Баскетболът стана спортът, който предпочитам за практикуване като такъв по естествени причини – да бъда с топка в краката хич не ми се отдаваше. Имах късмет точно в този момент да живея на 100 м от новоизградения училищен двор с 2 пълноценни баскетболни игрища. Имах късмет и да нямам с какво друго да си запълвам дните след задължителните неща покрай училище. Така и не станах професионален спортист (тук не мисля, че късмета има пръст, по-скоро родителите ми), но предвид токсичната среда (мразя обобщенията, но и тоя път ще направя компромис със себе си) на професионалния спорт в България, смятам че такова развитие се оказа по-подходящо. С годините баскетболът се задържа сред нещата, които успяваха да ми задържат интереса повече от два последователни месеца, а това обикновено е добър знак.
Появата на лесно достъпен и широколентов интернет (едновременно) спомогнаха доста да се задържи пламъкът на този спорт в мен и съвсем закономерно започнах да гледам мачове от NBA, баскетболната програма на олимпиадата, дори и тук-там мачове от световни първенства. Сред колективните спортове, които съм гледал неминуемо волейбола е един от най-джентълменските като за това помага и фактът, че малко или много двата отбора нямат директни съприкосновения. Волейболистите винаги са ми изглеждали разумни и интелигентни хора (всяко правило си има изключения, но както се разбрахме, ще слагам групи хора под общ знаменател). От другата страна на спектъра в моя свят стои футбола като за това си мнение подозирам две причини – първо, почти не гледам футбол и нямам достатъчно добър поглед над играта на високо ниво и второ, ако футболна новина излезе извън секцията със спортните, обикновено е някаква абсурдна пикантерия или изцепка на интелектуален колос като Валери Божинов. Баскетболът, кротко и спокойно, е по средата на тази скала като за опорни точки можем да ползваме Валери Божинов, Meta World Peace (известен преди това като Ron Artest), Dirk Nowitzki и Николай Иванов (в този ред).
Последните 2-3 години баскетболът като тема и развлечение беше отстъпил на други времепоглъщащи занимания, но направи триумфално завръщане под формата на организирана група за ежеседмична игра и Лука Дончич. Младият словенец определено прави фурор в NBA с представянето си. Винаги съм имал афинитет към отборите в NBA, които показват по-малко силова и по-европейска игра (San Antonio, Boston, Dallas) и от любопитство изгледах няколко мача на Mavericks, за да видя защо е целия този шум. Съвсем заслужено се говори за младежа.
В американския спорт се набляга много на ролята на играчите като модели за поведение – благотворителна дейност (програмата им NBA Cares), участие в различни инициативи за популяризиране на спорта като такъв и т.н. Всеки клуб се старае да промотира правилното поведение на играчите си. Този дух до някаква степен се доизгражда и с международното участие в американската баскетболна асоциация. Едни от най-големите звезди на лигата от недалечното минало не са родени в САЩ – Тони Паркър (Франция), Тим Дънкан (Вирджински Острови), Ману Джинобили (Аржентина), Пол Гасол (Испания), Патрик Юинг (Ямайка), Стив Наш (ЮАР), Дирк Новицки (Германия) – имена, които всеки фен знае и цялата лига уважава.
Новосъбудения ми интерес към случващото се в NBA ми разкри и факта, че две от големите звезди играят последните си сезони – Дирк Новицки и Дуейн Уейд. За Дирк всички са единодушни, че е жива легенда на асоциацията със 21-те си сезона прекарани в един отбор, проправил пътя за следващите поколения (да се чете Лука Дончич). Уважението към него от съотборници, противници и публика е покъртително – при представянето му в началото на мача получава аплодисменти на крака, независимо от това дали играят в Далас или гостуват:
Дуейн също е легендарен играч, уважаван от всички в лигата. Но за него предпочитам да споделя едно рекламно видео. Това е, в общи линии, връзката между хората, спорта и хората в спорта.
https://www.youtube.com/watch?v=TjXKS6ONtLQ
Да се върнем към една от предните ми мисли. Взаимното уважение, грижата за другите – това са липси в българската спортна действителност, които ме озадачават. Положението малко следва мисълта „Защо да съм последен в града, като може да съм първи на село“. Като това не е само в контекста на спортните постижения, а и на тези извън тях. Дори не смятам да давам примери, защото когато и да се чете тази разхвърляна сбирщина от мисли, винаги ще има илюстрация на разочарованието ми.
