Синайски истории. Част първа. От Йерусалим до Дахаб – дългият път през пустинята

Излязохме от Йерусалим към 7.30 сутринта. Очакваше ни дълго пътуване на юг, първо през пустинята Негев, а после и през синайската пустиня. След около половин час стигнахме Мъртво море. Пътят  (път номер 1) буквално свършва в морето и единствените възможности са да продължиш наляво или надясно. На това място има бензиностанция и магазин, където може да се купи всичко – от сандвичи и сладолед, до сувенири и картички. Цените са доста надути, разчитайки на това, че няма да има друг магазин или бензиностанция в следващите сигурно 100-тина километра.

Подминахме бензиностанцията и седящият наблизо бедуин, вече разположил камилата си в очакване на туристи, и поехме надясно както ни инструктираше табелката с надпис „Ейлат“. Път номер 90 (квиш „Арава“), само направо. В следващите около 2 часа пътят се вие по брега на Мъртво море и не го изпуска от поглед почти през цялото време. Красиво е. Мъртво море има свое синьо. Една нежна смесица от лазурно синьо, тюркоаз и розово, обгърната от солени бели дантели. Цялата тази красота достига своя апогей с изгрева на слънцето, който по това време на година е още преди 5 часа сутринта.  Мъртво море има и една болка. Пресъхва. „Топи“ се с всяко изминало лято, с всяка изминала година. Свива ми се сърцето, когато погледна тези изсъхнали склонове с останали тук там „локви“, които напомнят и показват, че някога водата е стигала съвсем до пътя. На едно място морето дотолкова е пресъхнало, че на практика в момента Мъртво море е разполовено на две от голяма ивица суша. Неотдавна имаше предаване по телевизията с красноречивото име „Море от сълзи“, в което проследяваха тежкото състояние както на Мъртво, така и на Галилейско море или както го наричат в Израел – Кинерет – единственият сладководен басейн в Израел. Преди време се шумеше около идеята за съвместен израело-йордански проект за „захранване“ на Мъртво море с вода от Червено море, което разбира се не е толкова очевидна и лесноизпълнима идея, пък и поражда сериозни екологични въпроси, свързани с естествената среда на Мъртво море.

В един момент пътят изоставя морето и се извива нагоре в планината, за да го пресрещне отново малко по-късно. Стигнахме до втора бензиностанция и този път решихме да направим почивка. Когато излязохме от колата все още не беше пладне, а слънцето вече напичаше безжалостно и беше нажежило въздуха до такава степен, че все едно бяхме влязли във фурна. Седнахме на сянка, от въздуха не можеш да избягаш, и хапнахме зеленчуци и набързо приготвените сутринта сандвичи с тукашния еквивалент на кашкавала. Не се заседяхме, защото жегата наистина беше убийствена и предпочетохме да се върнем в колата, където можехме да разчитаме на малко хлад от климатика.

Пътят след Мъртво море става убийствено скучен, поне за мен. Освен един голям побит камък май няма други забележителности, поне не край пътя. Камъкът според легендата е жената на Лот, която не послушва заръката на мъжа си и се обръща да погледне горящите Содом и Гомора и остава вкаменена… Не ме пленява аскетичната красота на пустинята Негев, напечените от слънцето скали, камъняците, жадните дървета и сухи храсти, които се мяркат тук там край пътя. Марс на Земята.

Пристигнахме в Ейлат към 12 часа. Пътят от Йерусалим до Ейлат е около 4 часа в зависимост от трафика, но винаги ми изглежда много повече. Оставихме колата на импровизиран паркинг близо до Кораловия плаж и си взехме такси до границата, която се намира на около 10 км. от Ейлат. Отне ни 5-7 мин и ни струва 25 шекела. До границата може да се стигне и с автобус от града.

Единственото място, през което може да се влезе в Египет от Израел, е гранично-пропусквателният пункт Таба, наречен още Менахем Бегин от израелската страна. Бегин е  министър-председател на Израел, който подписва мирния договор с Египет през 1979 г. и връща Синай на Египет, доста тематично. Преминаването е възможно 24 часа в денонощието с изключение на Йом Кипур (страшно важен за евреите ден, в който според религиозното вярване, се записваме в книгата на живота с добро или лошо според делата ни през изминалата година), когато ГПП-то е затворено. Минахме границата сравнително бързо, предвид всички израелци запътили се на юг по празниците (Шавуот) и няколко големи групи филипинци и китайци. (Затова пък навръщане бяхме съвсем сами). Изходна такса 207 шекела за двама – паспортна проверка – безмитен магазин – още една проверка и хоп Египет. Никога прекрачването на граница не ми е било толкова контрастно както прекрачването на границите между Израел и неговите съседи – Египет и Йордания. Във всяко едно отношение.

Организация на пътникопотока. Ако от израелска страна има виещи се “маршрути” до гишетата, за да се създава някакъв ред, то от египетска страна е пълен юруш и всеки се юрка наляво надясно. Допринасящо за хаоса е попълването на едно документче за влизане в страната, което според зависи кога разбираш, че трябва да се попълни, определя колко пъти ще си пропуснеш реда. Ние за щастие помним от предния път. 🙂За територията на Синай (от Таба до Шарм ел Шейх) не е необходима виза и след като прибраха заветното и доста безмислено според мен документче, подпечатаха ни паспортите и ни пуснаха.

Климатици. Добре охладени помещения от израелска страна vs. потящи се от жегата вентилатори, разположени тук там да поразмърдват въздуха, но крайно недостатъчни да охладят каквото и да било. Като някоя сцена от филм, в която дори мухата има запомняща се роля.

Женско присъствие. Докато в израелското ГПП по-голямата част от граничния персонал са жени,  в египетското не видях нито една граничарка. Само мъже в бели униформи и без бради, което си беше успокояващо на фона на събитията в региона през последните години.

Санитарни помещения, сиреч тоалетни. Безплатен съвет: ползвайте тези от израелска страна.

Излязохме от ГПП-то и зачакахме предварително поръчаното такси. Доста почакахме, докато се свържем с “нашия човек” в Дахаб да провери какво става с шофьора. Оказа се, че бил пристигнал по-рано и подремвал в колата, когато той му се обадил, че го чакаме. Рамадан все пак.

Кола с климатик, ей! Важна думичка на арабски – макииф, т.е климатик. След като си записахме имената в някакви бумаги, шофьорът ни изтича да ги подпечата в полицейската бутка и бяхме готиви да потеглим. На изхода от граничната зона се плаща входна такса 400 египетски лири на човек, което малко ни смути, защото преди няколко месеца беше 120 лири! На това шофьорът ни заяви, че всичко е заради Сиси и защо го няма Мубарак, толкова си беше добре по негово време. Сега е същото, вика, ма е по-скъпо.
За лош късмет нямахме достатъчно лири, пък плащането е само в брой и не приемат долари – измислена валута дето сигурно трябва да ходят чак до Кайро да я обменят. (В Дахаб, напротив, охотно приемаха долари). Шофьорът излезе емпат и както в България биха казали – “проблемсолвър”, и почна да се пребърква и да събира лири та да ни “откупи”. За наш късмет той поне приемаше долари, та успяхме да се разплатим.

Пътят от границата до Дахаб върви първо покрай Червено море, а после през скалистите розови планини на Синай. Пътят покрай морето е красив, а отвъд морето могат да се видят Йордания и Саудитска Арабия. С отделянето от крайбрежието пейзажът става доста еднотипен и ако вече веднъж сте били там, спокойно може да дремнете по пътя. Почти нямаше коли. Противно на притесненията ни, всичко изглеждаше спокойно. Е, понапрягахме се първите няколко пъти като ни подминеше пикап Тойота, но скоро ни мина. А тук е пълно с пикапи Тойота! И с пикапи изобщо.

Преди всеки град имаше нещо като военно-пропусквателни пунктове с метални заграждения и варели, оцветени с цветовете на египетското знаме, и разположени така, че да караш на зиг-заг. На самия пункт имаше чадър или навес да прави сянка и насядали отстрани войници, и цивилни с неясен за мен статут. Само питаха откъде сме и си продължавахме по пътя. Таба, Нуейба, Дахаб. Между Нуейба и Дахаб е и отбивката за известния манастир Св. Катерина, който обаче не сме посетили все още.
Още предния път ми направиха впечатление множеството строени-недостроени сгради, които определено разваляха пейзажа. Според “нашия човек” това е чисто и просто корупционна схема. Държавата продава земя за без пари на предприемачи с цел да строят курорти. Предприемачите обаче не искат да правят курорти, а искат да минат брой години, след които имат право да препродадат земята за реалните пари, които струва. Има една уловка обаче. Ако в първите 5 години не си построил поне 20% (това по думите на „нашия човек“, не знам дали са точни процентите), държавата може да ти отнеме земята, защото не изпълняваш уговорката да строиш. Та така, “предприемачът” построява 20% и зарязва строежа. После построява още 20% и пак я зарязва за 5 години и така, докато явно може просто да я продаде.

Пристигаме в Дахаб след около час и 40 мин. Tихо е, улиците са празни. Това се отнася за около 70% от времето тук. За толкова известна туристическа дестинация, изумително е колко пуст и тих е Дахаб. Прилича ми малко на някакъв град на духове с множеството си хотели, ресторанти и магазини, застинали в очакване на турситите, които все не идват. Туристи има де, но не достатъчно, че да напълнят и половината от хотелите в града. Шофьорът отива да спи докато стане време за ифтар (краят на дневния поста в месеца на рамадан).

Вечеряхме в един ресторант на крайбрежната, която е пълна с ресторанти и магазинчета. Мисълта за призрачния град ме връхлетя отново. За мен е мистерия как работят тези ресторанти, защото повечето бяха абсолютно празни както предния път, така и сега. Цялата улица е доста слабо осветена и е почти пуста, ако не броим продавачите и ресторантьорските работници. Липсата на осветление създава един полумрак, който на мен лично ми действа някакси тягостно. Улицата изглежда доста по-пълна с живот през деня, когато е огряна от слънцето и разкрасена от морето. И денем, и нощем по улицата се разхождат и излежават улични кучета местна порода. Ресторантите пък са пълни с котки (има повече котки отколкото клиенти), които упорито седят и те чакат да им хвърлиш някоя кост от днес уловена риба. Е, някои са по-нахални и ти се навират в краката и дори в ръцете, поради което вечерята се съпровожда от едно почти непрестанно „пъс пъс“. Като цяло обаче има нещо различно в синайските котки. Аз не съм “коткар”, но тези ми се видяха спокойни и приветливи.

Цените са поне 3-4 пъти по-ниски от Израел, а между манджите и напитките сервитьорът ни предложи хашиш… Хашишът не е легален в Египет, но е широко употребяван и напрактика се явява нещо като традиционен елемент от културата тук. На това нашият датски приятел по гмуркане, сериозен бизнесмен и спортист в началото на 40-те, заяви с недоумение: “Така ли? На мен никога не са ми предлагали.”