Началото на 27 дни по пътищата

Въведение

Преди да се впусна в разкази за пътуването, нека използвам въвеждащия пост за запознаване с героите на тези слова. Началната група се състои от 4 юнака, всеки със своите качества, които дадоха своето на пътуването.

От ляво на дясно: Камби, Баце, Майселф, Марин. Снимка: Баце

Верните ни „коне“:

От ляво на дясно: Хорнета на Марин, който хвана последния влак за ходене в Турция; легендарната Африка на Баце; наследника на легендарната Африка, карана от Камбарев и Хелга, която трябваше да слуша мен.

Ден 0: София – Кърджали. Неочаквана езикова бариера. Деликатно закъснение

Всяко пътуване започва по един и същи начин за мен – бързам, въпреки това закъснявам, забравям важни неща (и не само). Това не е изключение. Тежък и натоварен до последно ден в офиса, бегом до вкъщи. За разнообразие повечето багаж вече е на мотора. Довършвам опаковането, качвам се в асансьора, слизам до партера, качвам се до вкъщи, слизам до партера, качвам се до вкъщи. Май вече съм взел всичко. И да не съм, майната му, ако е толкова важно ще си го купя по пътя.

София изглеждаше празна в късата седмица преди Великден, но ето, че в момента, в който аз се появявам на пътя натоварен, всички също са там. Големите булеварди са едно постоянно задръстване и опитите ми за маршрутно хитруване като цяло не донасят желаните резултати. Закъснявам за срещата с останалите с около час. Заради моето отклонение от графика, потегляме по компромисен път, но не най-компромисния: София – Пловдив – Асеновград – Кърджали. Относително бърз, относително интересен. Запазили сме си нощувка в един хотелски комплекс малко след края на Кърджали в посока Маказа. Имаме ресторант под носа, главният път е на около 200 метра от паркинга. Пристигаме гладни, жадни и с набиращ скорост ентусиазъм. Дори езиковата  бариера, която ни посреща в ресторанта – сервитьора, младеж около 20, е с лош български – не ни трогва особено. Натъпкваме се с агнешко и телешко и по леглата.

Ден 1: Кърджали – Селчук. Първи забравен телефон в хотел. Александруполис ТТ. Първи транспортен ден.

Приятна закуска, първо упражнение по товарене на мотори за тоя сезон и потегляме към КПП Маказа. Много е хубаво, че има такива пунктове, през които не се допускат камиони – трафикът е лежерен, асфалта е хубав. Добро начало на деня. Влизането в Гърция е безпроблемно, с изключение на забравения телефон на Баце в хотела. След кратка пауза и совалково бягане до хотела и обратно отново сме вкупом и продължаваме нататък. Засилили сме се към град Селчук в Турция, 700 км за деня. Турските пътища позволяват такива волности. Преминаваме през гръцката част на пътя в лицето на пътя, който се спуска към Александруполис (който предложи своята доза мотозабавление) и започваме процеса по влизане в Турция, 3 гишета и сме вътре. 45 минути по-късно имаме всичко необходимо и наистина сме вътре. Начинът за преминаване от другата страна на проливите е с ферибот, никой не иска да се бута в истанбулския трафик само за транзит. Източния привкус започва да се усеща – трафика става леко хаотичен, взимат ни пари повече отколкото за кола при качването на ферибота – 10 лири на мотор, вместо 6 за кола. Две хлапета с очевидни липси в пространственото мислене се опитват да ни убедят, че четирите мотора могат да се поберат в място за една кола. Пием по чай на ферибота, докато потеглим, след това наблюдаваме натоварения трафик в пролива – покрай нас (вероятно на стотици, ако не и хиляди метри) минават безумно големи плавателни съдове, които създават впечатление, че нашият ферибот е по-близо до сал, отколкото до тях.

Друг любопитен елемент (за мен, това ми е сефтето в Турция) е размяната на бележки по бензиностанциите. Записват ти номера, хубаво, то е заради данъци и пътни такси, които са включени в цената. След това разнасяш едното копие на касовата бележка до бензинджията, който ти е заредил. Турски нрави, какво да ги правиш.

Става време и за обяд. Спираме в едно крайпътно заведение и още от първия опит си проличава, че в Турция гладни няма да останем. Без бира – да, но гладни – по никакъв начин. Вече е ранния следобед, а ни остават над 300 км. Денят вещаеше да бъде дълъг, но да видим колко точно ще се получи.

Първият ни сблъсък с истински натоварен турски трафик беше околовръстното шосе на Измир – всички се движат със около 120 км/ч, на една боя разстояние. Точно след мръкване. Толкова не ме е било страх никога. За капак на последната бензиностанция един автобус направи опит за покушение над Баце давайки назад. Само бързите му реакции го спасиха от колизия.

Няколко зареждания по-късно достигаме до заветната цел след часове возене. Возене, защото правите, широки пътища в Турция не предоставят прекалено много удоволствие от карането (с малки изключения).

Паркирани пред къщата за гости за следващите 2 вечери, забелязвам поредния портрет на Ататюрк провесен на фасадата на сградата отсреща. По пътя правеха впечатление две неща: има турски знамена навсякъде, лика на Ататюрк или поне подписа му също са навсякъде – коли, фасади, паркове и т.н.

Те, Ататюрк

Вече разтоварени, стаята изглежда като сцена на обир – има дрехи, кабели и друга покъщнина навсякъде. Размера на стаята допринася за хаотични ѝ изглед – надали имаше 10 квадратни метра. Мисия “Има ли Ефес в Ефес” навлезе във финалната си фаза – излязохме да намерим ресторант да хапнем и евентуално пийнем. Оказва се, в туристическо градче като Селчук това не е твърде трудна задача и е увенчана с успех в едно ресторантче близо до останките от римския акведукт в центъра на града. Сити и потушили бирения дефицит (на този етап) се отправяме към заслужената почивка след дългия ден. Утре ни предстои богата културна програма.

Можело и спретнато

Маршрут: ден 1 & 2 от https://myadventure.bike/Trips/460

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

2 коментара “Началото на 27 дни по пътищата”

%d блогъра харесват това: