Финалната не-права

Ден 24: Колко е трудно да купиш крушка за фарове

Днес закуската е малко по-припряна, защото количеството километри, които ме очакват са много за моите разбирания – 960. Закусквам, окомплектовам всичко, премествам мотора пред хотела, товаря всичко и тръгвам. Може би трябваше да изпия още едно кафе.

На излизане от Синоп виждам странно поставена кола, след която започват конуси. Съненото ми съзнание не може да обработи цялата визуална информация, включително и радара за скорост, който седи в странно паркираната кола. Местните пътни полицаи обаче не спят. Около километър по-късно виждам палката и отбивам. Започва тягостно попълване на данни, лека разправия в коя графа на нарушения влизам (в едната е само глоба, в другата взимане на книжка). Полицая не е виждал български номера за мотори, което в случая е на моя страна, но пък учудването не помага на неговата ефективност, а днес е от малкото дни, в които времето ми е по-ценно от нормалното. По живо, по здраво се оборудвам с фиш за глоба, която трябва да платя до края на престоя си в Турция, но затова пък с грешно написан номер.

Километрите си минават, но съдбата е решила, че днес ще е денят за срещи с правоохранителните органи на Турция. На един пореден военен пункт, някакъв млад войник реши, че съм в държавата незаконно и нямам право да управлявам МПС. Самото му твърдение беше абсолютно неиздържано и поисках да извика началника си, с когото да говоря. Дори не се надявах началника да говори английски, повече си представях, че упорството ми ще го откаже да ми създава проблеми (каквито не съществуват). За моя приятна изненада, началника говореше приемлив английски и след като изяснихме фактологията около моето пребиваване от около 5 дни в държавата и абсолютната липса на нужда книжката ми да е преведена, стигнахме до редовните въпроси за скорост, разход и цена на мотора. В пъти по-добре от следваща серия фишове и разправии.

Малко след Анкара (около град Гереде) трябваше да се включа в магистралата, която свързва Анкара и Истанбул. Този път истинска магистрала, а не просто чудесен път. От проучванията си знаех, че трябва да се оборудвам със стикер на HGS – тяхната система за тол такси. На практика обаче, не всяка бензиностанция предлага такива, а тази, в която имаше не можах да ги убедя, че искам да го ползвам за мотор. Тук, на сцената влизат двама турски мотористи, които видях да зареждат на същата бензиностанция. Силно бях обнадежден, че ще говорят английски. Говореха английски. Малките неща в живота. Разпитах ги за системата за тол такси, което доведе до следната размяна на реплики:

„От къде да си купя стикер?“

“Ами, тук трябва да могат да ти продадат”

“Ами, не могат, нямали за мотоциклет”

“Чакай, чакай. Ти с какъв номер си?”

“Български.”

“О, не се занимавай. Карай без стикер!”

“Ама…”

“Системата чете само турски номера, твоя номер няма как да бъде санкциониран”

Приех това на доверие. С това разкритие посещението на тази бензиностанция беше грандиозен успех, защото 5 дни след като останах с една крушка, успях да намеря и купя втора такава. Вече имах пълнофункционални фарове.

Ситуацията с магистралата беше на моменти притеснителна – в първите няколко стотин километра бариери нямаше. Около Истанбул обаче, започнаха да се появяват такива и трябваше да карам неразумно близко до предната кола, за да мина в рамките на това вдигане на бариерата. А слизането от магистралата при Одрин беше най-скандалната част – минавайки с 80 през пункта за проверка за платени такси, точно под носа на въоръжения полицай, алармата за нарушение се разпищя безмилостно. Единствено безразличния ми и изпилен от 11 часа път мозък ме спаси в този момент да не спра и продължих все едно нищо не е станало.

Целия път от качването на магистралата до Одрин беше белязан от няколко момента, които заслужават внимание. Първия е, че ядох най-гадния адана кебап в Турция (не яжте тук, ама никога) и освен това ми отне над 2 часа да заобиколя Истанбул. И накрая, за капак, попаднах в задръстване. Въпреки това, успях да се добера до Одрин. Беше около 9 вечерта и този път нямах намерение да съм твърде придирчив към мястото за спане – спрях пред първия хотел, който изглеждаше не много скъп и беше на пешеходно разстояние от центъра. Хората бяха така добри да ми помогнат с качването на багажа до стаята, а аз използвах все още неразкисналата си същност да смажа веригата. Нямах сила да търся вечеря, просто се изкъпах и припаднах. След едно пране на чорапи, които бяха станали токсични, а на следващия ден вече щях да съм сред нормални хора.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 25

Ден 25: Добре дошъл у дома

Имах уговорена среща с Мила и Лили в Широка Лъка, което не беше никак далеч, а и вече бях станал много стегнат в начина си на пътуване, поради което реших, че все пак бих могъл да се поразходя из Одрин. Никога не съм бил, а е толкова близо до България. Хотелът ми беше на около 15 минути пеша от идеалния център на града. Интернет проучването ми ме насочи към няколко обекта – новата джамия в центъра, българската църква, останките от старините в града и историческия музей, чаршията. Обиколката беше в този ред. Новата джамия беше внушително сдание, но определено ѝ липсваше чар. Българската църква не работеше този ден (май беше понеделник), но за сметка на това беше в доста “интересен” квартал – всички къщи имаха огради с бодлива тел най-отгоре, а на едно-две места имаше и гилзи по улицата. Старинната част не беше прекалено туристически експонирана, но даваше представа, че тук е имало нещо и преди новите сгради. Чаршията си беше чаршия – дюкяни насам-натам, алъш вериша си вървеше. Напазарувах локуми и пишмание и се затътрих към хотела, защото трябваше да си освободя стаята до 11.

Поредното окичване на мотора с багаж вече беше досадно. Беше се посъбрала и малко умора, а това че беше предпоследния ден на пътуването не правеха нещата по-интригуващи. Рутинно всичко беше на мястото си, стаята освободена и платена – с други думи, бях готов за потегляне. И потеглих. Реших да вляза ползвам два малки пункта и едно транзитно минаване през Гърция, за да си спестя суматохата на Капитан Андреево. От Одрин влязох в Гърция през нещо, което повече наподобяваше парк, отколкото КПП. Тук беше и моментът на истината – дали ще видят, че имам неплатен фиш за превишена скорост. Дадох си талона и паспорта с лек трепет, но митничарят от другата страна не поиска нищо и ми пожела лек път. Дотук добре. Гръцкото КПП беше от другата страна на един мост, идентично малко и невзрачно. Граничарят дори говореше развален български. Безпроблемно преминаване и вече съм в Гърция. Около 40 километра по-късно вече достигам границата на Гърция с България. Пунктовете са абсурдни – и от двете страни има по една кабинка. Минавам отново бързо и съм поздравен табелата влизане в България. 25 дни по-късно отново съм си у дома. Да, на 500 км от банята ми, но винаги влизането в България ми е създавало усещане за домашен уют, въпреки всички особености, които обичаме да изтъкваме – лоши пътища, липсваща маркировка, безразборно шофиране. Все пак си е в вкъщи.

У дом

Естествено, не бях уцелил точно КПП-то, което исках и вместо до Ивайловград се озовах до Свиленград. Твърдо бях решил, че искам да мина по пътя от Ивайловград към Момчилград, което от своя страна означаваше, че трябва да стигна от Свиленград до Ивайловград на първо място. Малък и позанемарен път беше това, което щеше да ме отведе до първоначалната ми цел. На моменти се откриваше чудесна гледка към язовир Ивайловград и река Арда, която изтичаше от него. Достигнал до Ивайловград реших, че е време да си почина до една чешма, да поема въздух, вода и като цяло да се помотая. Следващите километри имаха грузински привкус – изненадващи смени в настилката, изненадващи крави по настилката. Нищо страшно, с други думи. В края си, обаче, този мини-проход показа истинската си същност, а именно – прекрасен мотоциклетен участък. Нов асфалт, маркировка и почти никакво движение. Неусетно стигнах до отбивката за Кърджали. Оттам по прекрасния маршрут Златоград – Смолян. Натоварения мотор се мяташе по завоите както никога преди. Този начин на каране обаче обикновено има и страничен ефект – висок разход. Малко преди Смолян вече бях на резерва и се наложи да се поукротя и да се оглеждам за бензиностанция. Оставаха 20-ина километра до мястото на срещата, затова пък небето се беше посмръщило и беше неясно дали пак няма да проверявам поведението на Heidenau К60 на дъжд. По някаква щастлива случайност се разминахме, но не и със студа – около смолянските езера температурата беше едноцифрена (но все пак положителна). Пристигнах на уреченото място, “анексирах” стаите, които ни бяха отредени, поръчах си бира и заседнах в очакване на първата част от делегацията по посрещането. Не след дълго двата миксера (мотори с четирицилиндрови редови двигатели) се появиха и се отдадохме на бири и истории, докато умората, която се беше насъбрала у всички надделя и изполягахме.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 26

Ден 26: Пълно посрещане

Сутринта беше мудна. Поне за мен. Когато станахме, Мила вече беше приключваше второто си кафе и беше закусила. Вече си бях вкъщи, за къде да бързаме. Днес посрещането щеше да продължи на Юндола, на добре познатото място с овчите пържоли (или телешките кюфтета, въпрос на вкус). Дотам обаче трябваше да се стигне. Съвсем неблагоразумно, момичетата бяха решили да оставят на мен избора на маршрут. В повечето случаи това не е толкова лоша идея, но може да представлява неоптимално решение.

Главата ми беше родила маршрута Широка Лъка – Девин – Кричим – Пещера – Батак – Велинград – Юндола. Чудна поредица от познати пътища – точно каквото исках в момента. Едно кратко спиране за оправяне на кръвната захар и горивните дефицити и продължаваме.

3 часа след лежерното потегляне от Широка Лъка акостираме победоносно в кръчмата. Само около час по-късно от уговореното. Приветствия, прегръдки, бира, кюфтета, някоя – друга история и продължаваме към окончателния край на това приключение – София. Лежерно през Белица до Разлог, след това през Предела, зареждане на входа на Благоевград, стария път от Благоевград до Долна Диканя и оставащите 30 километра по магистралата.

Малко под 10 хиляди километра по-късно, малко под месец след потеглянето си, си бях вкъщи. There’s no place like home.

Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 27

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: