Страната на орлите през септември – пътят до Валбона

Работя, за да мога да пътувам.

Това казах преди време на приятел, с когото не се бяхме виждали от относително дълго време, в отговор на въпроса “Как е работата?”. Верен на този все още свеж принцип в житието и битието си заедно с шепа единомислещи хора, бяхме запланували прекарването на щедро отпуснатите от родната бюрократична машина 4 поредни почивни дни. И като под “запланували”, нека се чете “избрали генералната посока”.

Пътуването ни започна по познат и добре отигран начин – със среща на бензиностанция до най-удачния изход от столицата. Предвид избраната посока, това беше около Божурище. Групата ни финално трябваше да се състои от 7 човеко-мотора, но поради разнообразните работни места (не професии), тръгнахме на няколко транша.

Целта на кратката “експедиция” беше долината на река Валбона в Северна Албания. Допреди по-малко от 2 години достъпът до нея е бил единствено по черен път. Имахме данни, че той е вече асфалтиран, а пък проучването ни за самата местност единствено разпали желанието допълнително. Острото желание на всички замесени да се махнат възможно най-скоропостижно от натоварения ритъм на София винаги ни тласка към късовати преходи след работно време. Този път не беше изключение и се бяхме прицелили към ресторант с къща за гости близо до брега на Власинското езеро, в Сърбия. Приятен, къс, живописен преход, който ни превежда през малкия и почти винаги пуст граничен пункт в с. Стрезимировци. Преминаванията ни през този КПП често са белязани от киселите гранични полицаи, но този път за всеобщо учудване, хората бяха ведри и усмихнати. Вероятно се радваха на съдбата си да не са на някои от пунктовете, пред които ще се извият километрични опашки от хукнали на почивка нашенци. В добро настроение бяха и сърбите, с което първа точка от пътуването – да напуснем границите на България – беше изпълнена. Оставащите 30-ина км са ни добре познати и предразполагат към ентусиазирано каране. Така и се случи. С изключение на един военен камион без светлини, пътя създаде приповдигнато настроение, което само се подобри от гледката на Власинското езеро по залез.

Власинско езеро starter pack – ракия, айрян и Никшичко

Първият истински ден от пътуването трябва да ни отведе до заветната цел. Преди това обаче трябва да минем през Косово (за щастие, не ни е сефте и знаем откъде трябва и не трябва да се минава). А за да стигнем дотам, трябва да преминем през пътя между Власинското езеро и градчето Сурдулица. Прекрасен, завоест път. Гоненица по фибите. Едно от неприятните усещания в мото пътуванията е да получиш обаждане от хората зад теб. Особено в държава със скъп роуминг това означава едно нещо – проблем.  Проблем, който взе своето от нашата група. Главно от егото.

Гледката е по-апокалиптична от реалността

Следва каране “на пръсти” наобратно, очакваш на всеки завой да видиш някое другарче извън пътя. Сашо, владетеля на Транзалпа, се оказа, че е надценил завой и беше положил мотора отстрани на пътя, натъртвайки ребрата си в процеса. За щастие,  докато се върнем, цялата група вече беше в движение – случката не е сериозна и отнема две цигари време, малко гафер и разходка до местната железария, за да бъдат механичните последици от нея премахнати.

След епизод първи на “Счупени мотори из Балканите”, продължаваме в посока границата с Косово, близо до Буяновац. На границата срещаме български граничен полицай, част от мисия на ЕС по сръбско-косовската граница. Изключително дружелюбен, предупреди ни за усложненията, ако излезем от Косово не към Сърбия и опитаме да влезем в Сърбия след това. Даде си и номера, ако имаме нужда от нещо докато сме в Косово. Влизаме без проблем в страната, пазаруваме задължителните застраховки и продължаваме бодро през територията с едни от най-лошите шофьорски навици в Европа.

Темата за шофирането в Косово и Албания (голяма част от жителите на Косово се представят като албанци – “Ние сме албанци, просто живеем в Косово”) е обширна и достойна за отделен материал. Обобщението е следното – очаквай всичко, по всяко време. От спрели в средата на пътя коли, през трактори изскачащи от полето изневиделица, до над средното количество добитък по пътя.

В опит да избегнем натоварените пътища избираме да се промъкнем по по-малки. Това винаги крие риска от изчерпване на асфалта, но в този случай имаме късмет и пътят е прекрасен. Спираме да хапнем в някакво село, в което токът е спрял. Оказва се, че сме седнали в ресторанта до входа на Мраморната пещера в село Donje Gadimlje. Поради липсата на електричество пещерата е затворена, но пък научаваме нова дума – shpella, което означава “пещера” на албански. Така се казва и ресторанта. Какво съвпадение 🙂

Пътуванията ни на запад от Хърватска, колкото и да са приказни, не предлагат едно нещо, което неотлъчно се намира във всички балкански държави. Гледката на няколко мотора (2 или повече) задължително приковава внимание, телефони и желание за снимки и подканяне към форсиране на двигатели.

Сити и доволни, продължаваме борбата с косовския трафик, проверяваме отново магистралата към Призрен и неусетно стигаме до границата с Албания. Преминаваме безпрепятствено и се подготвяме да изминем последните 50-ина километра до целта. В Bajram Curry спираме да се възползваме от технологиите на 20-и век – банкомат – синдромът “мотористи в малък град” е налице.

Остават още 20 км. Залезът приближава. Влизаме в долината съпътствани от стада животни, минимален трафик и спиращи дъха гледки. Придвижваме се бавно, поглъщайки повече пейзажите, отколкото отмятайки километрите. “Знаех, че ще хубаво, ама нямах представа, че ще е толкова хубаво!”. Това ще стане мотото на следващите дни. Валбона ни грабва още в началото на изкарването ни там и по-зле няма да стане.

Долината е достъпна отскоро за масовия турист. Пътят е новоасфалтиран, туристическата инфраструктура още куца. За не-съвсем-масовия турист, това е златната среда. Неопетнено място с неопетнени хора. Започваме да търсим покрив за следващите 2 вечери. Големият хотел, в чийто паркинг свършва асфалтът, не ни е по вкуса, дори не се интересуваме има ли места и колко струва. Кръгом и поемаме в търсене на нашето място. Няколкостотин метра обратно по пътя виждаме място, което доста повече приляга на нашите желания – ресторант с дървена фасада и няколко малки къщи около него. Места за нас нямат, но пък един от местните, отскочил до “парти” мястото в района, ни предлага своята къща. “На 500 м надолу по пътя” е това, което разбираме за нея. Предизвикателствата започват още с първото свиване извън главния път – по посока на коритото на пресъхнала река. Тук е моментът да споменем, че групата е от преимуществено шосейни мотори, чиито способности да се справят с по-труден терен са далеч под средните. Един катурнат мотор по-късно вече сме паркирали в двора на къщата, между задължителния атрибут на всяко албанско домакинство – стар мерцедес – и джип с косовска регистрация, чиято цел вероятно е придвижване в зимните месеци.

Пътуването из държави, където е вилнял ненормален диктатор, има своите особености. В Албания една от тях е ограниченото познание на чужди езици сред възрастното население. Нашият конкретен случай не е различен – споделеният речник между нас и чичо Марк се състои в около 10 думи (3-4 на албански от нас, и 7-8 на английски от него). На помощ обикновено се притичат младите, този път под формата на 12-13-годишна дъщеря. Доброто желание и склонността за компромис ни уреждат стая с 2 двуетажни легла и 1 самостоятелно, в която се побираме 7 души. С цялата екипировка. Стаята изглежда като постапокалиптичен бункер.

7 души в стая за 5.

Хората, за сметка на това, са неописуемо гостоприемни. Половин час след пристигането ни вече се сервира вечеря. Скромна, но от сърце – супа, салата от домашни зеленчуци (или поне така ни се струваше двата дни, които бяхме там), домашно сирене и наденички. Нищо претенциозно, но съвсем достатъчно, за да утоли глада ни след дългия ден на път. И бира. За да бъдем добри гости, черпим домакина си с чинно контрабандираната домашна българска ракия, което, както и се очаква, стопля атмосферата. Уговаряме си закуска и “пикник” за следващия ден, като това ще се окажат торбички с храна за прехода, който сме замислили.,

Photo credit: Лилия Стайкова, Димитър Камбарев, Ивайло Николов

Следва продължение…

(бележка: целия текст на това приключение за първи път е публикуван в peika.bg: http://www.peika.bg/statia/Albaniya_stranata_na_orlite_prez_septemvri_l.a_i.99174.html)

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: