Тур де Ван

Ден 21: И като ми се откри…Арарат.

Сутринта се разбудих с гледката на тежките anti-riot машини (водно оръдие и леко въоръжен брониран автомобил). Времето за закуска си беше настанало и се понесох към ресторанта, за да се възползвам от предлаганата от хотела. Освен мен, отседналите хора очевидно бяха тук по работа. Хапваха без излишно мотаене. За разлика от мен. А не бих казал, че имах прекалено много време за мотаене, бях си предвидил доста километри (537 от тях), както и доста неща за посещаване. Хронологично по план: дворецът на Ишак Паша, обиколка на езерото Ван, посещение на кратера Немрут (да не се бърка с върха), замъкът в град Ван.

Дворецът на Ишак Паша се намира в непосредствена близост до града и гледа към него от хълма, на който е построен. Самият дворец не е особено стар –  на около 300 години е. Пристигнах малко преди 9 на паркинга пред главния вход. Местния туристически персонал очевидно спазваше работното си време чинно и трябваше да почакам 15-ина минути, докато някой дойде да отключи портите и да заеме мястото си в будката за продажба за билети. Това беше цялата работа, която трябваше да се свърши, за да вляза. В 9:10 вече се лутах из залите на двореца. Информацията по табелите беше с различна пълнота, но се разбираше, че дворецът е имал две крила – мъжко и женско. В мъжкото се е намирала и залата, в която са се взимали решения и са се водили преговори. Арихтектурата не впечатляваше с дръзки похвати, по-скоро беше стандартна за времето и района. Което, разбира се, не я прави лоша.

В съседство се помещаваха още две “старини” – една джамия и останките от населено място, създадено първоначално по времето на царството на Урарту (Kingdom of Urartu). Поради историческите спорове с Армения и факта, че Урарту се смята за едно от кралствата, които по-късно формират древната Арменска държава, наличието му се споменава много мимолетно в района. Джамията е в добра форма, но не е достъпна за посещения от не-мюсюлмани.

Останките се виждат в подножието на хълма

Денят беше прекрасен и слънчев, със спорадични облаци. Това беше и шанса ми за първи път да видя Арарат в цялата му прелест – той стои на югоизток от града и на връщане от двореца спрях да се полюбувам на заснежените му склонове.

Най-после, наистина.

Пътят от Догубаязит до началото на “обиколката” на езерото Ван беше около 120 километра, които се виеха през няколко прохода. Освен няколко стада крави и прилежащите им кучета, по пътя нямаше нищо специално. Няколко километра след началото на обиколката обаче, пред мен се откри първата от красивите гледки, които ме очакваха през целия ден – връх Сюпхан, който се подаваше над езерото Ван. Използвах възможността за няколко и снимки, няколко глътки и вода и малко почивка като цяло. Върхът се извисяваше добре над нивята и скоро достигнах най-близката точка до него, което отново използвах за снимка.

Наближаваше обяд и беше време да започна да търся къде да задоволя заформящия се глад. Пътят се виеше главно по крайбрежието на езерото и в представата ми щях да си намеря ресторантче на брега, с гледка към езерото и да се наслаждавам на прекрасното време и синевата на водата. Работещ ресторант така и не се намери, но видях един малък кей, на който се виждаха няколко чадъра и един фургон, от който се носеше приятен аромат на скара. Отбих и паркирах мотора близо до избраната от мен маса с чадърче. Отидох да си поръчам и смятам, че се бях справил. Цената ми се видя малко висока, но пък гледката ми харесваше и не обърнах особено внимание. Готвачът ме насочи да си седна и ми каза, че ще ми донесе хапването на масата. Аз се разположих и започнах да очаквам “доставката”. Мина малко време и човекът дойде с три порции кюфте в питка, три айряна. А аз си бях помислил, че съм си заръчал три кюфтета в една питка. Очевидно имах вечеря за днес, а пък айряните щяха да влязат в употреба по-късно. Похапнах прекрасно, дори една порция беше достатъчна, за да си докарам задължителното за това пътуване преяждане. Бях се поразложил и не ми се мърдаше, слънцето препичаше, но все пак реших да се разтъпча с идеята да щракна някоя от гледките от кея. За съжаление обаче, освен красивата гледка на заснежените планини отсреща, можеше да се види и гледката на човешката мърлявщина – камъните на кея бяха осеяни с боклуци – останки от огнища, полуизгорени пластмасови опаковки, разнообразни хартии. Това беше достатъчно да ме домотивира и да продължа с пътя. Следваща спирка – езерото Немрут, което се помещава в кратер на угаснал вулкан.

