2020-та година беше интересна година за пътуване – при достатъчна смелост (и прегръщане на риска от принудително прерутиране) и щипка късмет, можеш да се насладиш на куп места без обичайните орди туристи, като особено удовлетворяващо е да няма китайци (изпитвам неприязън към туристическите им групи от преди някой там да се нагости с кавърма от прилеп). Е, аз се оказах осезаемо по-консервативен и тази особена година си остана относително самотна от към по-дълги пътувания.
Всичко започна с безкрайните ми обяснения колко е хубаво в Румъния, особено из Трансилвания. Това неминуемо доведе до засилен интерес и с развитието на годината и рисковете за пътуване (главно заради затварящи се граници), Румъния стана много вероятна дестинация. С оглед на нежеланието ми да превърна усърдно кътаната си отпуска в поредица от генерални маршрутни промени (това не значи, че маршрутът в Румъния някога е бил краен) фиксирахме дати и зачакахме да си им дойде времето.
Този път, за разлика от 90% от всички други, потеглянето беше не в петък вечерта, не в събота, а чак в неделя сутрин. Причината – ергенско парти на близък приятел. Естествено, както може да се очаква, не беше в ранни зори, но не беше и твърде късно. За около 45 минути багажът беше събран и – с известно преувеличение – натъпкан из куфарите.
Най-бързото захождане към Карпатите (през България) е излизането през „Дунав мост 2“. В този момент то беше възможно през прохода Петрохан, но поради ремонт на отсечка между Ботевград и Мездра през същия този проход минаваше и част от трафика в посока Враца и Монтана (освен Видин и Румъния). За наше щастие, относително сутрешния час ни помогна да се сблъскаме с приятно малко други участници в движението, което позволи да се насладя на прохода. След него и излизането на пътя за Видин се вливат и останалите камиони запътили се на северозапад из Европа, което направи придвижването малко по-скучно. Покачващите се температури по никакъв начин не подобряваха усещането и след една спирка за сладолед бяхме в околностите на Видин. Едно задължително залутване, заради навигацията и не след дълго бяхме преминали моста и чакахме на опашката за влизане. Тя не беше твърде голяма, но пък вече беше около обяд, така че не беше върховно. Документалната проверка мина бързо, но се забавихме малко, защото трябваше да получа една глоба от септември 2018 (3 дни преди да се навършат точно 2 години от нарушението ми). Желанието ми да си я платя на място в кабинета на резидентния КАТ-аджия на „Дунав мост 2“ се осуети от неработещия ПОС терминал.
Южна Румъния не е район, който впечатлява с природни дадености, с яркото изключение на района около река Дунав. Равно е, а ранното септемврийско слънце не се пестеше. Имахме аспирации да спрем да хапнем в някое крайпътно заведение, но в селата, през които минавахме, ресторантите бяха или затворени, или неприветливо изглеждащи, или несъществуващи като цяло. Затова и продължихме към целта ни за тази вечер – Таргу Жиу – като се спряхме на една бензиностанция за подкрепителни брускети и бензин за Хелга.
Таргу Жиу не може да се похвали с изключителен туристопоток, което имаше отражение и в количеството на опциите за преспиване. Бяхме си наели стая в къща за гости относително близо до центъра на града (което предвид мащабите беше доста обширно понятие). С малко навигационни трудности и след телефонен разговор с домакините ни, намерихме къщата. Най-приветливата част в района беше крайречния парк (през града минава река Жиу), като топлото време беше принудило хората да плъзнат из него едва на свечеряване. След като се запознахме с парка и неговите комари тръгнахме на експедиция за храна, която ни отведе нейде встрани от центъра. Не малко ресторанти бяха затворени, но все пак намерихме един, в който да похапнем. Направни впечатление COIVD-етикета, който включваше записване на име и телефонен номер при сядане на масата.
Сутринта започна лежерно, като беше освежена от искреното желание на местната баба да ни даде грозде, при все че куфарите ни бяха доста пълни. Но, естествено, няма как да обясниш на една източноевропейска баба (дори била тя и в подножието на Карпатите), че нямаш място и метнахме няколко чепки грозде в чантата на резервоара за бъдеща консумация (ретроспективно – крайно недобра идея или поне не и в тази си форма – имаше гроздови зрънца в чантата, които намерих след няколко месеца, прескочили етапа на стафидизирането си).
Днешния ден трябва да ни отведе през Трансалпина (един от легендарните проходи в Румъния, често засенчван от Трансфагарашан) към Сибиу – един от чудните градове със саксонски привкус (все пак има официално име и на немски – Hermannstadt, което може да се види изписано на много места редом с румънското име на града). Беше делничен ден, което вещаше, че трафика по прохода няма да е много натоварен, а ранните септемврийски метео условия пък обещаваха прохладни километри, поне в планината. Проходът е част от път 67C, който свързва градовете Новачи (от южната страна) и Себеш (от север). Дължината е малко под 150 километра, гледките хич не са лоши, тук там има и къде да се хапне или спре поне за почивка. От което се и възползвахме малко преди курорта Ранча – спряхме да си потърсим закуска. Местните търговци тъкмо бяха разпалили въглищата, които ползват да пекат козуначени коминчета и наизвадили сувенирите. Въпреки слънцето, температурата не беше много висока, а в някои случаи дори беше леко хладно. С няколко спирания за снимки и блеене, преминахме високата част на прохода и слязохме до пресичането с на 67C със 7A. Избрахме си един от крайпътните ресторанти и спряхме да починем и да се подкрепим с местни манджи (неминуемо съдържащи мамалига и свинско) и бира. От гледна точка на километри, бяхме минали под половината за деня, пътя до Себеш продължава да бъде къдрав. Паузата ни поосвежи и продължихме, пътят освен къдрав беше и красив, като редуваше горски участъци с обхождане на язовири. Малкото трафик и все още ранния час ни осигуряваха спокойно спиране при всяка удобна или красива възможност.
Около Себеш вече се бях пренаситил на завои и навлизането в равния участък след планините ме отпусна и свалих гарда – започна да ми се приспива. Харесах някакво кафене и се боднахме там за кофеин и/или захар. Но не и газирана вода, поради някаква странна форма на езикова бариера специално за този артикул. Оставащите 50-ина километра до Сибиу не заслужават кой знае какво внимание и минаха неусетно след кафе паузата.
Вече в Сибиу, паркирахме пред портата на мини-апартамента, който си бяхме запазили. Малко суетня около режима на паркиране в района и се насочихме към стария град, който е бижуто тук. За разлика от южната част на Румъния, тук е доста по-„западно“ – не само в архитектурата, но и в цялостното поведение и атмосфера на района. Пешеходния център е спретнат и подреден, хората използваха хубавото време, за да се разходят или седнат в някое от многото кафенета и ресторанти на главния площад. След малка разходка по уличките, ние също последвахме техния пример и седнахме да хапнем. Понеже беше понеделник, нямахме много музейни възможности, но пък отразихме една часовникова кула.
Поредна лежерна сутрин, времето беше мрачно и сиво, не предразполагаше към мото-ентусиазъм. Като утешителна награда можем да приемем уютното кафене, което се оказа, че имаме на около 10 метра от мясото, където бяхме отседнали. Хапнахме и пихме по капучино (в компанията на Хелга, която беше паркирана ТОЧНО пред мястото) и се заехме да събираме обичайната експлозия от багаж отново в куфарите.
Със събран багаж вече бяхме готови да поемаме по относително дългия планиран маршрут за днес – около 300 км – до Клуж-Напока. Естествено, той не беше най-прекия път между Сибиу и Клуж, ни най-малко, но натрупаната мото абстиненция се манфиестира в още един ден, в който има толкова много завои по пътя, че към края вече е натоварващо. Малко преди тръгване лиших задната си гума от някаква тел, която се беше забила в един от бутоните (без да има някакви последствия, за щастие) и се заизнизвахме от центъра на града в началото на работния ден.
Изборът ми на пътищата за днес беше комбинация от няколко източника – верния Google Maps (за избиране на най-къдравото в района) с допълнителни подсказки от пътеводителя за Трансилвания на Carpathian 2 Wheels Guide. Километрите си вървяха супер, епизодични прекапвания напомняха, че все пак вече е септември и лятото отстъпва знойните си жарки дни на по-непредвидимите, но пък не толкова горещи есенни такива. Денят беше вече преполовен, енергийните ни запаси също – решихме да спрем в един ресторант в покрайнинте на градчето Кампени. Храната беше страхотна, дори езиковата бариера на беше действителен проблем. Сити и доволни, отново потеглихме. Оставащите стотина километра до Клуж минаваха по ръба на националния парк Апусени – хубав път с малко трафик, виещ се през гори и покрай езера, определено не беше скучно, еднообразно или неприятно. Малко преди финала за деня, след Джилау, пътят отново се изправяше в равнинната част и след не много лутане намерихме апартамента за днешната нощувка.
Клуж е един от големите градове в Румъния (4то място), един от важните академични и индустриални центрове на държавата и неофициалната „столица“ на Трансилвания. Също като Сибиу града си има немско име – Klausenburg, като немското влияние отново не приключва с името. За щастие обаче, градът е жив и доста по-шарен от немските си събратя. Центърът (около площад Unirii) е пълен с барове и ресторанти, магазини, улични музиканти. Заради дългия преход нямахме много възможности за културен туризъм и се ограничихме с обичайното шляене из уличките в търсене на скрити бисери. Ресторантите бяха пълни и умората, комбинирана с несвойствена нерешителност от моя страна ни завъртяха два пъти по „стъргалото“, докато се спра на нещо за хапване. В крайна сметка седнахме в някаква бирария, която не беше най-доброто решение (беше препълнена, много шумна и персоналът май му беше дошло в повече), но все пак вечеряхме и пихме по бира-две преди да се върнем в апартамента и да се захванем с битовизми (пране, специално взехме апартамент с пералня в него).
Снимки: Лили Стайкова
Маршрут: дни 1-3 от тук
