Пътеписи, изкуството да поддържаш мотоциклет и общи приказки

Въведение към водата и вятъра

Добро утро, Дания

Сутринта беше отбелязана от коване и рязане на дъски – една от къщите в съседство на нашето нощуване явно все още беше в строеж. Часът беше едва седем, и дъждът все още потропваше по външния слой на палатката. Изчаках да поспре преди да се насоча навън, което за щастие беше след десетина минути. Присъствието ни не беше породило някакви проблеми, за което искрено се радвах, и започнах да събирам катуна. Имахме предостатъчно време – регистрацията за ферибота отваряше в 9:30, разполагахме с повече от 2 часа, за да се занесем до терминала (който беше на около 5 км). Зареждане преди ферибота (да, в Исландия е по-скъпо И от Дания), импровизирана закуска от бензиностанцията и се подредихме при останалите мотористи начело на опашката. Хората и моторите бяха разнообразна смесица типове, марки и възрасти, но всички бяха под общия знаменател на пътуването в Исландия. Докато чакахме регистрацията да отвори, напъхахме необходимите неща за двата дни на ферибота, които ни очакваха – цивилни дрехи, електроника, книги (който се сети да си ги вземе от мотора).

Влязохме бързо, завързахме моторите, ако евентуално има вълнение с шанс да ги катурне и се качихме на пътническата палуба. Каютите още не бяха готови, затова взехме по една много голяма (750 мл) и съответно много скъпа бира и седнахме на най-горната палуба да полеем успешното стигане и качване на MS Noronna, която щеше да ни отведе до мечтаната Исландия.

Дните на кораба преминаха под знака на четене, писане (като това на този текст), ядене и пиене на бири от безмитния магазин. Норвежкият и датският обхват ни държаха онлайн голяма част от първия ден. От време на време залезите предоставяха наслада за очите, а краткото спиране на Фарьорските острови също спомогна за разнообразяването на ежедневието ни.

Ден първи

Корабът влизаше бавно във фиорда, в който се беше сгушило пристанището. От двете страни се извисяваха бреговете, рязко поемащи към небето в устрем висок няколко стотин метра. Снежните петна подсказваха температурите, които ни очакваха.

Исландия ни посрещна хладно – буквално. Температурата в Сейдисфьордур (Seidisfjordur) беше около 3 градуса и валеше дъжд. Комуникацията ни с един местен мото пътешественик – Хогни – ни беше осигурила информацията, че на север времето за момента е лошо. Затова и завихме на юг. Дъждът понамаля, температурата се качи до 8-9 градуса.

Исландската пътна мрежа се състои от доста километри хубав асфалтов път, но от още повече километри хубав и поддържан черен път (или unsealed, както се подвизават този вид пътища по брошурките и гидовете). Това е и агрегатното състояние на пътищата, докато са в ремонт. С това се запознахме относително скоро след като поехме на юг – участък от около 30 километра беше в ремонт и настилката не беше асфалт. В началото малко се стъписах и стегнах, но пътят си беше равен и позволяваше нормални скорости, като на моменти дори ги изискваше за по-комфортно преминаване на някои по-рехаво трамбовани участъци. Като всички пътища, гъмжи от разнообразни отбивки – къде маркирани, къде не. Поехме по една такава, където пътят беше в малко по-предизвикателно състояние и всеки стигна до където му позволяваха уменията и желанията (да се чете „аз спрях преди едно излишно изкачване“). Докато обръщах, за да се върнем към главния път, съумях да премина точката „всяка надежда тука оставете“ и Хелга си полегна за една бърза дрямка. За да я събудя, се наложи да сваля сухата торба с къмпинг оборудването, която пречеше на удбония захват за изправянето ѝ. Това ще си остане и единственото изпускане за пътуването.

Гледките още в първите километри бяха впечатляващи, дори най-обикновеният водопад до пътя ни се виждаше чуждопланетен. А колко още имахме да видим, дори само в рамките на този ден. Участъкът в ремонт приключи и се завърнахме на асфалтовия път. Преди да продължим напред в днешния ден се отбихме през един супермаркет за презареждане на батериите и за по бира, която да изпием „на гледка“ или поне като награда за края на дългия ден. На паркинга си побъбрихме с един холандец, който си е отделил 6 седмици да изследва острова – със сигурност по-разумен период от време.

Отбивките продължиха с известна доза спонтанност – спряхме на едно място за почивка до брега на морето, което не се намираше на туристическите карти, но имаше още шепа хора спрели. Погледахме морето, събрахме сили и продължихме към едно от нещата, които бяха в списъка ни за посещение – Vesterhorn. До него се стига по около 8 километра хубав, бърз черен път, който отвежда до паркинга на Viking Café. То е „портата“ към нещата за оглеждане в района, а също и касата. Освен Vesterhorn, който е прекрасна скална формация, която малко напомня на Доломитите, в „пакета“ влиза изоставен декор на викингски филм и зоната около стария радарен център, който е бил изграден от САЩ по време на Студената война в местността Stoksness. 

Движехме се по път, който в местната маркировка носеше номер 1, oще наречен The Ring Road. По неговото протежение може да се насладите на толкова много красота, че в един момент сетивата започват да отказват да приемат всяко следващо. Което се случи и с нас, но нека не избързваме. След Vesterhorn, продължихме към едно от най-извънземните за мен места за цялото посещение – езеро, в което свършва най-големият ледник в Исландия – Vatnajokull. Самото езеро (или лагуна, не съм сигурен кое е по-правилно в случая) носи името Jokulsarlon (липсват няколко диактрични знака в това име, както и в предното). Лагуната беше пълна с отцепили се айсберги, които се носеха бавно, в разнообразни форми в посока на Атлантика, който не беше прекалено далеч от точката (на приблизително 500 метра още). Мястото беше пълно с туристи и варианти за туристически разходки – от автобус, който покриваше разстоянието от около 2 километра (но все пак не стигаше до самия ледник), през разнообразни турове с лодки или…амфибии. Най-странното превозно средство, което се ползваше за развеждане на туристи бяха една малка флотилия от 4 или 5 амфибийни превозни средства, които представляваха странна кръстоска между високопроходима военна техника и лодка за речно плаване. Още по-куриозно ми стояха надписите Carbon offset vehicle –  как дизелов двигател със спорна ефективност предвид приложението си намалява въглеродния отпечатък?

Естествено, изминахме 500-те метра до мястото на изливането на айсбергите и излишната вода от езерото в Северния Атлантически океан. Интересно беше да се наблюдава бавното изчезване в далечината на парчетата лед, но по никакъв начин не се доближаваше до гледката на осеяната в плаващи ледени късове лагуна. 

С малко лутане по малките черни пътища, които се отбиваха от път 1, достигнахме и още едно езеро с подобен характер, което поради отдалечеността си от пътя (може би 10 километра) не се радваше на такава популярност. 

Времето напредваше, а адреналинът от достигането на Исландия с мотор, от ледената лагуна и всички гледки ни държаха свежи. Последната „планирана“ точка беше водопадът Svartifoss, който се намира в местността Skaftafell. Забележителното при него не е размерът, височината, а почти идеално шестоъгълните базалтови колони, които се спускат заедно с водата и обкръжават самия водопад. Тук е време да се върнем към твърдението ми от по-рано, че сетивата в един момент се претоварват и не могат да оценят равностойно последните неща за деня – Svartifoss беше величествен по своята същност, но предишните дванадесет часа вече ни бяха запълнили буферите. Часът беше около 9 местно време. Все още светло – все пак сме на 66 градуса северна ширина. Умората се усещаше, а до запланувания къмпинг ни очакваха допълнителни около 70 километра. Пътят минаваше през полета от вулканични камъни, застинали в причудливи форми, напомнящи разнообразни балони. Всички те бяха покрити в мъх, което придаваше особено усещане.

Стигнахме в града, за който имаше табели в последните над 100 километра. Разочарованието беше на няколко нива – нямаше работещ ресторант (беше 5 минути преди 10 вечерта), бензиностанцията, от която имахме шанс да си купим нещо за хапване имаше още 5 минути работно време. Но пък рецепцията на къмпинга в градчето/селото нямаше да затвори. Втурнахме се към бензиностанцията за храна – взехме по сандвич. Обратно в къмпинга. Поради технически проблем нямаше ток в общото помещение, а дори и да имаше, местата за нас не достигаха – кухнята очевидно не беше предвидена да побере всички жители на къмпинга едновременно. Самият къмпинг също предложи леки разочарования, но те бяха главно причинени от очакванията, които къмпингите в континентална Европа са ни изградили. Естествено, нещата можеха да са и по-зле, както щяхме да видим по-натам. Разпънахме палатките и се шмугнахме в чувалите. Неприятна подробност беше, че моята палатка беше мокра от последното си ползване в Дания, където я поваля малко, а нямаше време за съхнене.

Въведение към водата и вятъра

Сутринта започна хладно. Летните чували не бяха най-подходящите за климата, в който се бяхме оказали. Но с достатъчно слоеве дрехи се преживяваше. За закуска отново отидохме до снощната бензиностанция да хапнем по хотдог (най-доброто съотношение цена-качество, което намерихме във Вселената на бързото хранене в Исландия) и да изпием по кафе. Зареждането също беше на дневен ред, та свършихме и това. Докато объсждахме плана за деня и допивахме кафетата си се появи момчето, което ни обслужи на касата, за да ни предупреди, че около така паркираните ни мотори минават автобуси и „infinite number of Chinese people”, които предвид неадекватността си могат да ги бутнат. Благодарихме за предупреждението и обяснихме, че след няколко минути така или иначе си тръгваме и ще поемем съзнателно риска. Все пак мил жест.

Планът за днес имаше няколко фази. В основата му бяха препоръките на един местен – Хогни, който ползвахме като източник на информация от първа ръка като моторист и човек, препоръчан ни от двойка американски приятели – Грег и Мелъни, които обикалят света на мотор (и списват този блог). Та, първа фаза беше да достигнем до „базовия лагер“ под връх Landmann, който се казваше Landmannalaugar. Хогни ни беше казал кои пътища да следваме, като това включваше и набор от т.нар. F пътища. Това са черни пътища, които обикновено не са отворени целогодишно, заради вероятността да не са проходими предвид метеорологичната обстановка. Времето И днес беше прекрасно – тихо и слънчево. Поехме по предначертания маршрут, който ни поведе през хълмове и поля по много приятен офроуд. Една непланирана отбивка ни отведе до водопада Axlafoss (да, -foss е наставка, която значи водопад), който поради отдалечеността си от асфалтовите пътища не беше в центъра на вниманието на туристопотока, а пък имаше защо – беше доста зрелищен. Полюбувахме се на гледката и продължихме напред. Според Хогни, в тази част от годината, пътят, който ни беше препоръчал не би следвало да включва прекосяване на сериозни реки, което досега се потвърждаваше.

Пресякохме едно поточе, което поради страшната ми техника на прекосяване на малки поточета ме окъпа до каската. Пътят продължаваше да се вие из възвишенията и да ни предлага гледка след гледка. Докато не достигнахме една истинска река. На отсрещния бряг се суетяха група велосипедисти (които в последствие ще се окажат от Украйна). Камбарев уверено тръгна през коритото на реката, която постфактум оценявам като около 20-30 метра широко в участъка, който се опитвахме да преминем. С малко драма (моторът угасна два пъти, линията, която избра беше осеяна с големи камъни, които не се виждаха), но успя да излезе от другата страна. Офроуд опитът не беше на моя страна и в този случай. След челния опит, който ми беше предоставен обаче (и напътствия от вече препатилия) реших да мина по малко различна траектория, което се оказа печеливш вариант – минах без да хвърля мотора във водата. На другия бряг имаше място за почивка – колко удобно. Ботушите ми си бяха взели колкото могат от реката за спомен, а пулсът ми беше през тавана. Адреналиновият шок се справи и със студената вода, и с 10-те градуса на околната среда. Докато се успокоявахме и хапвахме ядки и beef jerky, които си бяхме понесли за подкрепление, през реката преминаха и трима местни с бъгита. Наблюдавахме преминаването им и до някъде им завидях за сухите крака и четирите колела.

