На юг, към студа

Ден 17: На юг, към студа.

Почивният ми ден в Ереван отмина. Следващия ден ме поведе към едно от малкото запазени антични светилища в Армения. Арменската православна църква може да бъде оприличена на не едно религиозни течения, които нямат поносимост към храмовете и изповеданието на заварените, особено когато е в позицията на силния. И така, мили деца, Гарни е единственото запазено място за почитане на античните богове в Армения. Храмът е видимо изграждан и укрепван. Цялото място е от по-големите туристически капани в държавата, при все, че тя не е прекалено популярна за туристите. Всичко беше чудесно разписано на английски, имаше дори аудиогидове. А срещу пренебрежима сума си уредих и личен надзор на мотора. Взех само важните неща – пари и документи. Самото място не е лошо – и от природно, и от историческо естество.

Културно обогатения ми мозък си напазарува и картички и заедно с цялото ми останало имущество пое към манастира Татев, който е в южната част на държавата. Пътят не мина без дозата навигационен хаос след като се наложи да обръщам в края на едно село съвсем малко след като напуснах Гарни. След известно лутане, малко лежерен офроуд, крави, овце и най-вече овчарски кучета се качих на нещо асфалтово. Намерил път, отново се оказах в покрайните на Ереван, което не беше точно част от плана, но да кажем, че не беше от най-лошите възможни развития. За малко да стане доста по-зле на бензиностанцията, където очевидно пистолета, който се ползва не се изключва сам и след закономерния фонтан от гориво извън резервоара трябваше да изчакам обърканите и паникьосани глупаци от бензиностанцията да ми измият мотора, а аз да си смажа веригата, която плувна в бензин. Потеглих от бензиностанцията с толкова много псувни, колкото не бях ползвал в последните близо 3 седмици. Табелите за Ехегнадзор, после за Татев ме водеха съвсем комфортно по маршрута. Поне от навигационна гледна точка. По пътя правеше впечатление очевидната сфера на влияние, в която бе останала държавата – от предимно руския автопарк, през руските военни цистерни, с които се разминавах от време на време по пътя до вцепенението ми от таксиметровия автомобил с руска регистрация, на който се натъкнах в Ереван. Пътят се качваше и слизаше няколко пъти, но когато видях снежната граница в далечината си казах “ха, сняг, колко ли ще се приближа до него”. Няколко километра по-късно бях обграден от сняг, пътят за щастие – сух. Температурата започна да пада леко. Падна още. Накрая падна и под нулата, точно на прохода.

Ладно е, о

Все още си мислех, че когато сляза в “ниското” ще се вдигне и няма нужда да обличам нищо повече. Може би трябваше. Снегът лека-полека се оттегли и даде път на хубава и плътна мъгла, заради която за малко да пропусна отбивката за целта ми днес. Не очаквах, че гледката на полицейската Волга, застанала на отбивката може да има положителен отенък, но ето, заради тях видях знака. Десен завой, който ме поведе покрай един странно модерен лифт в тази тъжно изостанала държава – Wings of Tatev. Пътя до самото село и манастирът срещу него беше около 15 километра, които, да, в последните си 5 км бяха черен път, но няма нормална кола, която не би стигнала. Съвсем друга беше ситуацията с пътищата в самото село – кални и меки. Доста бързо загубих всичкия си грайфер и продължих магически до къщата за гости, която бях намерил в необятния интернет.

Стопанката ме посрещна много топло, с разбиране и разбираем английски (whoop-whoop). Един душ по-късно пиехме чай и обсъждахме защо тя не е пътувала извън Армения, какво се случва в държавата в момента (този район изглеждаше непокътнат от случките в севера), за Иран и отношенията с него и не на последно място за манастира и нещата там.

Въоръжен с моето интернет знание, няколко думи от жената от къщата, туристически обувки и ловкостта на пиян гепард си проправих път през калната част на пътя, докато се добера до “главния” път. Манастирът Татев е построен на страхотно място – терасата му се подава в долината и разкрива уникални, наистина, гледки. Суровата му твърдост – почти няма стенописи – допълнително придава фентъзи привкус на мястото. А мъглата и мрачното небе направиха картината пълна.

Няколко десетки фотовъзможности по-късно бях обиколил работещата (да се чете “в работно време и не в ремонт”) част от комплекса и блеех около лифта. След известно време съблюдаване и там се насочих към задоволяването и на глада си, който беше се формирал. Намерих си кротък ресторант без интернет. Набивайки поредния телешки кебап за това пътуване, уединени в пустата кръчма, аз и старата съветска духалка наблюдавахме танца на ниските облаци из каньона. Идилията бе прекратена от нуждата да се прибера и да се разложа в старателно подготвената ми стая. Което и направих след идентично деликатно преминаване на калното поле.