Wild ТИР appears

Ден 5: Кападокия. Wild ТИР appears.

Разбуждаме се и с елементи на трескавост започваме да стягаме багажите след закуската. Плановете ни за днес са да достигнем до областта Кападокия. Известна и туристическа, но никой (освен един Камби) от нас не е бил там. Около 600 км път. Така поставено звучи повечко, но пък от другата страна на везната са широките, бързи и, в общия случай, в чудесно състояние турски пътища. По тази причина, не много време след потеглянето си от къщичките на Кадир навлизаме в Анталия – милионен град, който ни притесняваше точно с този си параметър. Движението беше учудващо благосклонно към нас и бързичко се промушихме през града. Малко преди да излезем спряхме за зареждане с гориво и захар и елементарни дейности по поддръжка тип “смазване на верига”.

Заредени и готови за път поехме по оставащите километри. Пътят ни пое към планините, което основно се усети по новопоявилите се завои, слънцето, което остана на морето и температурата, която очевидно падаше. Изминали около ⅓ от общата дистанция за деня и с леко застъргали стомаси спираме пред един кулинарен оазис (който се намира точно тук). Видимо предстоеше да стане и визуален такъв, защото се наложи да прескачаме ламперията, предвидена да придаде уютен вид на лятната градина. Менюто беше бедно – агнешки шишчета (kuzu sis) и кавърма (kawurma). Такъв оскъден избор се вижда само по най-изтънчените ресторанти, които с общото двете хапки причиняват ендорфинна експлозия, започваща от небцето и приключваща в TripAdvisor. Идентично беше положението и тук, но просто небцето имаше премного възможности да се наслади на храната, а стомасите ни дори се пренаситиха. Порциите бяха големи, а храната безпрецедентно вкусна. На тръгване дори се сблъскахме с феномена на розовата вода. След като приключихме с преяждането, единия от двамата мъже, който се грижеше за нашето чревоугодно добруване се появи с шише с течност, което поради езиковата бариера Марин помисли, че е за пиене. Оказа се розова вода, с която ни поляха да си измием ръцете, за да заличим миризмата на манджи. В следващите дни и седмици, това ще се окаже по-често срещано явление, отколкото си мислехме в този момент.

Вече споменах за джамиите, но ще спомена пак, защото този конкретен случай се отличаваше по своите качества. Докато допивахме турското си кафе, стана време за една от петте дневни молитви. Това обикновено предизвиква изслушването на страшно монотонна и лишена от всякаква музикална стойност “творба”. Не и този път. Ходжата беше мелодичен и приятен за слушане. До такава степен, че нормалната натрапчивост на молитвения час се изгуби. Отне ми време да разбера какво всъщност слушахме. Де да бяха всички толкова талантливи.

Уханието на рози в ръкавиците беше странно, но екипирани и благовонни продължаваме. Пътят продължава да се изкачва, температурата продължава да пада. Асфалтът става студен, гумите губят малко от сцеплението си, но всичко е под контрол. Термометърът на таблото твърди 10 градуса. Най-студеното досега в тази част на деня. Все още се изкачваме. 8 градуса. Встрани от пътя, на няколко стотин метра може би, се вижда сняг. 7 градуса. Достигаме преломния момент на прохода и започваме да се спускаме. Успокоително и удовлетворяващо, температурата отново преминава 10 градуса. Изследването на картата по-късно казва, че сме стигнали около 1800 м над морето. Равнинните територии носят със себе си и скуката, но и правите пътища, по които средната ни скорост се покачва осезаемо. Следват още 2 спирания за зареждане. На второто сме на около 100 километра от целта – Гьореме, централно село в туристическата част на областта. Отделяме време да си починем, последните километри винаги са най-коварни.

Една от опасностите на мотоциклета като начин на придвижване е крайната уязвимост при произшествия. Затова и живият моторист е внимателният моторист (или късметлията). Често останалите участници в движението не приемат моторите за равноправен участник в него – отнемането на предимство, навлизането в платното (било то за насрещно движение или в същата посока, но вече заето от…ами…мотор) са неща, за които очите трябва да са отворени на колкото може. За щастие, това верую се изповядва от всички нас. На около 40 километра от финиша, на едно от включванията в главния път, относително далеч от нас цистерна захождаше за включване. Включването по тези пътища обикновено се осъществяваше чрез малко кръгово, което се намираше между двете посоки на движение. Кръговите бяха достатъчно големи да поберат ТИР без той да пречи на нито една посока. Всички случаи, освен този бяха без проблем, но този се опита да създаде сериозен проблем. Без да уважи наличието на 2 мотора И огромен бял автобус, шофьорът на цистерната се вклини в трафика, което наложи екстремно спиране на Баце, а за мен доведе до изключително напрегнатата гледка на ТИР засичащ мотор, пушеща гума и танцуваща задница. Все пак, до сблъсък не се стигна.

Прекарваме следващите километри в смирено разсъждение. Не след прекалено дълго навлязохме в Кападокия, която ни посрещна с освежен от преминалия преди нас кратък валеж въздух и един красив залез на фона на пясъчниците на областта.

Е, пристигнахме (снимка: Димитър Камбарев)

Намираме хотел, разполагаме се и сме на лов за бира и храна. Вече се свечерява. Градчето ни е малко, почти село, но очевидно е центърът на туризма за района си, защото всяка къща е хотел или дава стаи под наем. Централната улица, която минава покрай останките на река е осеяна с дюкянчета и магазинчета предлагащи всевъзможни сувенири и дрънкулки. Излезли сме за хапване все пак и се спираме на ресторант, който ни привлича с нещо (какво е то, спомен нямам). По случай безпроблемното пристигане решаваме да се удостоим с честта да пием алкохол в Турция – две бутилки Yeni Raki. Една солена сметка по-късно сме готови за сън, но освен това сме си уредили и частна разходка с кола и гид из долините. Англоговорящ гид. Оттегляме се в хотела след още един тур на търговската улица и потъваме в сън преди туристическия ден, който ни чака утре, но преди това с Марин се отбиваме за по бира и наргиле в бара, който ни препоръча сервитьора. Поради някаква причина вторник вечер е доста вървежна и за нас остава само маса в лятната градина. Но не е лято. Освежаващ край на вечерта, neverhtless.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 6

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: