Летен сняг

От доста време не ми е било толкова студено. Като цяло. Вятърът продължаваше да брули неумолимо и за капак посоката не беше постоянна. Геометрията на палатката ми се променяше от всеки порив и само багажът вътре я държеше да не отлети в избрана от вятъра посока. Закусихме и обсъдихме плановете за деня – няколко точки ни чакаха, като част от тях представляваха общ интерес и за двете групи (авто и мото). Поехме заедно към наскоро добила статут на атракция развалина от самолет на един плаж (благодаря ти, Justin Bieber). На паркинга имаше табло за предлагания транспорт с автобус, който за да спести на туристите около 2 километра ходене ги лишаваше от 1500 крони (в посока). Цената беше отвратително висока, а и един местно изглеждащ ни каза, че ако можем да се промушим през пешеходното минаване можем да го направим, имало ATV-та. Промушването не беше проблем. Настигнахме и нашите другарчета, които бяха решили да ходят пеша, качихме ги и ги закарахме до мястото, където автобуса обръщаше. Шофьорът не беше особено щастлив от нашата поява там без ползването на автобус и започна да ни заплашва с познатото ни от едни други райони „ти знаеш ли какво ще стане“ и „ще извикам полицията“. Видяхме прехвалените останки от самолета DC-3 и се върнахме по обратния път като не стана нищо, а и не видяхме полицейска блокада, която да ни издирва.

Източно от катастрофиралия (и поопоскан) самолет се намират два носа в морето, които предлагаха доста красиви гледки, а единият предлагаше и колония от пъфини (на български се наричат тъпоклюни кайри, но аз ще се придържам към пъфин), които са една от емблематичните птици на Исландия (и Фарьорските острови). Разгледахме ги лежерно и отскочихме до близкия град Вик, в който интернет твърдеше, че има приятно ресторантче. Наистина беше приятно, а и цените бяха съизмерими със (скъповати) западно европейски такива, което от това, което бяхме чували е евтино на фона на Исландия.

Приятният обяд предшестваше следващите две точки, които бяхме набелязали за деня. Автогрупата беше изпратена да се наслади на ледената лагуна, която бяхме видели преди 2 дни. Между Вик и къмпинга (в който бяхме оставили „покъщнината“, с цел да останем и тази вечер там) се намираха един плаж, който е известен с базалтовите си колони, подобно на Svartifoss – Reynisfjara – и още един водопад – Skogafoss. Междувременно батериите на фотоапарата ми (всичките 4) се оказа изтощени и продължих снимките през деня (и следващия) само с телефон. Тъжно.

Разполагахме с приятно дълъг ден и затова не се ограничихме само с тези две посещения, а се втурнахме да разгледаме един вулканичен кратер (Kerid) и гейзерът, който е дал името на гейзерите – Geysir. Двете забележителности бяха малко или много по един път, а той беше ужасно ветровит. Кратерът имаше дори и вход, но не беше силно впечатляващ, предвид досегашните ни попадения, а когато стигнахме до гейзера, умовете и телата ни бяха изтощени от неспирната борба за надмощие между посоката на вятъра и посоката на пътя. Все пак се разходихме до близките два гейзера – Geysir himself и по-малкия му, но за това пък по-редовен като изригване, събрат Stokkur.

Между нещата, които видяхме, се промъкна и един мистериозен водопад, чиито подходи бяха препречени с бариери и, предвид условията, го отсвирихме. Връщането ни също беше съпътствано от доста вятър. Все пак стигнахме до къмпинга и с лек трепет погледнах дали палатката ми е все още на същото място в къмпинга, където я оставих – за щастие, да. Вятърът точно в този район не беше утихнал, а вечерта вещаеше да е дори по-студена. Ново предизвикателство пред силно неподготвения къмпингар в мое лице. Импровизирана вечеря, приготвена преимуществено от баце Пешо и Невена, и сме по палатките с надежди за бързо заспиване и топло събуждане. Първото се изпълни, но второто по никакъв начин. Събудих се от удар от рейка, която се беше огънала под безмилостния вятър, който вече трети ден продължаваше опитите да ни прокуди. Този път успешно. Нямаше какво да правим повече тук. 

Насочихме се към Kerlingarfjoll, бивш зимен курорт, който е работел почти целогодишно, сега главно популярен с термалните си извори и пътеките, за които тръгват от хижата. Пътят беше отново покрай гейзерите и кратера, но този път поправихме грешката си и посетихме водопада (Gullfoss, Златният водопад), който е на 10 км след гейзерите.

От там ни чакаше път F35, чиито прах и вятър щяха да ни отведат първо до една малка хижа, наречена Abudir, но не и преди да срещнем десетки хора с колела, които се бореха да стоят изправени насред бруталния вятър. По номерата, залепени по колелата, можеше да се съди, че явно са част от ендуро състезание, но времето правеше всичко необходимо задачата им да е още по-тежка. Подминахме подкрепителния пункт и се отбихме към хижичката. В кафенето към нея сервираше изключително мила жена. Жената беше идвала в България два пъти и беше останала запленена от Родопите (както и би трябвало), от вкусните зеленчуци и шопската салата. В това място за пореден път направи брутално впечатление как в Исландия всичко се плаща с карта. Дори тук имаше POS терминал. Топлите напитки свършиха своята работа и бяхме готови да продължим. До голямата хижа оставаха около 30 километра. Пътят беше черен, но в добро състояние, ако изключим бабуните (corrugations, в англоезичната литература), които изглеждаше да са причинени от преминаване на верижна машина. Стигнах до хижата някак си (явно първи), но без да осъзнавам всички обстоятелства и след като видях, че няма познати МПС-та на паркинга продължих нагоре по пътя, който стигаше до паркинг, който в хубаво време би давал чудна гледка към споменатите преди термални извори, но мъглата и спорадичните снежинки не създаваха приятна атмосфера за разходки. Огледах още малко горе и обърнах към хижата, а и другите вече бяха там.

Пътуванията често предоставят дилеми от различен мащаб и с различни ефекти върху пътуването като цяло. В случая дилемата беше дали да останем да спим в едно малко бунгало до хижата под покрив, който да ни опази от елементите тази нощ или да натиснем за още 150 километра на север и да си търсим място за нощуване северно от Рейкявик или в началото на Западните Фиорди. Хижата изглеждаше добре, а времето навън започваше да се влошава. Перспективата за топло легло с чаршаф надделя и решихме да останем в хижата. Правилно решение, защото малко след това заваля сняг, който на следващата сутрин дори все още съществуваше по тревите в района. Кухничката успя да събере четирима ни (заедно с автомобилистите), пийнахме, хапнахме, поговорихме, заредихме всякакви устройства и бяхме готови за следващия ден с лошо време, който със сигурност очакваше поне мен и Камби. Прогнозите за севера все още вещаеха дъждове.

Денят започна снежно. Докато отивахме към основната сграда на хижата за закуска, видяхме състоянието на моторите – заснежени.

Температурата не беше толкова ниска, което беше успокояващо. Закусихме обилно, навлякохме любимите си дъждобрани и потеглихме. Пътят не беше лош, като след един момент премина в изключително бърз черен път, който позволяваше доста стабилни скорости. Трафикът беше на границата на съществуването – за стоте километра, които имахме да изминем преди да достигнем отново The Ring Road, срещнахме 3 коли. Времето не беше толкова благосклонно, колкото исландската пътна мрежа и ни дари с валежи в разнообразни агрегатни състояния. Когато излязохме на асфалта, дъждът се усили осезаемо и взехме решение да спрем да се стоплим и да заредим в една бензиностанция. Топли напитки, малко захар и нормална температура върнаха живеца в нас и крайниците ни, с което бяхме готови да продължим към един полуостров на север от Рейкявик и на юг от Западните Фиорди, където имахме набелязани няколко точки. Първата е много известна гледка от всяка статия – Kirkjufell. Приличащата на шапка на фентъзи вещица скала е неотменен резултат при търсене на забележителности в Исландия. Срещу Kirkjufell, от другата страна на пътя е и водопадът със същото име +foss – Kirkjufellfoss.

В този ден кръстосахме малкото полуостровче надлъж и нашир като в процеса видяхме скалната формация, която оприличават на крепост Londrangar, един фар, известен с възможностите за наблюдаване на птичите колонии, и обвития в облаци малък ледник – Snaefellsjokull.

Дъждът ни черпеше периодично, дъждобраните не бяха свалени целия ден. С баце Пешо и Невена се разбрахме да спим в един къмпинг в покрайнините (доколкото може да се каже) на градчето Bourganes. Къмпингът сам по себе си отново не беше нищо особено, но не духаше вятър, имаше прилични тоалетни и топла вода. Според информационните табла, таксата се събира от служител, но такъв по време на нашето пребиваване не се появи, така че за нас този къмпинг се оказа и безплатен. След като скорострелно разпънахме палатките под заплахата от дъжд, се насочихме към центъра на града с идеята да хапнем някъде. Намерихме порядъчно долна кръчма, в която имаше ограничен избор от храна, която приличаше на китайска (но се оказа филипинска), беше топло и имаше бира. Хапнахме, постоплихме се и се затътрихме обратно към палатките.

Нощта без вятър беше много приятна. Събудих се непремръзнал, което също беше добро начало на деня. След известно време се размърдаха и останалите и лека полека започнахме да събираме бивака. Тук се разделяха и пътищата ни с нашите приятели – те поемаха към Рейкявик, а ние щяхме да се опитаме да посетим поне едно нещо от Западните Фиорди, ако времето позволи. Казахме си довиждане и поехме към бензиностанция. Пътят към фиордите не беше лош, но вятърът продължаваше да го прави неприятно изживяване. Дъждът в началото беше спорадичен, но лека-полека стана по-настойчив и в комбинация с понижаващите се температури ни принудиха да оставим целия район на Западните Фиорди за домашно. Следващата и последна за деня точка беше отново скална формация, която из интернет се оприличаваше или на трол, или на слон. Пътят до нея беше около 30 километра черен път, който в следствие на активната употреба (мястото беше популярно) се беше сдобил с разнообразни по размери и гъстота дупки. С моторите имахме избор на повече линии от колите, в следствие на което се движехме осезаемо по-бързо от четириколесните си другари туристи. Не валеше силно, но беше студено и вятърът режеше като скалпел през всичко, което не е покрито. Разгледахме неопределената фигура, разходихме се и поехме по обратния път. След качването отново на асфалта, спряхме отново на бензиностанцията от вчера за презареждане на тела и мотоциклети, преди да се впуснем с последните 130 километра, които ни деляха от нощувката ни тази вечер. С оглед на температурите и прогнозите, решихме да развържем кесиите и да спим под покрив отново. Акурейри – градът, в който бяхме избрали да спим – е втория по големина в Исландия, и се определя като „столицата на слънчевия север“. Само дето северът дотук беше всичко, но не и слънчев.

Пътят от бензиностанцията до Акурейри ни отдели от крайбрежието, което ни донесе намаляване на силата на вятъра, успокояване на дъжда и като цяло доста по-приятни условия за следващите километри. Облаците продължаваха да бъдат ниско и да предават мистичност на пейзажа, а километрие се нижеха.

В Акурейри се оказахме в много приятен хостел, чиято обща площ много бързо окупирахме с лаптопи, мокри ръкавици, узо и луканка. Топлият душ беше манна небесна за измръзналите ни в последните дни тела. Нямахме сили да излезем и да разгледаме какво се случва навън – останахме в „хола“ си. Доста време смятахме, че нямаме съседи в останалите стаи и се бяхме разположили като у дома си, докато в един момент от една от другите стаи не излезе плахо едно момиче. Появата ѝ първо предизвика леко смущение у мен, но след като си представих на какви други гледки, освен мен редактиращ снимки, можеше да се натъкне в периода около взимането на душове, ме напуши смях.

 

Маршрут: https://myadventure.bike/trips/2533, ден 9-12

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Една мисъл относно “Летен сняг”

%d блогъра харесват това: