Синайски истории III. Две цветни черги и една безсънна нощ.

Тръгваме рано. За щастие днес сме без групата от вчера и сме доста по-експедитивни. Гмурканията за деня са в Рас Абу Галум, резерват, до който може да се стигне само с камили или с лодка. Не ни се дондурка на камили, затова сме се разбрали за лодка, която ни взима недалеч от Синята дупка. Натоварваме се и потегляме. Морето е сравнително спокойно, но лодката пори малките вълни и оставя бяла диря след себе си. Пръските се разбиват в лицата ни и ни освежават. След около може би 15-тина минути достигаме крайната си дестинация – бедуинското селище на Рас Абу Галум. Посреща ни пикап, който ни извозва до „бивака“ за деня. Шофьорът е 12 годишно дебеличко момче, с тъмна кожа и черна коса. Колко различно е положението и „статутът“ на децата в арабския свят и в целия Трети свят всъщност. По различни причини, най-вече иконимически, те често започват да работят от ранна детска възраст –  я в семейния бизнес, я при някой роднина или познат. Да не говорим за използването на деца с идеологически или военни цели, което също не е рядкост в региона…

Ибрахим ни вози целия ден като всеки път щом ни оставеше за гмуркане, зарязваше пикапа и скачаше в морето да се плацика и забавлява.

Кратък брифинг в лагера. Чай, кафе. Жената на бедуина, в чието „заведение“ бяхме се установили, дойде да продава направените от нея гривни и гердани от конци и мъниста. Често с тази работа са заети и децата, които обикалят около туристите или се возят по пикапите, с които се движат гмуркачите и се опитват да продадат разни дрънкулки. В лагера няма ток, готви се на газ. Условията са изключително базови. Изключително! Хората обаче са спокойни, незасегнати от динамичното ежедневие, с което сме свикнали. Тук времето мързеливо се влачи между пясъците и един ден е почти като вечност.

Първото гмуркане е в Хорумат. Приятно гмуркане, но аз лично очаквах да е по-впечатляващо. Най се изкефих на една огромна костенурка, която видяхме да се носи в морето като Великата А-Туин (литературен герой). За мое раздразнение, чувствах едно постоянно дърпане надясно и трудност да се балансирам. Бяха ми се разместили тежестите и ми отне малко време докато ги наместя, което ме разсея и не можах да се концентрирам върху самото място.

Второто гмуркане беше в Каменния залив, по-близо до лагера. Вече си бях оправила тежестите, та успях да се насладя повече на самото гмуркане. Спокойно, недълбоко гмуркане на 23 м. с корали и всякакви рибки. Не нещо сензационно, особено в сравнение с някои други места за гмуркане из Дахаб.

Между двете гмуркания отидохме до Синята лагуна. Много красиво място с лазурно синя вода и силен вятър, подходящ за кайт сърф. По тази причина видяхме и много „хвърчила“, носещи се над водата с разперени „криле“. Тук също може да се лагерува, но отново при много базови условия – без ток, в бунгала, с ограничена вода, за тоалетна хич не ми се мисли… Но иначе е страшна красота и спокойствие!

След обяда някои от нас направиха още едно гмуркане, което оказа се било най-интересното. С Хенрик бяхме решили, че няма да правим трето гмуркане, та изпуснахме, но не се разкайвахме особено. Задоволихме се само с шноркелинг в лагуната недалеч от „бивака“, и събиране на слънчеви лъчи. Жената на бедуина мина покрай нас и влезе в морето с все дрехите. Макар че и преди съм виждала много пъти подобни сцени наоколо, всеки път леко се шокирам. Облечена от главата до петите, тя се потопи няколко пъти, вероятно да се разхлади, и излезе. Слънцето почваше да клони към залез и всичко изглеждаше розово. Беше тихо. Две черги на цветни ивици бяха оставени да се перат в морето и леко се полюшваха в такт със слабите вълни.

Вечерта много ни мързеше да излизаме, но пък трябваше да хапнем. Не можеш да пропускаш хранения, особено когато пиеш толкова много вода, защото оказва се това може да доведе до т.нар „водно натравяне“. „Водното натравяне“, за което съвсем доскоро не подозирах, напрактика е свързано с бързото извеждане на натрия (солта) от тялото заедно с изпитата вода. Нашият датски приятел например, който редовно участва в състезанието „айрън мен“ и всякакъв вид маратони сподели, че винаги носи със себе си таблетки натрий за всеки случаи.

Седнахме в един от ресторантите на познатата вече крайбрежна. Хубавото беше, че предлагаха египетска храна. Колкото и да е изненадващо, не във всеки ресторант в Дахаб можете да опитате традиционна египетска кухня, различна от шиш таук, пиле или риба на грил и хумус. Поръчах си супа мулукхия и зеленчуци по бедуински. Винаги ми се чудят защо държа да си поръчвам странни неща, които не знам какво представляват. Ами, защото съм фен  на „потапянето“ в културата и нравите на мястото, на което съм. „Когато си в Рим…“ Зеленчуците не бяха нещо уникално – патладжани, тиквички и чушки, заляти с доматен сос и запечени с кашкавал в глинено ниско гювече. Явно бедуините ядат запечените зеленчуци като нас. Или пък просто собственикът на ресторанта беше сметнал, че е по-автентично да са „по бедуински“, и че така ще привлече любители на културно-кулинарното изследователство като мен. Виж, супата беше нещо, което никога не бях опитвала. Представляваше слузеста течност, напомняща слузта на бамята, и както би се изразил Пратчет – можеш да я разрежеш с нож. Беше пълна с нарязани зелени листа от идея-си-нямам какво растение и беше доста странна на вкус и …ами, слузеста. Полях малко от нея върху ориза, с който ми я сервираха, да пробвам как ще е. Един вид втори шанс за нея. Беше маалко по-добре, защото слузта не беше толкова упорита, но пак не беше нещо, от което да си оближеш пръстите. Сервитьорът, който ми я беше препоръчал с думите: „да, много любима супа на всички египтяни“, забеляза, че я отбутах настрани и леко надвесвайки се над масата попита учтиво: „май не ви хареса“? Усмихнах му се – „не, съжалявам“. Разбих му сърцето, отхвърляйки с леката ръка на турист любимата на „всички египтяни“ мулукхия.

 

****

 

На следващия ден пак станахме рано. Беше се появил ветрец и поне можеше да се диша. Тъй като това беше последният ни ден в Дахаб, не искахме да пропускаме възможността за още едно „слизане“ в морето и затова бяхме планирали две гмуркания сравнително близо до града, та да приключим към обяд и да тръгнем към Йерусалим следобед. Първото гмуркане е на Островите. Абсолютно уникално и омагьосващо място! Влизането е през малък тунел, в чийто край пред очите ти се разкрива пясъчен склон с показващи се тук там кафяви камъни. Понеже пясъкът под водата изглежда бял, целият този склон приличаше на огромна заснежена планина, чийто връх се губи някъде в облаците. Тръгнахме наляво и плувахме на зиг-заг между високи островчета, покрити целите с корали. Като планинска верига, която се е простнала под нас, а ние летим около върховете й. Думите не стигат да се опише цялото разнообразие и великолепие на безбройните корали, докъдето ти стигат очите – корали. Меки, които полюшваха „клонките“ си с морското течението, и твърди, застанали непоклатимо на пост между брега и морето. Букет от цветове и форми, изящни къдри все едно рисувани с бързо движение на тънка четка. Гмуркането беше почти час, а не ми се искаше да свършва!

Излизането от тунела е в пясъчен участък с много слаба видимост. Единственият, който виждах, и то едва едва, беше Хенрик, който се движеше пред мен. В един момент той явно не беше сигурен накъде да плува и се издигна над водата да провери къде сме спрямо брега, след което зави наляво и продължихме докато стигнахме изходната ни точка.

Второто гмуркане беше в близост до фара на крайбрежната. Плувахме над морска трева през цялото време и видяхме доста риби, които със сигурност ловяха и сервираха в близките ресторанти. Както очаквах целият участък беше много замърсен и като цяло не особено интересен. Особено след островите, направо ми се видя като пълна скука. Излязохме точно пред някакъв ресторант на крайбрежната. Видях, че коляното ми е зачервено, но не обърнах особено внимание. Ядохме и се сбогувахме с Дахаб и с все така празните му и тихи улици.

Няколко часа по-късно, вече напът за Израел, започнах да усещам странни „иглички“ в различни части на тялото и почнах да виждам размазано. Чувствах, че областта около коляното ми е почнала да изтръпва. Минахме границата бързо, бяхме почти сами. Спряхме да хапнем в Ейлат. Мислехме да си понапазаруваме, защото целият Ейлат е като безмитна зона без такси, което прави стоките доста по-евтини в сравнение с останалата част на Израел. Нямахме време обаче, беше вече около 6 часа, а имахме още към 4+ часа път докато се приберем.

Игличките не престанаха през целия път и дори през нощта. Не можах да спя както поради неприятното усещане така и поради притеснението, което почна да ме обзема. Какви ли не сценарии почнаха да ми се въртят в главата… На сутринта се събудих с вдървени крака и продължаващи мускулни спазъмчета. Чувствах се изморена и не особено във фокус. Почнах да усещам стягане в гръдния кош и реших да отида до личната си лекарка да видя какво ще каже все пак. Сложи ми малко апаратче на пръста, с което се мери нивото на кислорода в кръвта, който беше О.К. Отдъхнах си малко. Каза, че предпочита да изчака още един ден преди да предприема други мерки и ме прати да почивам. На този етап реших, че нещо ме е „жилнало“ и трябва да изкарам токсина от тялото си, та целия ден се наливах с вода. Изпих половин море сигурно. На следващия ден вече почнах да си чувствам краката по-нормално и игличките понамаляха, макар че не изчезнаха. Неприятното усещане почна да се концентрира отново около коляното, както беше и започнало. След още два дни вече бях ОК и готова за гмуркане…с цял неопрен 🙂

 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: