Анталия Not

Ден 3: Турската ривиера. Аллах ни пази от гладна смърт.

Свежата сутрин след дъжда от предната вечер е мудна и ненапрегната, въпреки че искаме да стигнем в околностите на Анталия до вечерта. Целим се в Kadir’s Tree Houses, място което нашия приятел Тони (същия Тони, който прави MyAdventure) ни показа с пътуването си из Турция през 2014. Четири години по-късно следваме неговите стъпки към местенцето. Хапваме, удряме по кафе и чай и започваме да тъпчем багажа по куфарите. Около 9 сме готови да потеглим, мятаме се по моторите и се втурваме по широките и бързи турски пътища на юг към средиземноморското крайбрежие. До първото зареждане се движим пъргаво. След това стигаме до грешната страна на първия турски проход за пътуването (грешната страна = спускането). Гледките са страхотни, спираме да се полюбуваме на пейзажа и да генерираме малко съдържание за онлайн присъствието на пътешествието.

След краткото разнообразие, отново се връщаме във вътрешността на сушата и малко по-късно се оказваме в околностите на доста кисело изглеждащ облак. Вече е около обяд, но пък имаме още доста път. Но и облакът изглежда заплашително. Мисълта на всички вероятно е разкъсана между тези очевидни факти, докато огромните капки не се намесват, стоварващи се върху каските. В този момент, сякаш свише, на някой от поредните светофари в едно малко село виждаме своя спасителен остров – малък ресторант. Естествено, веднага отбиваме и наместваме моторите под близките дървета. И гладът е овладян, и първият валеж е избегнат. Или поне отложен, докато изпълнява своята си програма.

Кулинарното ни преживяване в Турция дотук е със смесени резултати – не всеки път всичко е страхотно. Този път, обаче, всичко е страхотно. Дори успяха да ни осигурят бира. А бирата из тази държава е дефицитен ресурс.

Втори телефон се оказва забравен. Марин го е зарязал зад телевизора да се зареди, докато се стягат багажи. Домакинът ни твърди, че телефонът не е там. По тази сюжетна линия следва продължение по-късно.

Заситени и сухи, продължаваме. Малко над 100 км по-натам, пътят ни извежда отново по ривиерата. Температурата е приятна, слънцето препича, идеални условия за мотоциклетизъм. Дори затвореният за ремонт път (по който естествено профучахме, like we don’t care) не е в състояние да развали настроението. Дългите километри път обаче са друга тема.

За да не е чисто транспортен денят, сме хвърлили око и на една туристическа точка – град Мира и неговите вкопани в скалите гробници. Спускането към него ни превежда през област, чиято основна прехрана изглежда да са оранжерийните плодове и зеленчуци. Град Демре, в чиито околности се намира междинната ни спирка, предоставя поглед върху мащабите на тази дейност – в града и околностите му масивните сгради изглеждат рядкост, пространството е доминирано от парникови постройки. Стигаме до Мира в късния следобед, сергиите продаващи разнообразни сувенири вече пускат кепенците. За щастие самият обект работи още няколко часа.

Самото място е любопитно, има запазен амфитеатър, достъпът до вкопаните във вулканичните скали гробници е ограничен до забранен – все пак липсват оригиналните стълби към тях, а съвременни средства за осигуряване на безопасността на захлупени туристи, вероятно умишлено, не са поставени.

Кратката разходка връща нормалното кръвообращение из телата ни. Остава ни съвсем малко до нощувката за деня, имаме резервация. Кафе, сок от нар, сладолед – всеки избира с какво да се подкрепи в паузата. С видима неохота се качваме по машините отново и поемаме по последната отсечка за деня. Неусетно и относително безпроблемно стигаме до мястото – малка навигационна суматоха ни отвежда при “летния” обект, но бързо се оправихме. Имат бира (но скъпа), има и вечеря, която е с малко странно ограничено времево измерение, но пък на нас не ни трябва прекалено много време да разхвърлим вещите си из стаите и да се нахвърлим върху храната.

Сагата с телефона на Марин продължава, намерен е. Остава да се измисли къде и с какво да го пратят.

След вечерята, в центъра на двора, в изградена за целта част, се пали огън. Очевидно полезен за микроклимата, защото времето не е точно лятно. Денят беше дълъг и аз се оттеглям в стаята да се позабавлявам със снимките от деня. Марин пръска чар. Другите получават факс и откриват бара на “комплекса”.

Т-разклонител. Хипер удобното нещо, което завещах на стаята, оказа се.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460 , ден 4

Ден 4: Обследване на околностите. Обичам те моренце.

Закуската също е с ограничено времево предлагане. Успяваме да се вместим в нея и започваме лежерна подготовка за разходка в района. Намираме бележка, резултат от вечерния чар на Марин. На турски е. Дървените къщички са близо до морето, възнамеряваме да проверим как е плажа. Интернет твърди, че в планината отсреща има негаснещи огньове подхранвани от залежи на природен газ. Програмата за деня е рехава, с пространство за импровизация. Плажът се оказва платен. Отсвирваме го мигновено. След като прегазихме рекичката, която е между нашия временен дом и него, естествено. Насочваме се към пироманския обект. Дъждът прави опит за сплашване, който игнорираме безочливо и това се оказва правилният ход. На паркинга пием по чай, който е включен в цената на входния билет и потегляме пеша. 20ина минути по-късно вече стигаме до “поляната” с огньовете. Няма как да се пропуснат няколкото дървета “украсени” с етикети от бутилки минерална вода. Дали беше някакъв вид напомняне да не се хвърлят или не, не ни стана ясно. Дори и да е било това целта, обаче, очевидно не работи. Около горящите камъни имаше остатъци от бутилки, кутии цигари, захвърлени дрехи, следи от барбекю. Генерално грозна история. Поразгледахме, позяпахме, направихме си метъл снимка (щото какво друго в гора с горящи скали) и се спуснахме надолу.

Късният старт и лиспата на каквато и да е припряност доведоха обяда на дневен ред. Върнахме се към селото на брега и се цопнахме в първото ресторантче, което ни привлече погледите и обонянието. Питателно хапване и пийване, придружено от разглеждане на възможности да запълним и следобеда. Спираме се на един фар, относително наблизо – Гелидония. До него се стига по малко черен път, но и както се оказа и с около 30 минути ходене пеш. Стигаме до фара точно по залез – красотата е неописуема. С картинки ще е по-лесно.

Фар по залез значи и още нещо – прибиране по тъмно. Десетината километра черен път са само началото, след това имаме и още петдесетина до текущата ни база. Малките селски пътчета крият неравностите си по-добре вечер, но леко, внимателно и стегнато стигаме безаварийно. На ръба на часовете за вечеря сме, хората се смиляват над нас и ни спретват по една порция вечеря от каквото е останало. Леят се бири, по-малко от предната вечер и всички по леглата. Утрешния ден ще е дълъг.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 5

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: