nIceland*, началото

Трескав старт, отново

nIceland  е изплагиатствано от Камбарев

Както всяко дълго пътуване досега и това започна със своята доза припряност и бързане. Багажът ми беше по-скоро събран, но винаги има неща, за които се сещаш в последния момент. Или не се сещаш и тогава. Забравените такива малко бутат морала в началото на пътуването, но обикновено не са от жизнена важност. 

Фериботът за Исландия, където отиваме този път, потегля от датското пристанище Хирцхалс, в северната част на държавата. Първоначалните ни опити да си спестим транзитното минаване през Германия бяха провалени от невъзможността да си купим билети за един нощен ферибот – от Свинуйшче (Полша) до Истад (Швеция). Това ни лиши и от възможността да закусим с приятели в Копенхаген (соре Саше, соре Ети). Както и, естествено, повлия и на транспортния план – първа вечер в Нови Сад, втората в Бяла Висла (вече в Полша), третата – където ни свари мракът из Германия и последната преди ферибота – в къмпинга в пристанищния град. Доста транспортни километри се очертаваха.

Петък след работа, в началото на август. 31 градуса, пълна мото екипировка, задръствания по изходите на София. Нищо неочаквано. Изненадата дойде в отсечката Сливница – Драгоман, където заради строежа на новата магистрала до сръбската граница, движението се отбиваше през стария път. Целият трафик от гастарбайтери и желаещи да пътуват на запад от Калотина минаваше през двулентов павиран път. Дълга върволица от коли и тирове, които пъплеха с около 20 км/ч. Паветата обаче не са проблем за Хелга и с няколко изпреварвания бях пред колоната. Срещата с Камби е на бензиностанция на главния път в Драгоман. С леко закъснение (както обикновено) пристигам и потегляме към Калотина. Опашката е очаквана, пререждането минава без пререкания и за около 15 минути сме в Сърбия. Движим се по график (горе-долу) и решаваме да си спестим първите 2 евро такси по магистралата между Димитровград и Пирот. Магистралният преход от Ниш до Белград и след това до Нови Сад ни е до болка познат от различни пътувания, въпреки че не е толкова изтъркан колкото този към Хърватска. Трафикът е стабилен, доста бързащи турци. Малко след като Ниш остана зад гърба ни от двете страни на магистралата се появиха тъмни, мрачни и доста буреносни облаци. Някак си като по чудо изглеждаше, че ще минем между двете разразяващи се бури. Но, уви, след няколко километра, при сливането на магистралите от Скопие и София, бурята реши да ни се изпречи с цялата си мощ – апокалиптичен порой, силен вятър и паникьосани автомобилисти. Летящ старт на пътуването. Вятърът ни местеше с по около метър при най-силните си пориви, видимостта беше между 3 и 10 метра, в зависимост от посоката на вятъра в конкретния момент. Нямаше изгледи това да приключи от само себе си, затова излязохме в лявата лента на наводнената магистрала и със стабилна, но разумна скорост – около 50 км/ч – започнахме да се изтегляме от бурята по най-бързия възможен начин. В следващите около 20 километра дъждът намаля, ветровете се успокоиха и през пелената на валежа и изпаренията му наблюдавахме как слънцето залязва като в пясъчна буря. Окончателно дъждът спря, температурата отново се качи до към 26 градуса (след като падна до 18 в разгара на бурята), пътят се изчисти и онези, които бяха изостанали по магистралата в паническия си страх от дъжда профучаваха покрай нас в опити да наваксат загубените минути. Първото спиране за зареждане е и мястото за обсъждане на бурята, малко псувни и съвземане. Следващите 300 км се надявахме да останем сухи. Всичко беше по план до Белград, където видяхме нова буря да вилнее на запад от града, но все още не ни беше заваляло. Надеждата отново беше да ни се размине, но, отново, ни позаваля за около 10 километра. Напълно достатъчно да сме мокри отново. 

Пристигнахме в Нови Сад и единственото ни желание беше да се отървем от мокрите екипи и да ударим по един горещ душ. Намерихме къщата за гости, която бяхме запазили. Посрещна ни много жизнерадостна възрастна жена. Обясни ни как много харесва мотори, заплю си фотосесия за сутринта, настани ни и ни пожела лека нощ. 

Миризмата на прогизнала екипировка е до болка позната в нашите среди, но този път беше допълнително втежнена от самоделната система за сушене на ботуши и ръкавици, съставена от вентилатор, който ги проветряваше и разстилаше прекрасната им воня из цялата стая. Всяко влизане беше своеобразен ароматен шок. 

Сутринта беше белязана от неприятното осъзнаване, че навън отново вали и че явно ще трябва да се обличат дъждобраните. Навлечени за дъжда, осъществихме желанието на домакинята ни за снимка и потеглихме по селските пътчета между Нови Сад и Суботица.

Положението по сръбско-унгарската граница е идентично на това по сръбско-българската – много, много прибиращи се турци. В опит да избегнем най-големия трафик се насочваме към границата при унгарското градче Томпа – относително по-малка, но пък от известно време и тя е в полезрението на голямото лятно преселение. С малко пробутване през колоните минавахме сръбския пункт, а на унграския митничаря ме привика и пререждането ми беше спомогнато съществено от властите. Беше крайно време да заредим, унгарският бензин е с около 20 ст/л по-евтин. Закуска за моторчетата, закуска за нас и отново на път. Унгарската равнина ни очакваше. Температурата се държеше в рамките на комфортната, километрите си вървяха, скуката беше неописуема. Преминаването през периферията на Будапеща никак не спомогна за подобряването на настроението, но поне беше малко разнообразие спрямо безкрайните прави пътища между нивите. Неусетно влязохме в Словакия, където положението не се промени особено много, но все пак на няколко десетки километра имаше по един-два завоя. В един момент скучните пътища бяха прекъснати от страшно стълпотворение от хора, коли, автобуси и полицаи. Продължихме нащрек. Оказа се, че минаваме покрай военно летище, на което се провеждаше авиошоу, чиято посещаемост единствено мога да сравня с музикален фестивал. Над главите ни минаха и няколко самолета, за да потвърдят къде се намираме. Спряхме да хапнем в Банска Бистрица (един от курортните градове в Словакия), където попаднахме на малко разочароващо обслужване и не много по-добра кухня. След това беше време за избор – да минем през Татрите с риск да ни вали дъжд или да минем през Чехия, където пътят щеше да е скучен. Избрахме рисковия. Естествено, че ни заваля – при това на най-интересната част. Проходът между Полша и Словакия би бил прекрасен за каране в сухо време. В този случай минавахме на пръсти по завоите (гумите ни не са божествени на мокър асфалт), но затова пък гледките на ниските облаци и мъглата след дъжда не бяха толкова лоши.

Да се отбележи температурата на въздуха
Да се отбележи температурата на въздуха

Влязохме в дъждовна Полша, заредихме, за да сме готови за тръгване веднага след закуска на следващата сутрин. Къщата за гости, в която бяхме отседнали, се намираше в село Бяла Висла, недалеч от град Висла. След кратко лутане из него успяхме да намерим къщата, паркирахме, настанихме се в стаята. Разхвърлихме миризливите неща из цялата ѝ площ. Докато се суетяхме около багажа си, домакинята (украинка по рождение) се опитваше да ни намери, за да ни почерпи с по чаша водка за добре дошли. Не се дърпахме и седнахме в ресторанта/столовата, в която ни чакаха обещаните чаши водка – беше нещо средно между плодов нектар и ликьор, но с доста по-висок алкохолен градус. За лек сън и за посръбване, докато превъртаме интернета взимаме и по бира. После и по още една, докато мезим със суджука, който Камбарев е донесъл. Взимаме си бирите и мезето в стаята, казват ни, че закуската е чак в 9. Това малко противоречи на концепцията за ставане, бърза закуска и газ, но какво да се прави – в Полша си попийват.

Слънчева сутрин в Полша

Закуската беше богата, сутринта слънчева – доста обещаващо начало на деня. Хапнахме, поговорихме си (добре де, Камбарев, той говори немски в тая група) със собственика, натоварихме и тръгнахме. Един затворен за ремонт мост и една пешеходна пътека по-късно бяхме където трябва и се движехме на запад по посока Германия. Не след дълго слязохме от планината и отново се върнахме в мъката на равнинните, прави, скучни пътища на Полша. Шофьорите имаха умерена доза неадекватност, която се показваше в пълната си степен при влизането и излизането от преки на главния път. 

Полските пътища (или още пътищата в Полша) не представляваха никакъв интерес от мотоциклетна гледна точка, но въпреки това срещнахме десетки мотористи. Километрите се нижеха протяжно. В ранния следобед беше време за някакво хапване и се отбихме в едно крайпътно  KFC. Изглежда всички мотористи по този път също се бяха отбили в него, а за да е още по-претъпкано имаше и няколко групи хора, прибиращи се от музикален фестивал (Poland rocks). Ресторантчето се пръскаше по шевовете, а крайната неефективност на персонала не помагаше на никого. Средното време за чакане беше около 20 минути, а логиката на излизането на поръчките беше абсолютно непонятна за нас. Хапнахме набързо и продължихме. Днес нямахме фиксирана нощувка – планът беше „караме, докато се стъмни, след това спим някъде на някоя поляна“. На последната полска бензиностанция пълним резервоарите по икономически съображения. Влизането от Германия в Полша беше през един мост, чиято естествено намалена пропускателна способност налагаше лутане из уличките от полската страна в търсене на „пробив“ през колоните от коли, които влизаха в Германия в неделя вечер. След влизането и около 100 км по еднообразните, този път немски, пътища те ни водят до един къмпинг с уейк борд инсталация, но е прекалено рано да спираме, въпреки събралата се досада и схванатите крайници. Натискаме се за още 100-ина километра преди да започнем да се оглеждаме за храна или място за преспиване. Навигацията ни води по малки пътчета през разни селца като във всички живота изглежда да е спрял. Няма почти никой по улиците, времето сякаш е замръзнало. Две села с паваж вместо нормална пътна настилка ни вадят за момент от монотонното возене през извадка на лошите пътища в Германия. Вече се е смрачило, влизаме в нещо повече от малко село. Райнсберг изглежда малко по-жив, виждаме работещ ресторант – „Сиртаки“. Гръцки, естествено.

Урок по гръцки в Германия

Сервитьорите са гърци, разменяме няколко приказки, черпят ни по едно малко узо. Храната е чу-дес-на. Бира, сувлаки, узо и сме готови за нощуване. До града има езеро, около което има не лош парк. Извън града е, решаваме да огледаме дали поляната около обелиска в него е подходяща за преспиване със спален чувал на тревата.  Изглежда ще свърши работа, паркираме моторите, една бърза сесия по смазване на вериги и сме по чувалите. Сънят ни се прекъсва единствено от една креслива птица. Отразих един изгрев и доспах още час преди да стане време да продължим пътя. Точно в 7:03 мина и първия тичащ немец, който ни завари да си прибираме чувалите.

Добро утро, Германия
Добро утро, Германия

Ставане, зареждане, бутилка дестилирана вода, защото по причини, които няма да изброявам разширителния съд на охлаждането ми беше почти празен и сме на пътя. Бяхме оставили решението магистрали или не за сутринта, с оглед на вероятно по-трезвата ни преценка. Решението беше да се качим на магистрала, но да зареждаме на бензиностанции не на нея – немските магистрали нямат нито тол такси, нито винетки; таксата за магистрала е включена като добавка в цената на горивото. Разликата беше 20 цента, което направи решението за зареждане лесно. Около 300 километра по-късно бяхме в околностите на Фленсбург, на 2-3 километра от границата с Дания, отново зареждахме по икономически причини, бензинът в Дания е по-скъп от този в Германия. Зареждане, освежаване след магистралното возене и сме в Дания…където пътищата продължиха да бъдат смертелно скучни и все така прави.

Te, Дания, нали искА
Te, Дания, нали искА

Покарахме малко по малките пътища, но крайната скука ни накара да спрем за разбор и промяна в плана. Също и за зареждане, и обяд на бензиностанцията. Качихме се на магистралата, където започнахме с още една доза дъжд, понеже вече може би 4-5 часа не ни беше валяло. В последните 50 километра отново слязохме от магистралата, поради огромния шанс за заспиване зад волана. Имахме доста време в следствие на магистралния заход насам и ползвахме този бонус, за да се разходим до Скаген. Скаген е нос в северна Дания (най-северната точка от континентална Дания, за да бъдем точни), който е известен с две неща – тюлените, които от време на време лежат по плажа, и срещането на две морета, които така и не се смесват (Северно и Балтийско). Снимките в интернет показват видим контраст, но вероятно са заснети по друго време и от друг ракурс. При нашето посещение се виждаше как вълните от двете страни на носа се срещат, но цветовете не бяха различими, а и тюлените ги нямаше. 45 минутната разходка обаче беше прекрасна. След тръгването ни преди 3 дни не бяхме ползвали краката си по предназначение толкова дълго. За хората, които не искаха да ходят толкова имаше нещо като пътническо ремарке, закачено за трактор, който ги извозваше от паркинга от мястото на срещата на двете морета.

Скаген отстоеше на около 50 км от Хирцхалс, където планирахме да спим и от където на следващия ден се качвахме на ферибота. След още едно преваляване между Хирцхалс и Скаген стигнахме до града, отидохме до къмпинга и…той беше пълен. Оставихме решението къде да спим за след вечеря и паркирахме в центъра, за да се поглезим с ресторантска храна (за първи и може би единствен път в Дания). Срещу 80 евро успяхме да хапнем бутче от токачка, бургер и да ударим по 2 бири за смелост при търсенето на място за нощуване. Околностите на Хирцхалс се оказаха нещо като вилна зона с доста черни пътчета, които водеха до разнообразни, предимно едноетажни спретнати вили, което обаче не ни помагаше с мястото за спане. След известно време лутане намерихме пространство между две къщи, които бидейки необитаеми в понеделник вечер, сметнахме, че няма да са населени и във вторник сутрин.

Камби зае верандата на едната къща, аз разпънах палатка на едно равно място, което изглеждаше като паркомясто и където бяхме оставили моторите. Вече валеше, трескаво разпънах искрящо бялата палатка (много подходящ цвят, когато се опитваш да бъдеш незабелязан, знам), хвърлих вътре всичко, което трябваше да бъде опазено от дъжда и заспах под приспивната монотонност на дъжда навън.

Маршрут: https://myadventure.bike/trips/2533, дни 1-4

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: