Финални щрихи

Сутринта закусихме с каквото беше останало от предната вечер и поехме. Това ни е последният ден в Исландия, утре сутрин хващаме ферибота, който ще ни остави на Фарьорските острови за 3 дни, преди да ни върне отново в континентална Европа. Денят беше и малко по-специален, защото бяхме канени на гости у нашия местен гид, бил той и онлайн – Хогни. Хогни живее на около 70 километра от пристанищния град, където акостирахме и от където щяхме да отплаваме. Преди да стигнем до него обаче имахме няколко набелязани точки по картата – водопадите Godafoss, Detifoss, езерото Myvatn и геотермално активната област около връх Kerfla.

Двата водопада бяха много близо един до друг, както и близо до Акурейри. Започнахме по ред на географската отдалеченост. Първи беше Godafoss – автобуси на паркингите от двете страни, купища туристи, вероятно производителността на този водопад е в порядъка на милиони селфита на ден. 

Следващата цел е езерото в парка Myvatn. Сетивата ни явно пак бяха достигнали нива на пренасищане или просто гледките не бяха толкова впечатляващи. Псевдо-кратерите, с които е известен района (защото не са образувани както истинските), не успяха да задържат вниманието ни твърде дълго и продължихме към последната точка – геотермалния район Lehnjokur.

Миризмата на сяра подсказваше, че се приближаваме, а цветовете, с които сярата беше изрисувала пейзажа, се открояваха ясно от характерната зеленина на острова. Исландците са водещи в утилизирането на геотермалната енергия, с която островната държава е залята. Видяхме разнообразни по размер геотермални инсталации, които рязко бяха засенчени от мащаба на електроцентралата Kerfla. Малко над нея беше и паркинга за това, за което бяхме тръгнали. А пък малко преди нея се виждаше и един самотен ски-влек. Скорошни изригвания (относително скорошни – от 80те) са белязали пейзажа над очевидния басейн, в който се събира вода, и в чиято периферия имаше бълбукаща кал. Платото над „завиряването“ беше осеяно с черни вулканични скали, видимо деформирани след първоначалното си формиране. На места скупчени като мравуняци, от много места се носеше пара, на места беше влажно. Гледката не прилича на нищо, което съм виждал досега. Ако човек се загледа из скалите може да се види как част от тях са се формирали като своеобразни тръбопроводи, по които топлата вода и газовете се придвижват из полето или как магмата е изстивала, но все още подлвастна на гравитацията е била „разтеглена“ в причудливи форми, наподобяващи вкаменено тесто.

Според гида на Lonely Planet, пътищата, които стигат до грандиозния Detifoss, са два – един от източната му страна и един от западната. Този от западната е изцяло асфалтиран и предположението в пътеводителя беше, че там отиват автобусите с тълпите турист, което предопредели решението ни да използваме източния. Също пишеше, че е unsealed, т.е. черен. Започваше да вали, което на първо време не беше повод за притеснение, но след първата третина на оставащия ни път, трябваше да го вземем предвид. Въпреки че пътят не беше асфалт, много хора (и съответно автомобили) бяха тръгнали по него, като повечето бяха забравили за огледалата, които колите им под наем притежават, а друга част бяха забравили за възможността да шофират адекватно. Пътят много напомняше на този към скалата-трол, но дупките бяха по-дълбоки и повече, естествено. Detifoss е една от най-посещаваните забележителности на Исландия. След около 30 километра игра на нерви и заобикаляне на дупки и нефелни шофьори стигнахме до паркинга. Водопадът държи първенството по обем вода, който се излива от него – 400 кубични метри за секунда в типично летен сценарии. Грохотът е оглушителен, водните пръски образуват мини-водопади на отсрещната скална стена. Гледката е трудна за описване, още по-трудна за снимане – силата на природната стихия в такива мащаби не ми се бе представяла досега. Падащата вода някак си хипнотизира с тракеториите си – постояхме смирено на скалите вперили погледи в бушуващите води. Километрите на връщане бяха някакси по-леки. Дали се дължеше на вече относително познатия релеф, или просто в другата посока пътят не беше толкова съсипан, ми е трудно да определя. 

Detifoss беше доста впечатляваща точка на нашите туристически обиколки. Със задоволство спряхме за едно последно зареждане в Исландия в град Egilstadir. Възползвах се да купя картички и пощенски марки за регулярния транш сувенири към България. Времето някакси се усмихваше несвойствено след четирите дни дъжд и вятър, които бяхме понесли. От бензиностанцията до къщата на любезния ни домакин имахме още 50 километра. Малко планински път и един тунел, и бяхме в градчето му. Намерихме безпроблемно къщата и бяхме посрещнати радушно и топло от човек, от когото имаме да учим много. Хогни ни беше препоръчан от Грег и Мелъни, както стана дума по-рано, и е човек „от наш’те“. Хвърлихме дъждобраните в гаража и веднага ни настани на масата. Почерпихме с узо жена му, той е спрял всякакъв алкохол преди около 10 години. На трапезата ни чакаше рибно ястие с треска, булгур и сметана, което беше страшно вкусно и пикантна салата. Но все пак не бяхме дошли само, за да бъдем подслонени и нахранени. Разговори за премеждията на Хогни и жена му Унур (учителка по изкуства в училище) по време на 5 месечното им пътуване до Монголия и обратно, за MotoCamp-а в Идилево, за нашите пътувания, за особеностите на живота в Исландия, за Фарьорските острови завзеха времето ни и неусетно стана време да положим морни глави по леглата. Домакините ни бяха подготвили две стаи – една в къщата и една под формата на семейния кемпер, на 3 метра от къщата. Аз заех кемпера, надписах картичките и се отдадох на блажена почивка.

На сутринта, освен закуска, ни чакаха и копия на издадената книга на Хогни и Унур за пътешествието им до Монголия. Сред снощните разговори поехме ангажимент да доставим един екземпляр на Адриан в Румъния и сутринта ни изненадаха с по копие и за нас. Ако издам книга, ще му я пратя по пощата, непременно. Облякохме се и потеглихме. Хогни ходи на работа с мотор до завода за преработка на алуминий Alcoa в съседния фиорд и ни изпрати до разклона, където пътищата ни се разделяха. Прекрасна вечер, с прекрасни хора, които ни изпратиха с прекрасни сувенири от това гостуване. 

Пътят до Сейдисфьордур беше бързичък и свежестта на хладната сутрин беше съвсем на място. Преди да се кача на ферибота ми оставаше да намеря пощенска кутия, където да пусна надписаните картички. Попаднах директно на мястото за чекин за кораба, където една странно бодра и усмихната исландка ме насочи към супермаркета на около 500 метра назад. Ярко червената пощенска кутия получи картичките и със задоволство се наредих при останалите мотори за качване на кораба. 

Фарьорски острови

Имахме около 18 часа път преди слизането в ранни зори в столицата на Фарьорските острови. Разтоварването беше в 3 сутринта по план, когато дори на тези ширини, през този сезон е тъмно и студено. Пътуването беше белязано от бири от безмитния магазин на кораба, четене на „Кривата на щастието“ и ядене. Дремнахме за 2-3 часа и беше време да хапнем по нещо бързо (отново) и да се подготвяме за слизане. 

Вече на гуми, отидохме до най-близката бензиностанция за обгрижване на изстрадалите от дъжд и прах вериги. И за зареждане, естествено. Прогнозата вещаеше дъжд след 7 сутринта, но до тогава имаше 4 часа и просто поехме на север през тунели и мостове.

След около час стигнахме най-северозападната точка, която можем да стигнем без качване на ферибот. Побляхме там и обърнахме. Дъждът ни пресрещна в градчето Клаксвик. Изчакахме 15 минути, за да отворят бензиностанцията и се нанесохме там за следващите 5 часа със стаена надежда, дъждът да спре. Уви, той не спираше. Проведохме кратка комуникация с домакините ни за двете вечери тук и се насочихме към уюта и сушината на къщата, в която щяхме да спим. 30 километра дъжд, но след това топъл душ и почивка върнаха телата и умовете ни във форма. Прекарахме деня под различни ъгли по меката мебел в къщата. Вечеря и по бира бяха достатъчни да ни пратят отново по леглата, особено със ставането в 2 през нощта.

Следващия ден започна обещаващо – не валеше, дори имаше опити за прокрадване на слънце. Фарьорските острови имат общо 600 километра пътища, от които предния ден ние бяхме покрили малко над 100. С малко търсене из гугъл намерихме няколко точки, около които да построим една лежерна разходка из района. Из архипелага на Фарьорите има пътища, които са отбелязани от една допълнителна табела, представляваща цвете с бели венчелистчета и жълт център – така наречените Buttercup пътища. В пътеводителите за островите тези пътища са похвалени като scenic. Да, наистина по тези пътища имаше какво да се види. Но преди това искахме да посетим едно  две неща от графата “най-популярно” в района. Това е една скала в морето (да, звучи доста по-тъпо, отколкото беше) и един водопад (който след целия пантеон на епичните водопади в Исландия беше разочарование…опа, spoiler). Посещенията се осъществиха в обратен ред – водопада откри туристическата ни обиколка. Красив беше. Но пренасищането на водопади в Исландия отне голяма част от блясъка му в нашите очи. След като посетихме всичко сметнахме, че сме заслужили и хапване в селото до водопада. Хапнахме по нещо, ударихме по 2 бири и един десерт и бяхме готови за сън. Само че не бяхме точно до легловата си база.

Понеже пътят свършваше в селото, което бяхме, обърнахме и през няколко разнообразни по размер, брой ленти и дължина тунела се върнахме на острова, където беше базата ни за тези дни. Естествено, заваля. Прибрахме се относително сухи и отново се отдадохме на мързел.

Фериботът ни заминаваше късно, имахме целия ден на разположение. Поради мащабите на острова, обаче, нямаше много какво още да се прави, затова поогледахме картата с Buttercup пътищата и се понесохме към двата най-близки до нас.

Около втория имаше малко повече материал за разглеждане и разходка. Морската вода си беше проправила път под формата на ждрело, в което се спускаше релсова линия – вероятно за пускане и вадене на лодки. Над ждрелото имаше рязко изкачване по зеления склон, което водеше до район, в който гнездяха доста пъфини (тъпоклюни кайри) и редови чайки. Тази част се ползваше и за пасище, заради което беше и оградена. На вратата имаше закачена бележка, която подканяше да се оставят пари за вход в пощенската кутия или да се преведат по банкова сметка. Не видяхме някой да ползва кутията. Между гледките пихме по кафе, хапнахме по гофрета, купих картички, марки, химикал. Надписаните картички също намериха своята кутия на острова (и дори достигнаха до местоназначенията си, в последствие).

Насочихме се към Торсхавен, заредихме (горивото е по-евтино от Дания). Хапнахме по един хот-дог и се задвижихме към центъра на градчето. Заседнахме в една кръчма, после във втора и така дочакахме времето за чекин. Във втория локал, в който се настанихме делихме масата си с една норвежко-фарьорска двойка на над средна възраст, с които разменихме разнообразни приказки, от които най-отчетливо запечаталата се в главата ми е, че норвежкия чичо е се е състезавал в Isle of Man TT преди години, докато не се е вразумил. Малко след смрачаване корабът акостираше на мястото, което му беше отредено и започна товаренето. След още около 40 минути вече си бяхме намерили кушет-каютите, а аз се бях намърдал и в банята, преди останалите жители на тая част от кораба да стигнат до нея. Освежен и чист си взех бира от добре познатия безмитен магазин за лека нощ.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: