Пътеписи, изкуството да поддържаш мотоциклет и общи приказки

Спорта, хората и хората в спорта

Баскетболът стана спортът, който предпочитам за практикуване като такъв по естествени причини – да бъда с топка в краката хич не ми се отдаваше. Имах късмет точно в този момент да живея на 100 м от новоизградения училищен двор с 2 пълноценни баскетболни игрища. Имах късмет и да нямам с какво друго да си запълвам дните след задължителните неща покрай училище. Така и не станах професионален спортист (тук не мисля, че късмета има пръст, по-скоро родителите ми), но предвид токсичната среда (мразя обобщенията, но и тоя път ще направя компромис със себе си) на професионалния спорт в България, смятам че такова развитие се оказа по-подходящо. С годините баскетболът се задържа сред нещата, които успяваха да ми задържат интереса повече от два последователни месеца, а това обикновено е добър знак.

Появата на лесно достъпен и широколентов интернет (едновременно) спомогнаха доста да се задържи пламъкът на този спорт в мен и съвсем закономерно започнах да гледам мачове от NBA, баскетболната програма на олимпиадата, дори и тук-там мачове от световни първенства. Сред колективните спортове, които съм гледал неминуемо волейбола е един от най-джентълменските като за това помага и фактът, че малко или много двата отбора нямат директни съприкосновения. Волейболистите винаги са ми изглеждали разумни и интелигентни хора (всяко правило си има изключения, но както се разбрахме, ще слагам групи хора под общ знаменател). От другата страна на спектъра в моя свят стои футбола като за това си мнение подозирам две причини – първо, почти не гледам футбол и нямам достатъчно добър поглед над играта на високо ниво и второ, ако футболна новина излезе извън секцията със спортните, обикновено е някаква абсурдна пикантерия или изцепка на интелектуален колос като Валери Божинов. Баскетболът, кротко и спокойно, е по средата на тази скала като за опорни точки можем да ползваме Валери Божинов, Meta World Peace (известен преди това като Ron Artest), Dirk Nowitzki и Николай Иванов (в този ред).

Последните 2-3 години баскетболът като тема и развлечение беше отстъпил на други времепоглъщащи занимания, но направи триумфално завръщане под формата на организирана група за ежеседмична игра и Лука Дончич. Младият словенец определено прави фурор в NBA с представянето си. Винаги съм имал афинитет към отборите в NBA, които показват по-малко силова и по-европейска игра (San Antonio, Boston, Dallas) и от любопитство изгледах няколко мача на Mavericks, за да видя защо е целия този шум. Съвсем заслужено се говори за младежа.

В американския спорт се набляга много на ролята на играчите като модели за поведение – благотворителна дейност (програмата им NBA Cares), участие в различни инициативи за популяризиране на спорта като такъв и т.н. Всеки клуб се старае да промотира правилното поведение на играчите си. Този дух до някаква степен се доизгражда и с международното участие в американската баскетболна асоциация. Едни от най-големите звезди на лигата от недалечното минало не са родени в САЩ – Тони Паркър (Франция), Тим Дънкан (Вирджински Острови), Ману Джинобили (Аржентина), Пол Гасол (Испания), Патрик Юинг (Ямайка), Стив Наш (ЮАР), Дирк Новицки (Германия) – имена, които всеки фен знае и цялата лига уважава.

Новосъбудения ми интерес към случващото се в NBA ми разкри и факта, че две от големите звезди играят последните си сезони – Дирк Новицки и Дуейн Уейд. За Дирк всички са единодушни, че е жива легенда на асоциацията със 21-те си сезона прекарани в един отбор, проправил пътя за следващите поколения (да се чете Лука Дончич). Уважението към него от съотборници, противници и публика е покъртително – при представянето му в началото на мача получава аплодисменти на крака, независимо от това дали играят в Далас или гостуват:

Дуейн също е легендарен играч, уважаван от всички в лигата. Но за него предпочитам да споделя едно рекламно видео. Това е, в общи линии, връзката между хората, спорта и хората в спорта.

Да се върнем към една от предните ми мисли. Взаимното уважение, грижата за другите – това са липси в българската спортна действителност, които ме озадачават. Положението малко следва мисълта „Защо да съм последен в града, като може да съм първи на село“. Като това не е само в контекста на спортните постижения, а и на тези извън тях. Дори не смятам да давам примери, защото когато и да се чете тази разхвърляна сбирщина от мисли, винаги ще има илюстрация на разочарованието ми.

 

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d bloggers like this: