Черно море, много е добре.

Ден 22: Обичам те, моренце. Part one.

Двете порции кюфтета и асоциалната вечер, която прекарах, очевидно бяха повлияли на трезвата ми преценка (защото нямаше бира, която да го направи) и си бях планирал доста дълъг ден. След разглеждане на картата и разнообразни варианти, изглеждаше, че ще ми е най-евтино, а също и най-интересно, да спя някъде по черноморското крайбрежие. За да стигна до него обаче, имах да измина малко над 700 км. Широките турски пътища трябваше да помогнат с това и реално го направиха, целия път беше около 8 часа, като изключвам спиранията за зареждане и храна. Още в първия етап се сблъсках и с феномена “ирански тираджия в Турция”, който силно напомня идентичния такъв “турски тираджия в България”. Карат нефелно, по-бързо от позволеното, често и опасно. Като добавена стойност може да се вземе, че не малка част от влекачите бяха стари американски (мхм, американски) камиони Mack, които са били произведени преди каквито и да е съображения с нива на емисии.

Залисан в разсъждения върху този паралел на различни реалности, лампата за гориво светна и се отбих в първата бензиностанция. Тя се намираше срещу казарма и беше оборудвана с една малка бронирана машина, картечно гнездо от торби пясък и няколко войника. Не обърнаха внимание на мен, но докато преживях вафлата, която си взех след зареждането и си говорех с продавача (който вероятно беше и управител), но пък провериха набързо един автобус, който не изглеждаше да прави планирано спиране за зареждане. Самата бензиностанция беше на съвсем не лошо място, пътят беше в каньон, чиито червеникави скални стени се извисяваха около платното.

Пътят беше бърз и спретнат и следващото ми спиране пак беше за хапване, 250 км по-късно. Така вече бях изминал близо 560 от 750те километра за деня, като най-хубавото тепърва предстоеше под формата на път D877, който щеше да е интересното каране за деня – около 80 километров проход. Хапването беше в малко крайпътно ресторантче – менюто пак беше преобладаващо месно, а аз не се дърпах – това пътуване ме натъпкваше с всеки изминал ден с все повече и повече агнешко и телешко. Не че се дърпах. Та хапнах салата и прясно изпечени кюфтета, хидратирах се, пих една вода и поех по пътя си. След пресичане през насрещното, естествено. Все пак трябваше да стигна до морето днес.

Осемдесетина километра по-късно започна и веселбата. D877 освежи дългия ден страхотно – чудесен път, чудесни гледки. Хубави завои, прекрасна маркировка и не прекалено много трафик – мечтата на уморения моторист. След като заредих и бензин в началото му, вече бях спокоен, че няма какво да попречи на кефа ми и се порадвах на наличното (в рамките на разумното естествено). Интересна гледка ми представляваше град Доганкент. Той се намираше в средата на прохода, но в него кипеше усилено строоителство на всякакви сгради – жилищни, административни. Още по-интересно за мен беше наличието на хотел от веригата “Рамада”, който не беше хич малък. Така и не успях да си обясня как и защо този град се развиваше точно по този начин. Ретроспективно и Уикипедия не може да ми каже как град с под 4 000 получава такъв тласък.

Трафикът ставаше по-натоварен, значи приближавах морето. Съвсем скоро излязох в околностите на град Тиреболу, който беше първата ми надежда да си намеря нещо за спане, но уви – нито един от хотелите по пътя не даваше признаци на живот. Бях сметнал, че мога да си позволя да проверя няколко от градчетата по брега, докато намеря нещо, което ме устройва като цена и условия. След като в Тиреболу не намерих своето място за вечерта, продължих на запад и попаднах в Еспие. Тук реших да подходя малко по-концентрирано и спрях в това, което ми изглеждаше като центъра на градчето. Още със спирането видях два надписа “Otel”, които ми вдъхнаха надежда за ранен успех. Първия се оказа нещо с много съмнителни условия, за сметка на това с абсолютно липсващ персонал. Второто се оказа, че вече не работи, но това установихме с един местен, който реши да ме заведе до това, което е било преди време хотел. То се помещаваше в централата на местната организация на партията на Ердоган и се е движело от въпросната организация, но по причини, които не разбрах (а явно и местния ми “гид” не беше) в момента не работеше. Пробвах да установя контакт с още няколко души от населението, но не се увенчах с успех. Между Тиреболу и Еспие имаше един хотел, който ми изглеждаше скъповат, но умората и досадата от търсене на хотел след 700 км каране си казаха думата и паркирах в паркинга им. Цената на стаята беше висока на фона на предните нощувки, но в Турция ми оставаха още 2 дни и бях готов да дам малко повече пари. Ако не ме лъже паметта, нощувката ми струва еквивалента на около 60 лв, но за тях получих закуска (доста добра, оказа се), гледка към морето, рядко бърз интернет и действително чудесна стая. Както и пиколо, който да ми помогне да си пренеса циганията от мотора до стаята. Друг бонус беше, че в хотела имаше ресторант, а в ресторанта – бира! Хапнах поредната порция от вкусно телешко и се спуснах в покоите си за заслужена почивка.

Черно море, много е добре. Дори от крайпътен хотел.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 23

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: