Пътеписи, изкуството да поддържаш мотоциклет и общи приказки

Румънска прибежка (част втора)

След санитарната вечер в Клуж, идните два дни планово трябваше да ни съберат с двама от другите обичайни заподозрени (и в темата на този блог, и в няколко още насоки) – Иво и Камбарев, които също се подвизаваха из Апусени, но с по-офроуд насоченост. Началото на общата част от пътуването беше уговорено да бъде солната мина в град Турда, недалеч от Клуж (~ 40 км). След като установихме, че тя има два входа (един в самото градче и един – по-големия, действително – малко извън), а ние се намираме на различни, все пак намерихме Иво от втория опит. Времето беше ясно и слънчево, прекрасно време за двучасов служебен разговор. След като този дискомфорт беше прескочен се заехме с основната задача, заради която бяхме дошли – солната мина. Мината не работи като такава от години (от средата на ХХ век), но залежите на сол биха задоволили световните нужди за 60 години, ако се наложи (това е според официалния сайт). През 2010 е приключена реновацията, която я довежда до настоящата форма, с куп атракциони – маси за тенис на маса, виенско колело, лодки (с които може да се разгледа соленото езеро в едната от галериите), беседки, бар. Галериите, формирани в следствие на добива през вековете са с впечатляващи размери, а солта във въздуха придава на цялата разходка особен завършек – обонянието на всички беше изостроено от солта и някои прикрити аромати бяха страшно натрапчиви на излизане.

Посещението на мината (и непланираното му удължаване) отложиха обяда неприемливо дълго и с излизането ни на повърхността това стана първостепенна задача. На около 400 м от мината имаше ресторант, в който си уговорихме среща и с другата половина от офроуд групата – Камбарев. Питателен, дълъг обяд и бира последвани от около 100 километра обратно към Апусени. Озовахме се (неслучайно) в района на Garda de Sus, съвсем близо до една от най-известните румънски пещери – Scărișoara – селото се казва Гетари (Ghetari). Точно около пещерата е пълно с разнообразни къщи за гости и след малко лутане си избрахме една. Изборът ни се оказа доста печеливш – домакините ни ни посрещнаха с вкусна вечеря, студена бира и цялостно гостоприемство. Хвърлили куфари и отворили по бира си разказахме предните дни – за едни съвсем спокойни (за нас), за други изпълнени с приключенски елементи – от ферибот, който обслужва само тир-ове, през счупени от прекомерно количество кал калници, до ударени кучета и ABS сензори в спиците. За щастие всичко това – без (сериозни) травми.

Сутринта започна, естествено, без особено бързане. Обилна закуска, живописни мъгли по околните хълмове. И двете групи разсъждавахме за днешните си забавления. Решихме да се разходим до пещерата пеша с желанието да я разгледаме. Предния следобед стигнахме до нея, но изглеждаше затворено, което отдадохме на късния час (след 17 беше, на смрачаване). Този път бяхме в делничен ден, около 10 сутринта. Административните сгради…будки, бяха пусти и прашни. Очевидно се случваше някаква реновация. Или поне се е случвала в даден момент от миналото. Останахме с пръст в уста и се запътихме обратно към базата, за други занимания – вероятно моторизирани. Първоначалната идея беше за кратко кръгче в района, но румънското пътно строителство имаше други планове.

По план, серия от малки пътчета трябваше да ни изведат от западната страна на планината и цялата обиколка да бъде около 200 км общо. 100 км по-късно и няколко спирания за снимки се озовахме в малък ски курорт, а минаването през ремонта на път 108J изглеждаше неразумно решение за мотор с двама души. След съгласуване с Google Maps, решихме да направим големия кръг, който ни извеждаше на главния път и повтаряше (или може би потретяше) част от маршрута ни от предния ден. Кратка отбивка с туристически цели в една затворена бокситна мина добави около час, което направи прибирането ни по светло амбициозно.

Пристигнахме обратно в изходната точка 340 км по-късно, изминали повече от 150 от тях непредвидено – уморени, жадни и гладни. Една бира за успокоение и по един душ за „отмиване на моторизма“ бяха нужни, да сме отново сме функционални хора. Гостоприемството в къщата отново е на ниво – на масата освен обилна вечеря ни чакаха каничка ракия (палинка) и каничка вишновка, които бяха полезни предвид понижаващите се температури със скриването на слънцето. Вечерта продължи в сладки приказки и обмяна на впечатления между четирима ни, а чистото небе позволи да се случат и няколко хубави нощни снимки.

Втората сутрин в Гетари не беше по-лоша от първата, но пък тя означаваше, че вече е време да се насочваме обратно към дома. Ориентировъчната ни цел за деня беше да замръкнем някъде северно от настоящето си положение като не пътуваме много над 200 км. Познатия път до Кампени беше преминат за четвърти път в последните два дни, но този път поехме към Хунедоара. Там се намира замъкът Корвин, като по-познато е името на фамилията, която го е разширила – Хунияди. Замъкът е приятна отбивка за почивка и презареждане на батерии, особено в топлия септемврийски ден, в който се оказахме.

Малко под крепостта имаше и ресторант, в който седнахме да хапнем преди да продължим нататък, както и да си намерим конкретно място за нощувка. Спряхме се на къща за гости в малко село северно от също не големия град Хатег – Нукшоара (Nuscoara). Нашето село се оказа единственото без магазин или ресторант в него, а поради относително късното ни пристигане, смесените магазини и в съседните села вече бяха затворили. Изхранването ни се сведе до пазаруване от супермаркет в Хатег. Това може би беше най-спокойната вечер, по обективни причини – нямаше къде да се разхождаме или какво да правим – единственото, което можехме е да си сготвим и да пием по бира в „столовата“ на къщата ни за гости. Самата тя не беше хич лоша – видимо странично занимание за собствениците, тъй като имаха прилично стопанство с няколко оранжерии. Самия район изглежда да привлича основните си гости с вариантите за преходи в планината, в чието подножие се намира, но за хора, които пътуваха като нас, ретроспективно, това може би не е най-добрия вариант.

Всяка следваща сутрин ни приближаваше все повече към края на и без това краткото пътуване. За последната ни вечер в Румъния бяхме нарочили Турну Северин. Град, в който нищо не подсказваше да има нещо интересно, а пристигайки там това се оказа и точно така. Затова заложихме маршрута като смислената част от деня. От нашето местоположение до Турно Северин имаше два начина за стигане, според разследванията по картата – през Петрошани и Оршова (което бях карал преди години) или през Карансебеш, Решица и поречието на Дунав. Втория вариант ми се стори по-интересен, предвид приятните ми спомени от минаването през парка Джердап в Сърбия, където пътя също се вие около една от големите реки и предоставя чудни гледки. Първата част (от Карансебеш през Решица и до Оравица) все още е в планината и пътят е приятен, не много бърз, но и не прекалено бавен. В тази част трябва да се събира сила и тонус за следващите около 30 км, които са в равнинната част и завоите се срещат по-рядко от регулирани фарове на колите по пътя. Скучната част от пътя приключва с подминаването на едно КПП за влизане в Сърбия, след което започва крайречния път. Очаквано, селата по реката се прехранват главно с риболов, което и предопределя типа храна, който е най-лесен за откриване – риба. Не бих казал, че това е любимата ми храна, но предположението, че рибата поне ще е прясна някак си ме успокояваше. Седнахме в един случайно избран (а може би просто е бил единствения) ресторант тип „капанче“ до Дунав, във който имаше риба и бира (чудесна употреба на тези четири букви) и хапнахме по една гигантска пържена риба. В следващите километри пътят беше леко натоварен – все пак беше събота, местните също оценяват какво предлагат бреговете на Дунав. Впечатления правеха и видимо скоро построените ваканционни селища и от двете страни на пътя – естествено, по източному, без прекалено съобразяване с инфраструктурата. По-популярните (и презастроени) селца създаваха лек хаос в движението, но нищо прекалено. Единственото „задръстване“ беше около барелефа на Децебал (последния крал на дачите, да не се бърка с дачиите). Историята и абсурдите покрай него са описани в Уикипедия страницата, но безспорно самата гледка е впечатляваща. Отвъд този модерен опит за възхваляване на тракийската култура, пътят предлага няколко места за наблюдение на птици и много уширения, които предлагат безопасен начин да се насладим на Дунав – ако се абстрахираме от импровизираните сметища, които са там.

Пътят след Оршова стана осезаемо по-натоварен, заради включването и на тежкотоварния трафик, а малко след стената на Железни врата вече навлизахме и в покрайнините на Турну Северин. Индустрията и транспорта изглеждат основни отрасли в него, което обяснява и общия му облик. Намерихме малкия хотел, в който си бяхме резервирали нощувки. Стаята ни, естествено, беше на последния етаж. Паркирахме, разтоварихме и се спуснахме към центъра на града. Той не е нито впечатляващ, нито отблъскващ – централен парк с „кинетичен фонтан“, преливащ се в останки от крепост и крайречни алеи. Мотахме се из парка, докато започна да се смрачава и огладняхме, след което се насочихме към реката и си избрахме едно от трите заведения там. Нито едно от тях не блестеше с нищо, така че не бих си сложил препоръката под нито едно. Ако не друго, поне видяхме хубав залез, но пък през крановете на някакъв товарен док.

Сутринта имахме закуска в хотела, което беше удобно с оглед на оставащите ни около 300 км до дома. За съжаление не можах да измисля интересен и смислен път, който да не повтаря пътят ни до Видин, затова поехме обратно по същия, който ни отведе натам, с малката разлика, че се отбихме в Монтана да хапнем. Това не се оказа съвсем тривиална задача, понеже в неделя доста от местата не работеха или не предлагаха кухня в ранния следобед. Все пак намерихме нещо, хапнахме и се прибрахме на прескоци сред неделния трафик по Петроханския проход.

Снимки: Лили Стайкова

Маршрут: дни 4-8 от тук

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d bloggers like this: