Пустинята винаги е привличала асфалтовия ни приключенски дух. Промяната в мотопарка, която се случи в края на миналата година определено обърна погледа натам още по-сериозно. Всички приготовления, планиране и размисли бяха подчинени на мисия „Африка“.
Вече стъпили в Африка, лека-полека се придвижвахме към заветната цел. Това беше заветният ден, в който е планирано да достигнем до покрайнинте на Мерзуга в южната част на Мароко. Откровено амбициозно замислени 460 км за деня, но затова пък по главни пътища. Маршрута минава директно на юг през атласките планини и ни предостави приказни картини – иглолистни гори, последвани от голи каменисти склонове, широколистини гори пълни с маймуни .
Относително скоро след началото на дългият ден,виещият се планински път ни отвежда към странно скупчване на коли и няколко коня. След спирането на въпросното място става ясна и причината за това: стадо (или хергеле? хм…) маймуни.
Силно невпечатлено от човешкото присъствие, нашето генетично минало с охота приемаше фъстъците, удобно предлагани за закупуване от местните “предприемачи”. Нахалството сред маймунската общност варираше – от предпазливите младежи до откровено убедените, че тяхно право е всеки фъстък в района, възрастни. С определени приближения, социалното развитие на маймунската общност много напомняше това на съжителстващите с нея homo sapiens-и. Разнообразни сцени от бита на приматите, които срещнахме има по-долу:
Изключително туристическа забава, но наистина забавна. Дори успяхме да убедим млад представител на маймунското съсловие да приеме тигъра (Гърли) като своя територия и да я пази от себеподобните си. Естествено, след като се успокоиха след паническото ми притичване да си прибера ключа, преди да е поел из мароканските гори.
Понататъшното придвижване продължи без особени случки. Кратка сервизна сесия на първата бензиностанция за опъване на вериги, смазване на такива и обща проверка на всичко по моторите. Последва обяд в град Миделт, чиято единствена функция е да предлага обяд на целия туристопоток, движещ се на юг към Мерзуга.
Сега е време да обелим малко думи и на комуникацията в група от 6 души с различна скорост и опит на мотор. Поради разликите, скоростта на цялата група няма как да е еднаква, което налага някакъв начин на комуникация да бъде установен. Ние сме избрали да използваме радиостанции и окабелени каски за да постигнем ефекта. Това, обаче, не успя да предотврати малък, но доста неприятен комуникационен проблем, който коства доста нерви и време на част от хората. В последната отсечка за деня (последните 150 км) великденските яйца (нарицателно на ярко жълтия Hornet и отровно зеления Tiger) изостанахме и следвайки навигацията се отделихме по нещо, което напомняше на околовръстен път около град Ерачедия. Пътя беше в ремонт и обявлението ми за поемането по околовръстния път се оказа, че не е било прието от останаталата част от групата. Абсолютно не в течение на нещата, продължихме да се движим спокойно към целта си, докато на около 50 км от финала, телефонът ми не започна да звъни настойчиво. За времето, което ми бе нужно да спра, обаждането беше приключило. Веднага беше последвано от второ, на което успях да отговоря. След разговор с останалите, от който хич не разбрах какво се случва, ние продължихме да се носим спокойно през села и градове.
С всеки километър на юг, градчетата придобиваха все по-ясно изразен архитектурен стил – керпичени постройки с различен размер и състояние. Пустинята също се приближаваше и отстъпващата растителност потвърждаваше това. Огромен каньон последван от равнина и пясъчни коси, разстлали се върху пътя ни шепнеха „Сахара!“. Залисан в тези си наблюдения и в борбата със страничния вятър, който невъзпрепятстван от нищото наоколо ни брулеше в последните километри, стигнахме и до планираното зареждане на около 4 км от къщата за гости, която си бяхме запазили. Бързо зареждане, бърза проверка за изясняване на странния разговор и факта, че бавната група се оказа първа на мястото, и продължаваме напред.
Последните 200 м са пясък и за щастие са само 200 метра, защото вече е тъмно. Паркираме великденските яйца, пробваме да осъществим контакт с останалите и пристъпваме към отмиване на физиологичните ефекти от последния ден – пот и пясък.
Около час след нас, през който следяхме зорко радио ефира (разхождахме се с радиостанции из къщата), пристигат и останалите и се заемаме да изясним случката. Отклонението през „околовръстния път“ ни е коствало зверско раздалечаване. За добавена стойност, това е един от малкото пъти, в които не спазвам добра групова дисциплина и не изчаквам останалите на първия разклон. Незнайни технически проблеми с мобилните забавят установяването на истинския проблем, а една случайно преминаваща линейка вплита милите ни спътници в апокалиптични мисли.
“Усещането да караш изправен и да гледаш за приятелите си, изхвърчали в дерето е най-притеснителното изживяване в живота ми” отрони Камбарев, чието последно отличаващо се качество е притеснителност.
За щастие, всичко се разминава без грам изпълнение на черните прогнози и всички се наслаждаваме на ментов чай, отново в пълен състав. Вече сме в пустинята, остава да видим какво се прави в нея…
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 7
Photo credit: Лилия Стайкова, Костадин Мутафчиев
