Таормина не иска втора кабинка

След лучената фиеста от снощи, денят започна с още местни особености, но и с начумерено време. Предният ден също не беше особено топло, но поне беше слънчево. Взехме решение да се задвижим и да хапнем някъде по пътя – целият път до Сан Марко (мястото, където хващаме ферибота за Сицилия) беше по ривиерата и презумпцията ни беше, че ще намерим какво да закусим. Събрахме багажа, който, както всеки моторист знае, има свойството на спонтанно разширение в първия момент на отварянето на куфара – според мен наследено от далечния му прародител Големият Взрив. Натоварихме куфарите под странни звуци, които не беше ясно дали са от барабанно шествие или употреба на неделните характеристики на някоя стена. Е, по-скоро беше първото, но съпроводено със следната гледка:

Неделно шествие без ясна причина
На добър път. По местен си начин. Снимка: Лили Стайкова

Излязохме от града и с помощта на навигацията стигнахме до обход на основния път, който първо ни качи малко нагоре, след това ни спусна доста надолу по едни прекрасни малки, тесни и стръмни пътчета в околностите на Тропеа, които в крайна сметка се вляха в някакъв по-голям, но не по-малко живописен път в околностите на Розарно. Гледките бяха прекрасна закуска за очите и душата и бяха в този дух:

Добро утро, Италия
Добро утро, Италия

Не всичко обаче се свежда до душевна храна, затова спряхме при място, което изглеждаше да продава нещо за стомашни дефицити. Имаше само кроасани, което беше приемливо за мен, имаха и кафе, което беше приемливо за Лили, а цялата ни закуска и кафе ни струваха около 5 евро, което беше приемливо за джоба ми.

Пътят продължи към морето и скоро тръгна съвсем по брега. Малките градчета се нижеха доста лежерно, подходящо за неделя сутрин. Всички споделяха някои общи дадености – тесни улици, безразборно паркиране и липса на всякакво пространство между платното и входната врата. Неустено достигнаме до градчето Шила, което бях набелязал като точка за почивка – притежаваше малка крепост на носа, вдаден в морето. Двама италианци със скутери обаче ни разсеяха със следната операция:

Твърдата връзка на приятелството
Да се забележи средството за дърпане

Да, тези двама хубостници дърпаха задния скутер хванати за ръце. Ако това не те разсее, не знам какво би могло. В следствие на това стигнахме не до крепостта (която също е и музей), а до централния площад, който като че разполагаше с по-хубава гледка.

Следваща спирка – Вила Сан Джовани. Вторият ферибот за пътуването, силно наподобяващ този към Тасос – и като продължителност, и като конструкция. Честотата му повече приличаше на Столичния градски транспорт, тоест не гонехме конкретно разписание, а просто изпадахме на пристана и се качвахме в следващата лодка. Самото пътуване продължава достатъчно, че да се качим до горната палуба, да видим, че вече акостираме и да слезем, за да се подготвим за борбата с местните за излизане. Което за щастие мина безпрепятствено. Движението вече не беше толкова натоварено и пътят вървеше чудесно в посока на следващия ни чекпойнт – Савока. Там планирахме обяда, а също и евентуално посещение на капуцински манастир.

Савокa, освен убежище на Капуцините е служила и за декор на „Кръстникът“ (което, както ще се види е сериозен туристически selling point в цяла Сицилия), освен това е много приятно малко градче. Решихме първо да хапнем, след което да се отдадем на кратък туризъм и в последствие да продължим към крайната цел за днес – курортното градче Таормина, което беше съвсем близо. Ресторанта, в който попаднахме ни примами да пробваме тристепенното им меню което доведе до две основни неща – преядохме зловещо и ни домързя да ходим. Газ към Таормина!

Връщането по фибите към главния път беше далеч по-лежерно от ентусиазирането им изкачване поради изненадващото угощение, което си спретнахме.

Да, мързеливо надолу

До влизането в самото населено място нямаше нищо впечатляващо. Но тогава навигацията влезе в berserk mode и ме преведе през лабиринт от тунели, виадукти, серпентини със светофари и какво ли не докато стигнем до мястото ни за нощуване.

Wut?!

Трябва да се отбележи, че действително пристигнахме където трябваше, просто ми се струваше, че има и по-лесен начин. Горе споменатото разстояние между платното и вратите на сградите (или гаражите) сега започваше да има по-голямо значение. Таормина е построена на един склон със сериозна денивелация, всички улици рано или късно са серпентинообразни, а местата за паркиране доста ограничени.

Следва, естествено, разходка из забележителностите на града, които (за мен) се свеждат до Isola Bella – остров, който отново е оформен като ботаническа градина. Интересното за него е, че през по-голямата част от съществуването си е бил частна собственост, но в последните години общината го откупува (да, откупува, не отчуждава) и го свързва с един от плажовете, за да е достъпен за туризъм.

След залез, точно в тази част на годината, температурата не е прекалено приветлива на морския бряг, затова решихме да се върнем към централната част на града. Вариантите за това са с автобус (чието разписание не ми беше ясно) и с въжената линия, която свързваше курортната част със старата част. Срещу 3 евро на човек се качихме бързо и с гледка до там и се отдадохме на мотаене и разглеждане на останалта част от Таормина (не-морската). Този път не попаднахме на изненадващи масови събития, но пък магазините за ръчно изработени сувенири…изненадваха на моменти.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: