Ден 6: Туристи и икономиката на балоните.
“На закуска в 9” – така започваха доста от дните в това пътуване. 9 е компромисен час – нито е късно за извършване на разнообразни дейности, нито отнема от така необходимия сън след обикновено изморителния ден. Този път обаче бяхме събудени от огнедишащите горелки надуващи реещите се из небето туловища. Които Баце чу и ни събуди, всъщност. Натрапчивите и несвойствени звуци ни извадиха навън преди изгрев и си заслужаваше всяка минута в сутрешния студ. После си легнахме обратно, естествено.
Станахме пак, закусихме. Задължителни яйца и чай. Имаме уговорка в 10 с нашия гид или поне с неговия началник. Отиваме в офиса на фирмата, посрещат ни с кафе и сладки, подписваме документи, даваме пари. Поговорихме си за китайците и колко неприятни са те като туристи. Разбрахме, че китайска фирма е купила 16 от фирмите за полети с балони в района, с което е станала най-големия доставчик на тази услуга. Имаше причини местните да не ги харесват.
Идва нашия човек и потегляме на частния си тур из долините в района. Хуморът в началото е смешен, но на второто повторение на шегите за японки (след Love valley, нали) започна да се изтъркват и на моменти да досаждат. Въпреки това, човекът си знаеше уроците и ни преведе през задължителния набор от забележителности в района – Love Valley, един от подземните градове, Пашабаг (манастирски комплекс от характерните манастири издълбани в пясъчниците), открития музей на Гьореме, долината на гълъбите и нещо като крепост, която се извисява в началото на долините около град Ургюп.
Love valley е може би най-известния пейзаж, отвъд балоните, естествено. Фалическите форми, които хилядите години ерозия и ветрове са създали от пясъчниците до някаква степен напомнят на нашенските пирамиди над село Стоб, но мащабите са коренно различни. Естествения път на всеки разговор свързан с това задължително преминава през сексуални закачки, а в нашия случай премина и през оценки за различни дълбочинни особености на жените, в зависимост от расовата им принадлежност. Водачът ни няколко пъти ни обясни колко японки ще ни прати в хотела, което съсипа шегата до известна степен. Действително гледката е впечатляваща, а самите долини са опасани с черни пътища, които изглеждаха съвършено проходими с всякакви мотори. Размислите продължават, докато отиваме към подземния град, който се намира на около 20ина километра от Гьореме. Пътя минава под знака на повтарящата се серия от шеги за японки, японци и негри. Градът се казва Деринкую. Преди да стане действителен подземен град, обитаван от християните по време на гоненията в началото на новото летоброене, комплекса е бил използван за минно дело. В самия комплекс има обособени нива, затваряни с каменни врати. Около половината от града може да се разгледа. Особен интерес ми представляваше системата за затваряне на вратите, които няма как да се отворят от страната на “лошите”. Таймингът е на наша страна и точно след като излязохме видяхме как наближават 3 автобуса китайци.
Следваща спирка: Пашабаг. Може би едно от най-препълненото с туристи място. В рамките на не голяма площ може да се видят останките от манастирските килии. Ерозията е свалила външните стени и е направила относително функционално сечение, което и позволява да се разгледа. Приближава обяд, температурите наближават ръба на комфорта. Продължаваме по пътя, отибваме се за къса фотосесия на каменна формация, която ни беше представена като каменно семейство. Завидно въображение е било проявено при обрисуването и маркетинговото обособяване на местата.
Обедно време, гидът ни препоръча някакъв ресторант, семеен, малък. Храната се ядва, но целия ресторант си е туристическа клопка. Хапнахме за повече пари, отколкото ни се искаше, а дори не беше и толкова вкусно. Отново пробвахме кавърмата в глинено…нещо. Обиколката продължава към открития музей на Гьореме, който представлява добре експонирано всичко, което може да се види в Кападокия – манастири, исторически преглед на иконописите и всичките техники, които са ползвани през вековете. Отново, водачът ни си знаеше урока и ни водеше преди ордите китайски и/или японски туристи. Концентрацията на експозицията беше доста приятна и нещата бяха близко едно до друго, с достатъчно надписи на английски. Прекарахме около час в разглеждането на разнообразните параклиси и сервизни помещения. Приключихме официалната част от тура, метнахме се до долината с гълъбите. Вдълбаните конструкции се оказаха за събиране на тор от гълъбите, които след това се ползват в околното земеделие. Финализирахме разходката с гастрол през бижутерен магазин. Като утешителна награда за това, че нямахме човек с български език, получихме рускиня.
Върнахме се до хотела за ретроспекция на преживяното и спасяване от обезбиряването. Докато ние бяхме класически туристи, Камби беше повършал из долините с Грейс. С няколко кенчета Ефес и една бутилка турска крафт бира (да, крафт бира, в Турция) седнахме да обсъдим денят и какво се случва по-нататък. Както и да гледаме подозрително небето на изток. Разказахме впечатленията си, пообсъдихме плоския хумор, отморихме за малко и започнахме да захождаме отново към обичайната мисия за вечерта – вечерята.
Малко rewind. Известен факт е, че голямата работа в Кападокия са полетите с балони. Но преди разказа за същинското летене нека поговорим малко за особеностите на индустрията, която те представляват. В първата половина на април сме, още извън активния туристически сезон, което е фактор на наша страна. Поразпитваме в хотела за потенциалната цена на полет с балон – 130 долара/115 евро. Звучи ни приемливо, но решаваме да се почудим малко по въпроса. След една бира време вече сме се решили, че купуваме и започваме да се разплащаме. Продължаваме със задачата по задоволяване на глада си. Гастролът през дюкяните ни отведе до някакъв ресторант. Седнахме, цените отново не бяха прекрасни. Връщаме се на ресторанта. Хапваме скъпата и не величествена храна, пием бира и решаваме да проверим какви са цените с човека от съседната туристическа агенция. Докато приключим вечерята, цената вече беше паднала до 100 евро. Last minute deals, FTW. С леко горчив привкус се оттегляме да поспим преди ставането по тъмно.
Ден 7: Балонинг
Балоните в Кападокия летят по изгрев, и ставането в 9 не работи. Ставането е в 4. Но преди разказа за същинското летене, нека споменем особеностите на индустрията, която те представляват. Както вчера ни казаха, 16 от компаниите за полети с балони са купени от китайска фирма. А никой не харесва китайците като туристи. Балоните летят всеки ден по изгрев, ако времето позволява. Ако има лек вятър може да получиш и повече от издигане и спускане.
Както и да е, ние сме будни в 4, седим сънени и треперещи, чакаме буса. Бави се леко, киселинност започва да се покачва, но след като ни качиха всичко си идва на мястото. Извозват ни до базата на компанията, разпределят ни по балони, разпознаването идва с цветен стикер. Тамън да хапнем от закуската, която така или иначе сме си платили и става време да ни извозват до местата за излитане.
От снимките, които циркулират из интернет човек рядко може да дедуктира действителните мащаби на балоните. Кошовете на тези балони са разделени на 4 зони за по 5 души всеки. Четирите горелки си топлят, особено ако си най-вътре в коша, защото имаш тежък страх от високо (да, това съм аз).
Часът наближава 6, изгревът скоро ще навлезе в най-зрелищната си фаза. Балоните започват да надуват, хората се товарят. Капитана провежда инструктаж и поемаме. Гледките са меко казано впечатляващи, страхът ми от високо е съмнително ненатрапчив. Питам на каква височина от земята сме – 300 метра, казва капитанът. Любувам се на гледките, изгрева достига апогея си – слънчевия диск се подава иззад ръба на долината. Фото възможностите са в своя пик. Смея да твърдя, че в рамките на този полет съм направил едни от най-добрите си снимки в кариерата ми на пишман фотограф. Чудесни пощенски картички.
Балоните не са сред най-управляемите въздухоплавателни средства и като резултат от това, приземяването и прибирането на балоните след края на дневната (добре де, сутрешната) им работа е интересно логистично упражнение. Когато започне да наближава момента за приключване на полета започва интензивна комуникация между наземния екип (бусче за пасажерите и платформа за кошницата и самия балон) и пилотите. По пътищата, черни или асфалтови, се наблюдава доста натоварен трафик и всеки гони своя балон и се надява вятърът да не го отвее в друга посока. И капитанът да успее да го приземи извън оградена с бодлива тел овощна градина. Е, нашия човек не успя да се справи с последното и в един момент се оказахме в короните на овошките на някой клет местен, който въпреки оградата от където може да се влезе и скалистия склон, откъдето не може, очевидно не беше предвидил градината му да бъде нападната отгоре, с балон. Моментално настана суматоха, примесена с паника или искрен смях, в зависимост от близостта на хората до клоните на горките овошки. Комуникацията с хората от наземния персонал – въпреки че и ние вече бяхме технически на земята – премина в нормално крещене, те бяха на 50-ина метра, от правилната страна на оградата. След вайкане и размисли, все пак подпалиха горелките и вдигнаха балона достатъчно високо, че да премине заветната ограда (висока около 2 метра, с бодлива тел). Защо веднага не реагираха при изгледа за приземяване насред нечия градина е отвъд моето разбиране.
Развеселени и освежени от изненадващия завършек на полета се връщаме към хотела във видимо добро състояние на духа, но телата искат сън. Отдаваме се на едночасов разкрасителен такъв и половин час след девет вече сме на закуска.
През това време, нашия любим анимационен герой Камбарев се беше заел да диагностицира подуващите се от два-три дни лимфни възли около ушите. Онлайн консултация с д-р Василена водеше до съмнения за епидемичен паротит, по-познат сред немедицинските лица просто като заушка. Потвърждаване на подозренията за нея биха били тежък удар по плановете ни. Та, връщайки се от балонинга го срещаме на изходна позиция за последващите си приключения – разправиите с турската здравна система и допълнителните бонуси, ако си чужденец:
- Дори и да си плащаш не можеш да отидеш в местната поликлиника, защото не могат да ти обработят паспорта.
- Дори и да отидеш в болницата, в която могат да прочетат паспорт, не всеки лекар говори английски.
Все пак англоговорящ лекар се намери в Невшехир, близкия голям град, който, отново за щастие, разсейва съмненията за заушка. Ура. В същия град е и телефона на Марин, който остана в Селчук. Второ ура.
Докато медицинско-лингвистичната сага се развива, ние кротко спим в хотела. Всички сме на линия и всеки е доволен от развитието на деня по един или друг начин. Още няма обяд и решаваме, че имаме предостатъчно време да се поразходим из района, като всички освен Марин възнамеряваме да се позакаляме из черните пътища в околността. Изследване на картата и разговор с един от съседите на хотела ни изграждат горе-долу ясна идея какво да свършим до края на деня. Решаваме да започнем с асфалтова разходка, и по някое време във втората ѝ половина да минем през самите долини, докато Марин завърши асфалтовия кръг и да се срещнем отново в хотела. Всичко върви по план до около 20-тия километър, когато виждаме приближаващата се черна стена от облаци и не след дълго авантгарда на групата (Камби) ни пресреща в обратна посока с недвусмислен знак да обърнем. Дъждът се излива по формата на стена на няколко стотин метра от нас. Обръщаме и поемаме обратно към знаци, които сочеха към някакъв манастир. Пътят изглежда черен и се спускаме в търсене на гледки и места за снимки. Търсенето върви трудно, като появилото се несериозно поведение на легендата в групата (една Honda Africa Twin XLV750) не спира устрема ни и след известно търсене на проблема решаваме да го намерим на бензиностанция, а не в средата на черния път. Зареждаме до горе профилактично и симптомите на Африката изчезват, засега. Разходката продължава, времето е все така добро към нас, гледките позволяват малко снимки за пред хората, пътчетата са приятни, на моменти леко предизвикателни. Километрите си се точат, и ние продължаваме да се шмугваме насам-натам из долините. С различна успеваемост пътищата се виждат на навигациите, които ползваме. В резултат на това едно от спусканията приключи с нещо средно между пътека за колела и пешеходна пътека. Да, да, затова хората не харесват мотористи, но този път това не беше търсения маршрут, беше трудничък за нашето ниво на офроуд каране (поне на част от нас, ок). Изкретахме със сетни усилия и спряхме да се хидратираме. Тогава с искрена изненада установих до каква степен съм се окалял без очевидна причина и място това да е станало. Крачола ми почти се беше измил до края на пътуването (след 20 дни). Решаваме, че сме се изморили достатъчно за деня и се оттегляме към проверено място за хапване – вкусно, евтино и с колоритен персонал. Преяждането се случи, да. Завърнахме се пред хотела за бърза сесия по обгрижване на моторите и се насочихме бавно към обгрижване и на телата. Детайлите оставям на вашето въображение. След задължителната дрямка отидохме за по бира и зачакахме връщането на Марин. Започна да се смрачава и разни притеснения се зародиха из главите ни, които той съвсем навреме разсея с прибирането си.
Неговия ден със сигурност беше не по-малко приключенски от нашия, дори може би повече. След раздялата ни, всичко е било по план – път, гледки, хубаво време. До появата на странна група хора в средата на дълъг и прав участък път. Просто в средата на пътя, с турско знаме в ръцете. Спират всички и ги черпят. В средата на дълъг и прав участък. Прочетете го пак. Опасното празненство се оказва отбелязване на уволнение от казармата, приключение, чието завършване успешно явно води до отпразнуването му по не най-разумния начин. Но това не е всичко, както би казал един познат образ от телевизионните реклами. Пътят му продължава с рязко влошаване на времето, за добро или лошо, успява да се скрие в селска кръчма, където местните решават да социализират, да го черпят едно ядене и чак след това да пуснат клетия моторист да си ходи.
Синхронизирали разкази за дневните си похождения, сме готови за последната вечеря в този състав. На следващия ден Баце и Марин обръщат към България, а аз и Камбарев продължаваме на изток през анадолското плато и Грузия. Всички сме уморени и вечерята е тиховата, минава бързичко и след някоя-друга бира си лягаме.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 8