Развеселени и все още обнадеждени от уверението на Хогни, че няма сериозни минавания, продължихме по пътя към целта си, който освен през нелоши гледки ни преведе и през още, може би, над 15 реки с разнообразна дълбочина и ширина на преминаване. Следвайки някаква исландска трактовка на законите на Мърфи, следващата река се появяваше след достатъчно време, така че краката ни да са малко поизсъхнали и готови за следващата доза хидратация. Малко преди лелеяния базов лагер се включихме в един от по-големите черни пътища и се прокрадна надеждата, че преминаването на река ще е противопоказно за туристическата удовлетвореност. Тя бързо бе удавена в последните 2 рекички, съвсем последната от които се оказа изненадващо дълбока и замалко да ни като удави власите накрая на Дунав. Паркингът пред това място беше пълен с всякакви превозни средства – паркетни джипове, истински офроудъри, нашите познати с бъгитата от първото минаване, няколко офроуд адаптирани автобуса (!) и нашите 2 мотора, от които се стичаше вода от всякъде.

Взехме по бира от преустроени автобуси като тези, които преди години разнасяха служителите на Кремиковци из София, и седнахме да съберем сили за връщането. Реките ни бяха дошли до гуша (за щастие само преносно) и се надявахме на по-скоро сух път, но вероятно щяхме да приемем и реките равнодушно. Пътят, който водеше до асфалта беше несвойствено натоварен на фона на досегашните ни километри. Но преди да стигнем до този път имахме минимум 2 преминавания – тези, които на входа на лагера. С малко повече мисъл заобиколихме завиряванята и минаването беше детска игра. Оставащите километри до асфалта бяха сухи, но дискомфортът беше донесен от състоянието на пътя – активната му употреба беше нанесла щети върху настилката и тя беше на постоянни и разнообразни по височина и период бабуни, които тормозиха мен и окачването на Хелга едновременно. Излизането на асфалтовия път 35 беше момент на покой и известна радост. Спряхме на първата бензиностанция за зареждане преди 100-те километра, които ни очакваха до следващия къмпинг.

Асфалтовият преход не предложи изненади и след около час бяхме на паркинг на Seljafoss, който стоеше на около километър от къмпинга. Особеното при него, което го прави привлекателен за туристите, е, че може да се мине зад основната водна струя. Мокро изживяване, но пък разнообразно. Къмпингът, на който се озовахме, задълба още малко по-дълбоко в разочарованието ни от този тип инфраструктура като предлагаше едва 2 тоалетни за целия къмпинг, а душът се заплащаше и една „квота“ беше 3 минути. Явно изкривените ни представи за удобствата в един къмпинг отново бяха предадени. 

Тук се срещнахме и с двойка приятели, които бяха долетели със самолет до Рейкявик и си бяха наели кола (не просто кола, а Dacia Duster :D) и с които щяхме да прекараме следващите 3 вечери (дните бяха малко по-различни), което от своя страна беше плюс. Нов минус беше вятъра, който се появи и не ни остави. Летните чували и палатки не бяха прекалено обещаващ подслон, но както казах по-рано, още малко дрехи и се ядва. Салата, наденички и българска ракия подобриха значително морала на групата и си легнахме относително доволни от живота.

Маршрут: https://myadventure.bike/trips/2533, ден 7-8

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.