Отново в Турция

Ден 20: Отново раздяла. Отново приключение с картички.

На сутринта закуската беше чудесна, естествено. Заварихме още една група туристи, които също си тръгваха. Те тъкмо освобождаваха „столовата“ – трапезарията на семейството. След като натоварихме дойде момента за сбогуване, което беше най-сърдечното и мило такова, което ми се беше случвало на път. С тази топлина в сърцата, с Камби отново се разделихме – той пое на север към Русия, а аз започнах леко да се насочвам на запад, към дома.

Днешния ми ден се очертаваше дългичък и изпълнен предимно с турските скоростни пътища. До голяма степен се оказах прав – във момента, в който приближих Карс и стъпих на платото беше така. Но преди това, безброй проходи с височина, която варираше от 1900 до близо 2600 м. Хубави гледки, заклещени на мантинелата крави, малко движение. Преди да стигна до Турция, обаче, имах да премина през добре познати пътище и отново през спа-столицата на Грузия – Боржоми. Този път само транзитно. Преди да напусна Велинградзе се засилих да си пусна серията от пощенски картички, което се оказа не толкова лесно, защото в пощата не приемаха плащания с карти, а аз бях използвал наличните ми грузнски пари за плащане на двете си глоби и за ядене и пиене. Както и да е, оправих се някак (чрез банкомат, that is). Мисията се оказа успешна – след време всички адресати потвърдиха получени картички.

Пътя ми минава за пореден път през кръговото в Акхалцике, вече съм отметнал всички възможни разклонения. Малко преди границата се отбивам в бензиностанция, да заредя с евтин бензин и да се отърва от оставащи ми лари, доколкото има такива. Много мило от страна на бензиностанцията, че предлагаха и ad-hoc обмяна на валута – рестото беше в турски лири. Минаването на границата беше безпрепятствено и от двете страни, бюрокрацията беше малко повече от турската – попълних документите на гишето, застанах на бариерата. Върнаха ме за „проверка на багаж“, явно бяха забравили да ми кажат. Намерих си митничар да извърши проверката и се сдобих с липсващия печат. Цялото това нещо отне не повече от половин час и вече бях отново на турска територия.

Един от проходите. Снегът пак е наоколо.

След гореупоменатите проходи настана едно дълго и монотонно возене, което се прекъсваше само от спирания  за зареждане на гориво. Това беше и поредния ден, в който снегът беше на една ръка разстояние. На една от бензиностанциите се позадържах, което явно привлече местния бабаит, които искаше да направи кръгче на мотора. Което отказах, естествено. След това ми обясни как в областта, където отивам е опасно и ще ме застрелят. Което се оказа невярно и за капак, видях грозно загащения пистолет в панталона. Доста gangsta.

Вечерта бях намислил да прекарам в град Догубаязит, най-близкия голям град до иранската граница, както и до връх Арарат. Последния се кри много настоятелно докато минавах покрай него от арменската му страна. Пристигнах в града следобеда, без предварително резервиран хотел, защото не бях сигурен, дали наистина ще стигна. Градът беше избран като добра отправна точка за следващите дни на изследване на района около езерото Ван. Правеше впечатление, че с приближавенето на града, армейските КПП-та стават по-чести и по-бронирани. Хич не се бях замисли, че навлизам в районите населени с кюрди. Не се виждаше непосредствена опасност, но пак се усещаше напрежение във въздуха. Повъртях се из града, докато не си харесах приятно изглеждащ хотел, спазарихме се за цената. Трябва да се отбележи, че разговорът започна едва след ръкостискане между управителя и мен. Взех ключа от стаята си, помогнаха ми да си кача багажерията.

Денят беше дълъг, имах нужда от малко почивка преди да се насоча към главната улица, която граничеше с хотела. На смрачаване вече бях готов физически и психически да потърся храна и да видя дали в този град бирата има почва. Главната улица е дълга около 5-600 метра. Осеяна е с кафенета, в които хора гледат футбол на по чай, сладкарници, от които ухаеше на диабет и няколко ресторантчета, в които се сервираше характерна за района храна – шиш-кебап, кавърма (ама турския вариант), ориз, булгур. Избрах си едно и седнах да се порадвам на храната. Ресторантчето беше смесица между заведение за бързо хранене и истински ресторант, но пък хората бяха внимателни, а сервитьора дори знаеше няколко думи английски, с които успяхме да уточним кулинарните ми желания. След вечеря, се опитах да си намеря и бира – безуспешно. Бутилка вода ще закрепи положението. Прибрах се и се отдадох на разглеждане на варианти за следващите дни, както и за проучване на това какво има да се види в района.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 21

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: