Алкохол контрол

Ден 10: Древна арменска история в Турция. Балък до високопланинско езеро. Алкохол контрол.

И тази лежерна сутрин започва около 9. Слизаме да хапнем, салона за закуска е пълен с хора, които очевидно са две неща: 1) турци и 2) дошли на туристическа разходка. Наблюдавам с поприкрит интерес тийнейджърите понесли DSLR-ите си, телефоните и селфи стиковете, досущ като японски туристи. Ако не са тръгнали към руините на древната арменска столица Ани, която се намира на около 40 км от Карс, не виждам какво ги е довело тук. Похапваме и започваме ритуала по опаковане на багаж и товаренето му по моторите, потънали в прах от главната улица, до която бяхме паркирали. Този път ритуала включва и куп салфетки от ресторанта, защото прахоляка е наистина много. Плащаме си и сме готови да потегляме.

Температурата е приятна – малко над 10 градуса. Пътят към останките на Ани е прав, както голяма част от пътищата на платото. Съвременният град, който до достига до крепостните стени, се казва Очакли и нищо не дава признаци, че това е дом на туристическа забележителност. Около главната улица се нижат къщи и селскостопански постройки и приключва почти в самата крепост. Минаваме за билетче на символична цена (8 лири) и влизаме. Комплексът е ОГРОМЕН. Градът в апогея си е бил дом на около 100 хиляди души, което в мащабите на неговото време е съизмерим с днешен Истанбул. Естествените му дадености – обграден от речни каньони – го правят логично място за изграждане на център на търговията, просветата и културата. Същото местоположение обаче е допринесло и за честата смяна на владението на града – перси, тюрки, всеки, който е минал в този район е оставил своите следи. Оцелелите сгради, които са достойни за разглеждане включват шепа църкви, една джамия, цитадела и стените като такива. Най-сериозно впечатление обаче направи катедралата. Построена през 10ти век, тя все още беше годна за посещения, дори и от вътре. Да, куполът ѝ се е срутил някъде в миналото и в следствие на няколкото сериозни земетресения довели от окончателното изоставяне на средновековния град, но все пак стените са здрави. Размерите на сданието не са по-малко впечатляващи. Една от най-запазените сгради е църква, която е построена от грузински търговци. Според писанията по табелите, Грузия нееднократно се е притичала на помощ на Армения (или някоя от арменските държави с друго име) в случаи на заплахи и нападение от иноверци (мюсюлмани, обикновено). В същата тази църква, стенописите са оцелели, въпреки усилията на разнообразни вандали да си изпишат имената и посланията. Това с имената и посланията беше достигнало своя връх в една от по-малките църки в комплекса, която беше изписана почти изцяло, дори на места, чието изкачване само по себе си е впечатляващо. В джамията, естествено, всичко беше чисто. Моя въображаем приятел е по-добър от твоя въображаем приятел.

Попили не малко впечатления се отбиваме при задължителната будка с напитки и десертчета, да се хидратираме и да продължим пътя си към Грузия. Изборът ни за КПП беше едно новооткрито (добре де, сравнително новооткрито), северно от езерото Карцаки. За него ни беше подшушнал известния в мотоприключенските среди Димо Калайджиев. Преди да стигнем до него обаче ни чака още известно количество път. Ако бяхме избрали абсолютно асфалтовия и пределно ясен път, щеше да ни е скучно и затова решихме да свием по серия от междуселски пътища, които имаха сериозен шанс да бъдат черни. Така и се оказа –  бяха черни, но бяха поддържани и използвани редовно, съответно проблеми с придвижването по тях нямахме. Срещнахме няколко трактора, един бус, малко камионче и всички ни поздравиха радушно и поне привидно искрено се забавляваха да видят някакво разнообразие в червеникавите ниви. Освежени от промяната в пейзажа стигаме до момента, в който отново се качваме на асфалта и потегляме по крайбрежния път покрай езерото Чилдир.

Температурите започнаха да спадат с нашето придвижване на север и термометърът вече показваше около 5 градуса. Влажността не подобряваше положението и аз силно благославях човекът, който се е сетил да направи подгреви за ръковхватки на мотори. Започна да се вижда сняг на петна в околностите, а откъм езерото се прокрадваха малки ресторантчета. След като подминахме няколко, все пак решихме да спрем да си пробваме късмета в поредното такова. На брега на езерото, малко, с 5-6 маси вътре (вън не беше за хора, вече беше около 3 градуса, но слънчево). Естествено, говоримия език е само турски. Успяваме да разберем, че има само balik (риба). Каква риба, никой не разбра, но беше тлъста, пържена и страшно вкусна. И двамата с Камбарев не сме ценители на рибата, но този път беше великолепна. Покрай рибата ударихме и по една туршия (никакъв алкохол разбира се) и за десерт аз почти самостоятелно се разправих с една порция халва. Сити и стоплени отново се мятаме и тръгваме във вятъра и сред гледки, които си представям, че повече биха подхождали на норвежки фиорди, отколкото на езеро в източна Турция.

След още малко гледки и още доста студ, стигаме до границата. Там срещаме един пловдивски шофьор на камион, с който разменяме пет приказки, включително и къде започва граничния контрол, пожелаваме си лек път и продължаваме да се движим по гишетата. След 15ина минути сме след границата и се носим към първата бензиностанция, на която ще заредим евтин и със съмнително качество бензин, с който моторите ни ще трябва да свикват, защото докато не влезем обратно в Турция по-добре няма да стане. На самата бензионстанция има едно странно изглежащо устройство, което много прилича на клиновете, които се слагат зад превозно средство, за да не потегли нанякъде под въздействието на гравитацията. Тук обаче се ползва, за да се подложи под гумата от страната на резервоара, за да може да се събере повече от евтиното гориво.

Първите впечатления от Грузия са с привкус на домашно – жигули и зилове по тротоарите, пътя е с приемливо състояние, но винаги крие по някоя изненада. Навигационна пауза, около 15 км след границата. Прехвърча сняг, смея се с глас. За да спестим няколко десетки километра, а и за да хванем един силно препоръчан проход (пак от Димо) хващаме по главен път 57. Главен път 57 представлява много широк черен път, изровен от многобройните му ползватели, с поразкалян от скорошните валежи. Трийсетина километра по-късно достигаме заветния проход, прякор “Прашното Стелвио”, спускаме се през него към долината на реката, която е и целта ни за днес. Искаме да спим в околностите на местната забележителност Вардзия – комплекс от скални манастири.

Преди да потърсим спане се засилваме към една църква, която е маркирана като интересна и със засилка, без да искаме, влизаме в двора на манастира, където сме посрещнати от стопанката му – мила монахиня, която ни посочва, че църквата е на 100ина метра вляво и тръгва да ни отвори. Поддържана и спретната църквичка, изографисана според православните канони. Разглеждаме я набързо, благодарим на женицата и се връщаме назад. Спираме пред ресторанта, който се намира срещу касата на туристическия обект. Веднага сме локализирани от местните, които се надпреварват да ни предлагат настаняване. Отклоняваме някак си първата вълна и тръгваме да търсим. Най-близкия хотел е в ремонт, следващия е скандално скъп за Грузия. Стигаме до първото село по-натам, вече сме на 4км от манастирите. Отбиваме на първата табела за къща за гости, стопаните ни посрещат, цената е безобразно ниска. Стискаме си ръцете и обръщаме да хапнем в ресторанта по-назад.

Алкохол контрол. Тази комбинация от думи ще доведе до най-притеснителните 4 километра, които съм преживявал на мотор през живота си. Не, не са преминавания на реки, каменисти речни корита, кал до ушите. Нищо подобно. Просто грузинските питейни навици са способни да направят чудеса със самосъзнанието на един разумен човек. Но, всичко с времето си. Сядаме да хапнем. Менюто съдържа неща, които в турция ни липсваха – свинско и бира. Поръчваме и от двете. Поръчваме си и по чаша коняк, за да ознаменуваме пристигането си. Искаме и от местния тестен специалитет хачапури. Храната е на масата, бирата и коняка също. Обсъждаме деня, сръбваме от течното удоволствие, мезим си. Останалата част от ресторанта е заета от голяма грузинска компания, която очевидно празнува нещо, съдейки по редовните тостове, които се вдигат. Грузинците както и арменците много тачат този елемент от пиянството си. Естествено, дойде моментът, в който празнуващите не забелязаха, което не е особена изненада, предвид мотоекипите и чуждия език, който говорим. На масата при нас сяда един едър мъж, представя се като Константин и ни обяснява, че ресторанта е негов. Разменяме малко любезности скалъпваме накъде отиваме, текат сладки приказки. В един момент на масата се появяват 3 чаши и бутилка вино, придружени от въпроса “Вино попит?”

Алкохол контрол. Чаша, която не може да се остави пълна на масата.

Чашите са около 200 мл, бързо са напълнени с домашното бяло вино, което стои в потната бутилка. Наздравица, поздравления, размяна на ноу хау за това как се казва “наздраве” на съответните езици (гамарджус!). Отпиваме по глътка. Константин ни гледа недоволно и ни показва обърнатата с дъното нагоре чаша, от която не се излива или капе никаква течност. Докато се обърнем, чашите отново са пълни. Отново се пие до дъно. На третия кръг се появява още един индивид от празнуващите рожден ден. Идва с една рогообразна чаша. Къде е уловката ли? Чашата не може да бъде оставена пълна на масата, не може да стои изправена. Малко след това Константин и неговия приятел ни напускат, което ние използваме за бягство – плащаме сметката бързо и вече сме пред моторите. Пияни… Последваха най-внимателно взетите 7 километра в мотостажовете и на двама ни. А и как иначе – след 3 чаши вино (на екс), в Грузия, по тъмно. Пристигнахме в квартирата си и единственото, което успяхме да направим след успешното прибиране е да прихнем в смях по повод на квалитетното посрещане в Грузия.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 11

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Една мисъл относно “Алкохол контрол”

%d блогъра харесват това: