Синайски истории II. Въздух за балончета – Каньонът и Синята дупка

Започваме деня с доста оскъдна закуска в хотела и много вода – гледаме да не се обезводним. Пием само минерална вода, защото водата тук е ужасна! Ама ужасна ужасна. Толкова ужасна, че би трябвало да я наричат „ужасна“ вместо „вода“.  Дори зъбите си мием с минерална вода и внимаваме да не си отваряме устата под душа!

Часът е 8 сутринта, а градусите са вече 33 С. Лишен от какъвто и да е повей или бриз, въздухът не помръдва и тежи в дробовете. За деня имахме планирани две дълбоки гмуркания на две от най-известните локации в Дахаб. Оказа се обаче, че ще се гмуркаме с група израелци, на които им отне около 2 часа да се приготвят. Време, в което ние се сгорещихме и доста се поизтощихме от жегата. Най-накрая към 10.30 ч. поехме към първото място за гмуркане – Каньонът.

Каньонът е едно от специалните места за гмуркане в Дахаб. Образуван от вулканична активност той представлява тясна цепнатина, перпендикулярна на брега. Има няколко възможни входа/изхода. Ние влязохме от дълбочина 16 метра в частта откъм брега и се спуснахме докъм 30 м. Още преди да се влезе в самия каньон се изправяш пред уникална гледка –  милиони кислородни балончета, излизащи от цепнатината по цялата й дължина и образуващи въздушна стена над каньона! Пленяваща картина! Ако се чудите откъде идват тези балончета, „стената“ се образува от кислорода на водолазите, които се намират долу в каньона.

Влизането е всъщност спускане до малка полупещера, откъдето се разкрива гледка към цепнатината на каньона. Оттам заплувахме през самата цепнатина, която на места е наистина адски тясна и трябваше да внимаваме да не се удряме в стените. Изведнъж пред нас се откри още една страхотна гледка – огромна риба Наполеон, която най-спокойно си „висеше“ вертикално в цепнатината. Това беше най-голямата риба, която съм виждала някога! Излизането от каньона е на около 20-тина метра дълбочина, откъде продължихме през красивите коралови рифове обратно към брега. На излизане от цепнатината за момент ми се зави свят, което не ми се беше случвало досега. Напрегнах се за секунда, но реших, че явно на влизане не съм си изравнила налягането в ушите както трябва и сега си плащам. Изчаках няколко секунди почти без да се издигам, та да ми мине въртенето, и след това продължих изкачването до повърхността. Входът и изходът от почти всички места за гмуркане в Дахаб са от брега, което ги прави доста лесно достъпни.

Правим задължителната почивка (т.нар време на повърхността), необходима за изчистване на кръвта от натрупания по време на гмуркането азот. По време на почивките обикновено седим в някой от бедуинските лагери/ресторанти, където пием прясно изцеден сок от манго, гуава, лимонада, бедуински или черен чай и задължително много вода. Аз лично избягвам да ям основно ядене между гмурканията, но хапвам ядки, сухи плодове и фурми, които адски обичам. Ням-ням. Излежаваме се на сянка, налягали върху пъстри черги и се наслаждаваме на морето.    Откакто започнах да се гмуркам поглеждам към морето и вече не виждам само прекрасното синьо, хоризонта и пенещите се вълни. Виждам и риби, корали, процепи и пясъчни лагуни.

Друг път играем табла и си приказваме. Израелците, с които се гмуркаме днес, носят китара и използват момента да подрънкат. Шумни са няма спор, но това в случая създава по-скоро  весело настроение, пък и вече съм им свикнала на шумотевицата. Край на почивката.

Отправяме се още малко насевер към Синята дупка (The Blue Hole). Синята дупка е подводна яма с дълбочина 100-120 метра и е най-известното място за гмуркане в Дахаб, но и едно от най-смъртоносните в света. В една статия на „Дъ Гардиън“ от 2017 г. Синята дупка е наречена „гробище за водолази“, отнело живота на приблизително 200 човека. В нета има множество истории на водолази, трагично свързали имената си с това място. Една от може би най-известните такива истории е на израелския инструктор от руски произход Юри Липски, който заснема собствената си смърт с челна камера. В опита си да заснеме „арката“ (тунел, който започва на около 55 м. и свършва в морското дъно на около 120 м), Липски достига дълбочина от над 90 м., която е фатална за водолазите. Наркоза, дизориентация, загуба на съзнание са сред ефектите, които подобна дълбочина има върху човешкия организъм. Това доста ме смути, когато планирахме гмурканията,  още повече предвид малкото опит, който имаме. На практика обаче тези рискове са свързани с практикуващите техническо гмуркане (грубо да го наречем екстремно дълбоко гмуркане, на много под 40 м. и без ограничение във времето)  и със свободното гмуркане/фрийдайвинг (гмуркане в което разчиташ само на способността си да задържаш въздух за дълго време под вода, т.е без акваланг). Нашият план беше доста по-неамбициозен. Трябваше да се гмурнем до  30-тина метра максимум и да влезем в Синята дупка от т.нар. седло (the saddle), което е само на 6 м. дълбочина. Така нивото на риск реално не би трябвало да е по-различно от другите няколко гмуркания, които планирахме. Речено-сторено!

Гмуркането в Синята дупка беше дрифт – с влизане от едно място и излизане от друго. Влязохме през Камбаните (The Bells), които са на север от Синята дупка и са още едно от интересните и нестандартни места за гмуркане в Дахаб. Камбаните представляват пукнатина в кораловия рифт, която наподобява комин и стига до около 28-30 м. дълбочина. Уникалното за нас тук беше изцяло вертикалната позиция при спускането, при която през цялото време си надолу с главата. Пукнатината е толкова тясна, че често аквалангът на водолазите се удря в стените, издавайки звън, откъде идва и името на мястото. Хубавото на този комин е, че е отворен откъм морето и може да се излезе от него във всеки един момент. Това има значение най-вече за страдащите от клаустрофобия. Нашата цел беше да излезем от тунела през малка арка на дълбочина 26 м. Първият път, когато се гмуркахме на Камбаните, не успях да мина през арката, а излязох малко над нея. Този път трябваше на всяка цена да мина отдолу и за своя радост и задоволство успях. Голям кеф! Трикът се оказа да се държа плътно към стените на „комина“, за да не се изнеса извън него преди да съм стигнала нужната дълбочина. От арката напрактика излязохме в открито море. Нищо друго освен синева… Тръгнахме надясно (на юг) покрай огроооомната и масивна стена на кораловия риф, покрита с всевъзможни корали и риби. С изключение на кораловата стена отдясно, отвсякъде ни обгръщаше безкрайно синьо – надолу без дъно, нагоре без повърхност, наляво без нищо друго освен синьото море! Все едно си в космоса. Никога друг път не съм изпитвала такова усещане за безбрежност, която те обгръща и те кара да се чувстваш мъничък, мъничък…

Стигнахме до един огромен корал, приличащ на гигантска роза с листа, наподобяващи слонски уши. Адски красив. Малко по-нататък достигнахме „зоната за почистване“, където водачът ни си махна регулатора от устата и остави малки рибки да му почистят зъбите. Една рибка явно реши, че и аз имам нужда от почистване и започна да ме „клъвка“ в ъгълчето на устата до регулатора. Доста забавно усещане!

Стигнахме „седлото“, мястото от което щяхме да влезем в Синята дупка.  Минаването през седлото е като прелитане над огромен зид от корали. Този, покрай който бяхме плували досега. Асоциативно в главата ми се появи мисълта за Великата китайска стена, гледана от въздуха. Абсолютно внушителна гледка! След пътешествието в открито море, Синята дупка приличаше на басейнче с корали. Дълбоко басейнче. Успях да видя няколко свободно гмуркащи се водолази, движещи се по маршрутите, очертани с опънати до повърхността въжета. Тотална лудост, но разбирам какво ги изкушава. Продължихме с бавно темпо към края на гмуркането. Бяхме изморени, но заредени с необятност, всеки понесъл частичка от величието на това място в очите си.

***

Обядвахме в един от бедуинските ресторанти и след кратък отдих поехме обратно към Дахаб. Напът за хотела помолих да ме оставят в „Германската пекарна на Ралф“, която е сред кулинарните забележителности на Дахаб. Когато попитах „нашия човек“ какво е специалното в тази пекарна, отговорът беше: „хм, ами сигурно, че собственикът е немец“. Истината е, че аз не открих почти нищо немско в германската пекарна, приличаше си на арабска сладкарница. Поради следобедния час не беше останало и много по витрините. Oт това, което беше останало, заплашително ме гледаше поне един тон тесто, разпределен в няколко сладкиша. Отдавна не бях виждала толкова „натестени“ сладкиши. Изборът се сведе до чийзкейк или чийзкейк с боровинки. Взех едно парче за двамата. Не заради друго, но така и така бях стигнала до прословутата немска пекарна, та не можеше да си тръгна с празни ръце. Също така започваше Шавуот, еврейски празник на който по традиция се ядат млечни гозби като пици, макарони със сирена и сметана, всякакви млечни десерти. Как да не го отбележиш!

Тръгнах пеша по крайбрежната. Да, определено е доста по-приятно на дневна светлина. Както ме съветваха някои от блогърите за неща „to do“ в Дахаб – помахах на Саудитска Арабия. Айде, нали разрешиха на жените да шофират, мога да проявя малко любезност.

Множеството кафета и ресторанти бяха все така почти празни, но определено имаше повече хора отколкото вечерно време. Отново се изненадах, че ресторантите все пак работеха независимо от малкия брой клиенти и от рамаданския пост.  Изненадват ме и интериорните решения във визията на тези ресторанти. Има нещо артистично и дори хипарско в избора на цветове, десени, плакати и снимки. Всички ресторанти приличат на това, което в Израел наричат „зула“ – място за разпускане в хипарско-ориенталски непринуден стил, в който обикновено се седи на пода или по възглавници, може да се яде, спи, играе табла, пуши наргиле и изобщо всичко, което се свързва с блажено бездействие и кеф. За тази цел повечето ресторанти са с диванчета с огромни възглавници, на които можеш да седиш или лежиш според настроението си. Повечето предлагат една и съща храна и доста сходно обслужване.

От другата страна на улицата са разположени множество магазинчета, чиито продавачи настойчиво те приканват да влезеш да разгледаш стоката им. Някои по-настойчиво отколкото мога да понеса. От един от продавачите разбрах, че е христянин – копт. Според него в Дахаб има около 250 коптски христяни (не знам доколко е достоверна тази информация). Понеже в Дахаб няма църква, всяка неделя има автобус някъде от центъра на града, който ги кара до разположено наблизо село, в което има църква. Не си купих нищо от него, но пък беше интересно да си поприказваме.

Магазините са пълни със стоки, но, както и с ресторантите, почти не се забелязват купувачи. Това личи и по тънкия слой прах, който се стели над стоките. Евтино е, но за качество трудно може да се говори. Исках да купя една табла, която от далече изглеждаше красиво резбована с арабески, но отблизо видях, че беше просто налепена. Голямо разочарование! Е, поддадох се на изкушението да си купя малко от билката мармарея за бедуински чай и кокосово масло, което е чудно за защита на косата по време на морски ваканции, пък и по принцип, и приключих с пазаруването.

Бях изтощена, когато най-накрая се прибрах в хотела. Беше ми останала сила точно колкото да хапнем чизкейка от германската пекарна. Заспах с вкус на боровинки.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: