички смогнахме да наместим багажа по моторите, дъждът отново напомни, че неговото слизане от сцената не винаги е толкова лесно, безопасно и предвидимо. Започна да пръска и ние се втурнахме да бягаме – буквално. По най-бързия начин се метнахме на машините и поехме по днешния маршрут. Планово трябваше да се стигне до планините Сиера Невада и да се пробваме да се разходим по „Камино дел рей“. Метеорологичните условия бяха с променлива благосклонност спрямо нас, но отбивайки към „Камино дел рей“ окончателно ни предадоха и започна да вали лек, но затова пък напоителен дъжд. Събрахме се на гарата при входа на забележителността за по бира, сандвич и планиране на втората част от деня. Дори дъждът не беше успял да ни отнеме прекрасните гледки – виещата се река и мостовете между скалите бяха прекрасни. По обективни метеорологични причини избрахме бързият път за сметка на къдравия. 180 км. Малко под 2 часа и бяхме на изхода на Гранада в посока Сиера Невада. Подробност, която бяхме пропуснали да отбележим беше, че хотелът ни се намираше на около 2300 м над морето. Гранада беше на около 800. 1500 м денивелация в рамките на 30 км асфалтов път. В дъжд, облаци и мъгла. С всеки завой и всеки метър нагоре, температурата осезаемо падаше. Мъглата се сгъстяваше, дори устройствата проявяваха характер. Въпреки всичко, успяхме да стигнем успешно и (почти) безпогрешно до целта си. Температурата пред хотела беше 3 градуса. Ако знаех, може би щях да се оглеждам не само за локви, ами и за лед. Блажени са незнаещите.
Гранада е чуден град в Андалусия, в който ясно се вижда миналото, настоящето и бъдещето на туристическата индустрия на Иберийския полуостров. Остатъците от крепостите на първите католически владетели, осеяните останки от мюсюлманското присъствие – минарета (дори и преобразуваните в камбанарии), арки с откровено арабско влияние и крайно претрупани дюкянчета с всякакви цигании по и без това тесните улички на старата част на града, плюс ужасно много туристи, тапас барове и сие модерности. Може би мнението ми е повлияно от факта, че бяхме в града посред дълъг уикенд (да се чете в неделя).
Преди Гранада обаче, имахме важната задача да се възстановим от пристигането си до Сиера Невада, а дори и преди това да започне да се случва, трябваше да се настаним. Настаняването е споменато, защото въпреки изричното уведомление за настаняване след 5 следобед, в 5 без 10 персонала беше неоткриваем. Около сюблимния момент започнаха да се събират и още хора, които очевидно са преценили, че Сиера Невада е адекватно евтината алтернатива на изцяло изчерпаните възможности за настаняване в Гранада (заради дългия уикенд). Сред масовката успяхме да чуем и българска реч – симпатично българско семейство, живеещо на около 400 км от планината, които също дебнеха кога и как ще започне настаняването. Самия процес по настаняване протече хаотично, хотелът очевидно не беше готов, защото докато се настанявахме се прескачахме с чистачките. Въпреки това, остарялата база съответстваше на цената и компромиса беше приемлив.
Вече успешно настанени, багажът ни избухнал из стаите (duh!), беше време да се съвземем от мъгливия и студен преход и да утолим жаждата и глада, които се бяха акумулирали не съвсем деликатно. Изборът беше „бургерджийницата на мегдана“. Вкусни телешки бургери и студена бира. Това бяха необходимите съставки, за да започнем да обсъждаме пътя като един добър ден, както и да забравим за момент предстоящото изкачване до хотела. Денивелацията по наша преценка беше около 200 м, отне ни 41 минути да се върнем в изходна позиция. Пътьом напазарувахме и бира, за всеки случай. По бира и по леглата.
Сутринта започна с късновато ставане и оскъдна закуска. От околностите на рецепцията се беше намерил номера на Пепе, с чиято помощ да си осигурим достигането на Гранда (30 км завоест път с гледки). Срещу известна сума пари, която намерихме за разумна, се озовахме в центъра на Гранада и се впуснахме в разглеждане на местните забележителности. Най-известната, и съответно най-посещаваната, е замъка Алхамбра. Добрата практика, особено когато и испанците са тръгнали на почивка, оказа се, е да си запазиш билети предварително. Което ние, естествено, не бяхме направили. Табелата „Tickets are sold out“ ни припомни някои от недостатъците на пътуването в „свободен стил“. Останалата част от обиколката беше посещение на музей на Инквизицията (всички са едни и същи, казвам ви), разходка из стръмните улички на стария град, откриване на хипи сборището в него и лек гастрол из тапас баровете в центъра.
Всичко това, естествено трябваше да приключи с прибирането ни до базата ни за тия дни. С уроците научени от Мароко, известно време се пазарихме с таксиджиите за цената, преговаряхме с шофьора ни от сутринта, ползвахме импровизиран преводач. В крайна сметка, не можахме да договорим кой знае колко добра оферта, но все пак се прибрахме.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 17
Photo credit: Ивайло Николов, Димитър Камбарев, Костадин Мутафчиев