Пътят продължаваше да се вие около езерото, много приятен за каране, с умерено количество трафик. От доста време не бях срещал военен пост, а от още повече време не ме бяха спирали на такъв (може би от малко преди влизането в Догубаязит). Това време все пак отново дойде и попаднах на един пост. Проверката мина бързо, с дежурните въпроси къде отивам, откъде идвам, колко струва мотора и т.н. Естествено, без заплашителност и грубост. Продължих си пътя като навигацията се базираше на комбинация от GPS-а, който ми седи на кормилото и знаците, които се виждат по пътя. За нещастие, табелата за езерото Немрут е доста малка и силно неочаквана и се намира между няколко отбивки за автосервизи и бензиностанции в предградията на град Татван. Като резултат от това се наложи да направя няколко совалки, за да намеря табелата, която потвърждаваше твърдението на навигацията (към която бях подозрителен след няколкото провала). В крайна сметка тръгнах по някакъв път, който малко след това беше оборудван със знак, осигуряващ ми спокойствие. Пътят се качваше нагоре по склона на кратера и разкриваше все по-епична гледка към езерото и планините от другата му страна. Настилката премина от лош асфалт в павета. Лифтът към курорта, който е изграден на южния склон се виждаше също. Идеята ми беше да достигна до самия бряг и се оглеждах за указателна табела, която да ме насочи. Такава се появи и тръгнах по пътя – черен, но добре валиран и приятен за каране. Тук-там пропусках по някое песъчливо петно, но до усложнения не се стигна. Достигнах брега на езерото. Снимки, почивка, един айрян от обяда.

Още един поглед към плана за деня и хотела, който съм си запазил, показваше, че вероятно ще стигна след залез. А от няколко дни бях останал без крушка на фар за къси светлини. Крушки в бензиностанциите не бях намерил, а всеки път забравях да се отбия в магазин за авточасти. Поразсъждавах върху вариантите, установих със сигурност, че крушките за дълги и къси са еднакви. Това спасяваше ситуацията, защото късите се явяваха по-важни в случая на замръкване. Обграден от мухи, размених двете крушки и вече бях щастлив притежател на работещи къси светлини. Излязох от кратера по пътя, по който се бях наврял в него, но реших да продължа по павирания път до края му и да направя нещо като кръгче, което да ме отведе отново до главния път. Речено-сторено.

Позалутах се, накрая все пак излязох на главния път след минаваме през няколко села, в които предизвиках местните кучета с шума на двигателя. Добре, че не се налагаше да използвам скорост, за да бягам от тях. На главния път се озовах малко по-назад, отколкото очаквах. Отново бях спрян от същия пост, но след като ме видяха, просто ме пуснаха. Явно бяха същите войници. Стигнах до изходната точка за последното “кръгче”, след което навлязох в хаотичния трафик в Татван. С облекчение излязох от града в посока град Ван. В желанието си да не се движа по главния път хванах авантюристично една отбивка, като още 300 метра след това ме посрещна военен пост, в който ме провериха, като в погледите на войниците се четеше очевидно недоумение защо отивам точно в тази посока. Още не разбирах защо, но 40-ина километра по-късно започнах да разбирам. Пътят, който бях избрал очевидно водеше право към границата с Ирак. Това ми стана ясно като спрях точно преди поредния военен пункт, като решението ми да обърна и да се върна се беше подкрепено и от заплашителната гледка на една гръмотевична буря.

U-turn it is, then

40 километра по-късно отново бях на същия пункт, където ме гледаха странно. Като ме видяха в опашката, един от войниците ме извика най-отпред и просто ме пуснаха. Явно неадекватния турист се запомня. Денят напредваше, вече беше късен следобед. Времето вече не беше толкова ясно, облаците вещаеха валеж. Качих се на главния път и побързах да отметна колкото мога повече километри преди залеза. Той ме хвана на доста красиво място на брега на езерото. За разнообразие, не устоях и спрях да се опитам да заснема събитието.

До хотела имах още около 100 километра, а облаците се опитваха да ръсят вода от полите си. Минах в транспортен режим, дъждът също. На входа на града си заваля както трябва, за щастие не продължи много. Стигнах до мястото, което според навигацията беше хотела ми. Хотел нямаше. Бях в доста жилищен район. Започнах да обикалям и да се опитвам да намеря някой, който може да ме насочи. Поради езиковата бариера срещнах единствено неразбиращи и леко подозрителни погледи. Принудих се да използвам Google Maps. Оказа се, че не съм особено далеч от целта – около километър. Стигнах пред хотела. Намерих рецепцията. За времето, което ми отне да се договоря за стаята си, няколко хлапета бяха стигали до разговори с навигацията ми. Започнах да разтоварвам покъщнината. Вече бях минал в цивилен режим, когато човек от хотела (може би беше управителя) ме попита дали не искам да вкарам мотора вътре.

“Ама той е мръсен!”

“Няма страшно, нека го вкараме”

“Ама няма да влезе през вратата”

“Ще отворим страничната, и двете крила”

Изглеждаше, че няма как да избегна вкарването на мотора във фоайето. Леко и внимателно го вкарах на ход и изгасих двигателя веднага след това, за да не умирисвам хотела на бензинови изпарения.

Ами, мръсничък си беше.

Имах вечеря (още две порции кюфтета от обяд), така че само си поисках две чайчета, за да се стопля след дъжда, който ме намери по-рано. Душ, чай, вечеря и ровене в интернет в търсене на следващата дестинация за утре. Това правих докато стана време за сън.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: