Пътеписи, изкуството да поддържаш мотоциклет и общи приказки

Песен за дъжд и мъгла

Дъждовната буря в Тарифа вече утихваше, часът беше около 8. Мудно и безотговорно проспахме предварително уговорения час за ставане и се събрахме на закуска деликатно закъснели за собствените си планове малко след 9. Въздухът беше пропит с аромат на дъжд, небето все още беше навъсено. Кратка закуска – опустошаване останките от пазара от предния ден – предшестваше трескавото събиране и опаковане на багаж. След като всички смогнахме да наместим багажа по моторите, дъждът отново напомни, че неговото слизане от сцената не винаги е толкова лесно, безопасно и предвидимо. Започна да пръска и ние се втурнахме да бягаме – буквално. По най-бързия начин се метнахме на машините и поехме по днешния маршрут. Планово трябваше да се стигне до планините Сиера Невада и да се пробваме да се разходим по „Камино дел рей“. Метеорологичните условия бяха с променлива благосклонност спрямо нас, но отбивайки към „Камино дел рей“ окончателно ни предадоха и започна да вали лек, но затова пък напоителен дъжд. Събрахме се на гарата при входа на забележителността за по бира, сандвич и планиране на втората част от деня. Дори дъждът не беше успял да ни отнеме прекрасните гледки – виещата се река и мостовете между скалите бяха прекрасни. По обективни метеорологични причини избрахме бързият път за сметка на къдравия. 180 км. Малко под 2 часа и бяхме на изхода на Гранада в посока Сиера Невада. Подробност, която бяхме пропуснали да отбележим беше, че хотелът ни се намираше на около 2300 м над морето. Гранада беше на около 800. 1500 м денивелация в рамките на 30 км асфалтов път. В дъжд, облаци и мъгла. С всеки завой и всеки метър нагоре, температурата осезаемо падаше. Мъглата се сгъстяваше, дори устройствата проявяваха характер. Въпреки всичко, успяхме да стигнем успешно и (почти) безпогрешно до целта си. Температурата пред хотела беше 3 градуса. Ако знаех, може би щях да се оглеждам не само за локви, ами и за лед. Блажени са незнаещите.

Добре дошли в Сиера Невада.

Гранада е чуден град в Андалусия, в който ясно се вижда миналото, настоящето и бъдещето на туристическата индустрия на Иберийския полуостров. Остатъците от крепостите на първите католически владетели, осеяните останки от мюсюлманското присъствие – минарета (дори и преобразуваните в камбанарии), арки с откровено арабско влияние и крайно претрупани дюкянчета с всякакви цигании по и без това тесните улички на старата част на града, плюс ужасно много туристи, тапас барове и сие модерности. Може би мнението ми е повлияно от факта, че бяхме в града посред дълъг уикенд (да се чете в неделя).

Преди Гранада обаче, имахме важната задача да се възстановим от пристигането си до Сиера Невада, а дори и преди това да започне да се случва, трябваше да се настаним. Настаняването е споменато, защото въпреки изричното уведомление за настаняване след 5 следобед, в 5 без 10 персонала беше неоткриваем. Около сюблимния момент започнаха да се събират и още хора, които очевидно са преценили, че Сиера Невада е адекватно евтината алтернатива на изцяло изчерпаните възможности за настаняване в Гранада (заради дългия уикенд). Сред масовката успяхме да чуем и българска реч – симпатично българско семейство, живеещо на около 400 км от планината, които също дебнеха кога и как ще започне настаняването. Самия процес по настаняване протече хаотично, хотелът очевидно не беше готов, защото докато се настанявахме се прескачахме с чистачките. Въпреки това, остарялата база съответстваше на цената и компромиса беше приемлив.

Вече успешно настанени, багажът ни избухнал из стаите (duh!), беше време да се съвземем от мъгливия и студен преход и да утолим жаждата и глада, които се бяха акумулирали не съвсем деликатно. Изборът беше „бургерджийницата на мегдана“. Вкусни телешки бургери и студена бира. Това бяха необходимите съставки, за да започнем да обсъждаме пътя като един добър ден, както и да забравим за момент предстоящото изкачване до хотела. Денивелацията по наша преценка беше около 200 м, отне ни 41 минути да се върнем в изходна позиция. Пътьом напазарувахме и бира, за всеки случай. По бира и по леглата.

Добро утро, Сиера Невада

Сутринта започна с късновато ставане и оскъдна закуска. От околностите на рецепцията се беше намерил номера на Пепе, с чиято помощ да си осигурим достигането на Гранда (30 км завоест път с гледки). Срещу известна сума пари, която намерихме за разумна, се озовахме в центъра на Гранада и се впуснахме в разглеждане на местните забележителности. Най-известната, и съответно най-посещаваната, е замъка Алхамбра. Добрата практика, особено когато и испанците са тръгнали на почивка, оказа се, е да си запазиш билети предварително. Което ние, естествено, не бяхме направили. Табелата „Tickets are sold out“ ни припомни някои от недостатъците на пътуването в „свободен стил“.  Останалата част от обиколката беше посещение на музей на Инквизицията (всички са едни и същи, казвам ви), разходка из стръмните улички на стария град, откриване на хипи сборището в него и лек гастрол из тапас баровете в центъра.

Всичко това, естествено трябваше да приключи с прибирането ни до базата ни за тия дни. С уроците научени от Мароко, известно време се пазарихме с таксиджиите за цената, преговаряхме с шофьора ни от сутринта, ползвахме импровизиран преводач. В крайна сметка, не можахме да договорим кой знае колко добра оферта, но все пак се прибрахме.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 17

Photo credit: Ивайло Николов, Димитър Камбарев, Костадин Мутафчиев

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d bloggers like this: