Най-тъжната държава

Няколко дни след този етап от пътуването си пишех с някого в България и определих Армения като „най-тъжната държава“, в която съм бил досега. Не че съм бил в много, но пък съм посетил всички балкански държави, а там поводи за тъга има. Но тук тъгата не беше епизодична, а преобладаваща – геополитически в желязната хватка на Русия; географски разположена между измъкващата се от блатото Грузия, затъналият в санкции Иран и две „национални катастрофи“ за Армения – Азербайджан (заради Нагорно Карабах) и Турция (заради геноцида от 1918 г.).

Ден 15: Добре дошли в Съюза, лето 2018

Планът, който имах в главата си (който се формира относително в движение) беше да остана 2 нощувки в Ереван, след което да се спусна на юг до манастира Татев, след това да се върна отново на север в посока Грузия. Изходите от Армения (легално) са така или иначе два – Грузия и Иран. Като за второто нямах нито виза, нито карнет (carnet de passage). План също. Желание има, ама ще остане за друг път. Та, целта за деня беше столицата, Ереван. Никак много километри, но понеже Армения не е така добре позната на интернет войнството, не ми беше ясно какво ме очаква. За начало беше поредното преминаване през кръговото движение при Акхалтцике. От него поех по предимно добре асфалтирания път 11 (за който вече стана въпрос в предните откъси), който ме одведе до Ниносминда. Пътя от там беше интересна смесица от кратери и щастливо (щастливо – поне е ясно, че пътя е ‘чао’) отнесен път. До границата беше меко казано лош път, който с мотор се преглъща, но не мога да си помисля как го приемаше шофьора на ТИР, когото настигнах с “танцова” стъпка между кратерите и нивите. Самата граница изглеждаше странно внушителна на фона на пътя, който водеше до нея от грузинска страна, а също и на този от арменска, оказа се. На излизане от Грузия ме попитаха за глобите за неправилно изпреварване (вече 2), добре че бяха платени предната вечер. Езикова бариера, странни екотакси, възможност за плащане с карта (омондьо). 40 минути по-късно имах необходимото позволение за влизане в страната.

Чао Грузия! Засега. (тука съм тук)

Пътят ми до Ереван трябваше да продължи по М1, което според уикипедия е най-високата категория път в държавата и ме води право в града. Уви, навигационното ми оборудване имаше други планове за мен и още на 7 км след границата ме запрати в изследване на черни пътища – започнахме с един чудесен, широк и равен такъв, отбихме се по един по-мъничък, който също позволяваше приятни скорости. Последва един, който видимо не беше ползван от извесно време. Каймакът дойде, когато свихме в посока М7, в който трябваше да се включа след 9 км, НО 2 километра след отбивката бях посрещнат от сняг. С натоварен мотор, сам и без обхват на мобилен оператор не беше особено разумно да бутам напред. Всичко това на около 2000м.

Ляво по М7! Мхм…

През смях и връщайки се отново по обратния път – през камъни, две реки и гореизброените етапи се включих отново в М1 с твърдото решение просто да следвам табелите и вътрешния си усет. За мой късмет, табелите освен на арменски (който леко наподобява грузинския визуално) бяха и на руски (да се чете “кирилица”). От тук до края на престоя си в държавата просто проверявах/заучавах през кои градове и села трябва да мина и се навигирах само по табели. При това, смея да твърдя, почти успешно. Та, докато размишлявах и подреждах виновните майки за моя скандален навигационен дебют в Армения, стигнах до втория по големина град в държавата след Ереван – Гюмри. Имах известни съмнения относно налягането в гумите си и се отбих с първата бензиностанция, която ми се изпречи. А имах нужда и от малко почивка. Тук впечатление ми направиха 2 неща – 1) компресора ми нямаше как да се захрани през CANBUS-управлявания изход, който имах монтиран и 2) на улицата се случваше нещо странно, което ми изглеждаше като кръстоска между шествие за абитуриенски бал и профсъюзна демонстрация – хора скандираха нещо на арменски, с плакати на арменски, на тротоара, без да пречат на движението, ескортирани от доста полицаи и за капак, всеки преминаващ набиваше клаксона. Деца, учете езици, докато е време.

Продължих си по М1 към целта за деня. М1 определено беше в строителство в повече от половината път, а последните 30 км, които бяха истинска магистрала бяха сигналът, който до известна степен не очаквах за местния бензин – не струва. Може би преобладаващо съветските машини се оправяха добре, но разлигавения ми западно-капиталистически мотор се задъхваше. А според книжките може до 91 октана. Имах 15-ина минути да размишлявам върху казуса, докато вляза в Ереван. Катастрофа отбиваше движението през обходен маршрут малко след входа в града. Дотук нищо съществено. На около километър от убежището ми за следващите 2 вечери се натъкнах на ситуация, която много добре допълни сцената от Гюмри – тълпа, тиха и мирна, беше блокирала главния булевард в града.

Снимката е от следващия ден, но така изглеждаше и в този случай

Последвах масата трафик и започнах да гледам навигацията си с надежда за помощ. За щастие, в градски условия беше по-скоро полезна. Намерих хостела точно навреме – започна да прекапва. Забих мотора под навеса на паркинга и свалих всички куфари преди да започне да вали убедително. Вкарах всичко във фоайето и започнах да си търся рецепцията. Намерих я, заедно с англоговорящата рецепционистка, което си беше рядкост, а и щеше да остане такава. На входа намерих и полезно пано с организираните от хостела екскурзии, от които почерпих и малко идеи. Или поне се опитах.

Има какво да се види, потвърждавам

Естествено, стаята ми беше на последния етаж, но затова пък със собствена баня и гледка…към недовършения строеж на същия етаж. След като се приведох в цивилен и неагресивен немото вид се заех с разучаването на случващото се в държавата. Оказа се, че съм влязъл няколко дни след исторически първи избори с променената конституция, с която политическият строй се изменя от парламентарна в президентска република. Като проблемът сам по себе си не е в това, а в поведението показано от новоизбрания президент, назначил за министър председател предишния президент, заради когото има предсрочни избори. Аз нарекох този ход схемата “Путин-Медведев”. Съвсем с право, местното население не беше във възторг. Бях уверен, че няма опасност за моята личност, на което бях склонен да повярвам.

Времето продължаваше да е сиво и намръщено, но така и не се стигна до “убедителен” дъжд. Центъра беше на пешеходно разстояние от хостела и се възползвах от възможността да се поразходя. Картината не беше от най-веселите – сгради като извадени от антиутопия с утилитарен вид, виден соцреализъм в архитектурата. Рязко се отличаваше културно-изложбения комплекс в подножието на много грандомански, почти по руски, проект за скулптури. Някак си тихо и скромно стоеше символа на Ереван – Майка Армения. Дори още по-скандално – от най-горната площадка се разкриваше панорамна гледка към замразения етап на комплекса. Или може би изоставен. Ако се абстрахираме от тези ми наблюдения, да, системата от ескалатори и стъпала, които могат да се ползват, в която и да е посока не са нещо лошо, както и съдържанието на изложбения комплекс.

Отсечката между подножието на това нещо и близкия основен булевард е заета от почти стилни кафета и ресторанти, които никак не ми се понравиха и се повъртях в района за нещо непретенциозно и наглед вкусно. Ливанския ресторант в една от преките беше точно каквото исках, плюс WiFi. След характерното за това пътуване преяждане се запътих към базата с идеята да си грабна някоя бира за релаксиране в огромната ми стая. По пътя срещнах вечерните демонстрации, които бяха все така мирни. С цената на около километър към дневната разходка и това беше изпълнено и бях в моята обител за тези две вечери – скапан, но пък пълен с теми за размисъл.

 

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 16

Ден 16: Риалити чек, lvl Армения

Следващия ден започна неприветливо – навън валеше вече убедително. Имах целия ден на свое разположение, а нещата за разглеждане в Ереван се свеждаха до историческия музей. Използвах времето за малко битовизми (пране), проучване на маршрута за следващия ден, проучване на новооткритите забележителности, проучване на политическата обстановка из англоговорящия интернет. С наближаването на обеда, кулинарния турист в мен се разгневи от липсата на преяждане в последните около 10 часа и принуди останалата част от духа и тялото ми да се измъкнат от уютно разхвърляната стая.

Излязох от хостела с първа цел съседния пощенски пункт. Осъзнах, че нямах местни пари. Обмених 100 долара, с които щях да изкарам до края на престоя си. Намерих пощата. Купих си марки. Картички нямаше. Това е едва началото на моя опит да изпратя пощенски картички от Армения. Лутайки се в посока на музея си намерих добре изглеждащ ресторант, който предлагаше предимно грузинска кухня (поне според моите скорошни впечатления). Храната беше вкусна и скандално евтина. Много ми беше странно да ям сам. Хвала на глобализацията, че можех да спамя разни хора, докато хапвам отшелнически.

Понесох се и към музея. Той се намира на площада, обграден от най-важните институции за държавата – парламента и сградата на правителството. Поради тези си особености, още докато влизах, той се пълнеше с хора, които просто се събираха, със спорадични възгласи и развято арменско знаме. Влязох в музея, който изглеждаше обещаващ предвид хилядолетната история на района, а и на народа. Експозициите действително бяха богати на любопитни експонати, но затова пък генерално бедни на английски преводи. На места дори руски нямаше. А от България си знам, че това не е добър признак на ориентирано към туриста управление. Последните гвоздеи в ковчега на историческата обективност за сметка на политическата пропаганда бяха залите, които бяха преведени чудесно на английски. Всеки внимавал в последните случки в района ще се сети. Да, турският геноцид от 1918 и спора за Нагорно-Карабах. Не смятам да заемам позиция по който и да е въпрос, защото информацията, с която съм се запознал е по-скоро оскъдна, но впечатлението, че само политически използваемите теми са на почит оставя горчиво в устата. А можеше да е страстна целувка, мило музейче.

Умислен се измъквам от музея и заварвам площада малко по-пълен. Но пък се вижда и новопоявилият се кордон от полицаи в пълно въоръжение за борба с безредиците. Два реда от тях. Стоят мълчаливо и в очакване на евентуални безредици, вероятно това им е спуснато от горе. Но безредици така и няма. Продължавам разходката си из града. Всичко е под знака на меката революция, която се заформя – улиците се блокират без предупреждение, за малко, докато мине шествието. Няма агресия, няма маскирани хора. Всеки стои зад недоволството си. Все така се скитам из града, на смрачаване отново се завъртам покрай емблематичния централен площад. Ситуацията е малко по-различна, но по никакъв начин проблемна. Има повече хора, повече възгласи, повече коли с надути клаксони, повече полиция, която внимава да не запали фитила. Преминаването е безпрепятствено, стига да си пеша. Прибирам се отново уморен, с нов улов от бира-две и готовност да си тръгвам от столицата.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: