Тази сутрин станахме по-рано, за да започнем ритуалното събиране на багаж. Предвидливо подготвените продукти за закуска от предната вечер предизвикаха видима завист от съседите ни по стая, с които се засякохме в трапезарията. Споделихме каквато информация имахме за разходката около вулканът с нашите френски събеседници и се насочихме към товаренето на багажерията по превозните средства. Това беше и края на кратката ни среща с Марин и Иво, които отиваха на юг, а ние се прибирахме към България. Преди да се върнем в София все пак трябваше отново да преминем през цяла Южна Италия, за да се метнем на ферибота до Драч, от където пътят вече ни беше до болка познат.
Потеглихме. Времето беше кисело, капки дъжд летяха заблудено из въздуха. Започнахме да се насочваме в посока Месина, за да се качим на ферибота до Вила Сан Джовани. Фериботите са с честота колкото градски транспорт и тези, които не успеят да влязат на първия се качват на следващия. Ние бяхме второ МПС след бариерата и изчакахме следващия кораб. Качихме се и седнахме да отпочинем по време на двайсетината минути плаване. На палубата засякохме и съдържанието на един автобус ученици, които явно бяха тръгнали на екскурзия из Италия.
За днешния ден си бяхме избрали поредното курортно градче в това пътуване – Кротоне. Преди да стигнем там, обаче, италианските облаци ни бяха подготвили леко сплашване. Известно количество километри карахме по ривиерата, когато започна да вали малко по-настойчиво. Пейзажа не вещаеше по-добра прогноза, затова решихме да се ползваме магистралата и ако вали, то поне да се движим бързо. Относително правилно решение – следвахме дъжда по петите, но пък многобройните тунели по магистралата бяха добре дошли. Хелга е с доста малък резервоар, което наложи да спрем на една бензиностанция, а и си беше време за задоволяване на елементарни физиологични нужди. Не щеш ли на бензиностанцията засякохме същия автобус дечурлига от ферито. Освежени и олекотени продължихме напред. СПреминахме от другата страна на „Ботуша“ и вече не се движехме по магистрала, трафикът започна да се усеща повече. Поне времето беше приятно – леко облачно, но без изгледи за валежи. Не бяхме в часовете за обяд, но естествено, гладът не се интересува от това и започна да се обажда. А и днес не бяхме взели достатъчно от дозата си хубаво, силно италианско кафе. Спряхме на едно крайпътно кафене за кроасан и кафе. Собственикът се оказа, че е работил с българи в Австрия и поиска да си припомни няколко думи, което беше свеж полъх в иначе генерално скучния ден.
Кротоне е малък курортен град, който въпреки това има летище наблизо, което се ползва от Ryanair. При влизането в града се виждаше скорошен устрем към подобрение на инфраструктурата – нови кръстовища, разширени входно-изходни пътни артерии. С днешния ни домакин имахме уговорка да се чакаме на площада с катедралата – естествено, както навсякъде той се казва Piazza Duomo. Там ни посрещна един усмихнат италианец, който владееше оскъден английски, но затова пък google translate отново се справи със задачата да превежда от италианска диктовка. Апартаментчето, което бяхме запазили беше в старата част на града – идилично опасана в малки улички, скрити проходи между къщите и…трудни за навигиране улици. С помощта на Розарио се промушихме до безистена, в който беше входа – достатъчно закътан и затворен, за да не се притеснявам да оставя мотора отвън.
Стаята беше много приятна, банята обширна. След един душ бяхме готови да изследваме курорта. Естествено, бяхме малко преди сезона и голяма част от евентуалния блясък на градчето беше потушен, времето беше мрачно и очаквахме всеки момент да завали.
Започнахме с мисия „пържени главоноги“ (бел. авт. калмари, сепии, октоподи), която на пръв поглед нямаше изгледи да е трудна за изпълнение, защото все пак се намирахме в морски курорт, минахме покрай магазините за такива суровини, но ресторантите изглежда не се бяха развълнували още от присъствието на туристите. Затова пък намерихме много приятен ресторант, който смесваше пицария и американски такъв (от гледна точка на менюто). Беше все още късен следобед, затова пихме по бира с едно плато сирена и колбаси, за да се спасим от усилващия се вятър навън. Останалата част от вечерта прекарахме в разходка из старата част на града, която предлагаше интересни гледки, разнообразни звуци и миризми (о, някой готвеше нещо страшно вкусно, но само за себе си).
Приключихме вечерта в един малък ресторант съвсем близо до квартирата ни, където се почерпихме с паста и крафт бира. В стаята се заехме с пазаруване на билети за ферибот, защото на следващия ден щяхме да сме в Бари.
Сутринта започна трескаво, времето вещаеше да саботира плановете ни за спокойна разходка до Бари с отбиване в Матера, която заедно с Пловдив е обявена за Европейска столица на културата за 2019-та година. Закуската беше чудесна, въпреки факта, че може би завзехме малко от закуската на нашите съквартиранти. Днес беше и последния ни ден в Италия, което означаваше, че всички пощенски картички трябва да преминат от мото транспорт към по-стандартен пощенски. А преди това си имаха нужда от адресиране и малко текст. През изминалите дни срещнахме услуга, която конкурира стандартната пощенска такава като добавя възможност да се „проследява“ писмото. Оказа се, че това е малко половинчато (изисква ръчният труд на получателя), но все пак се бяхме запасили с шепа такива марки. Имахме малко километри и доста време, затова спокойно използвахме колкото е необходимо, за да надпишем всичко. Една-две картички трябваше да се примирят с нормалните марки.
Потеглихме от Кротоне и се насочихме по познат път (до известна степен – минахме по него след слизането от ферибота в Бари преди седмица). За основна грешка смятам да се довериш на навигацията при наличието на табели, а още повече, ако си тръгнал към популярна туристическа дестинация. Е, това не означава, че не я правя често – свихме по третокласни пътища, които, в действителност, не бяха толкова лоши и все пак ни изведоха на осезаемо по-натоварения главен път към Матера. Да, бяхме тръгнали към актуалната столица на културата, другарчето на Пловдив във тази не лека задача. На няколко километра от входа обаче започна да вали – в началото не много усилено, но затова пък напоително – дъждът, който щеше да ни изпрати и до София.
Дъждът е от нещата, които абсолютно ненавиждам в контекста на мотоциклетно пътуване, но и не само. В случая на градски туризъм е по-приемлив – придава някакво спокойствие и примирение, а ако е и мъгливо – щипка мистерия. НО и пречи на истниската разходка. Направихме една супер експресна такава из центъра и заседнахме в едно кафене да се постоплим, да хапнем и да вземем дозата си италианско кафе. Кафето беше най-лошото в Италия, което сме пили, като че за да допълни и най-лошото време, което имахме точно в този момент.
За финал си бяхме оставили мисията с изпращането на картичките. Редовата пощенска станция се намери лесно, но онези фенси-менси марки се изпращаха само в специалните пунктове, които трябваше да се открият. Малко като търсене на съкровище, но в проливен дъжд и в мото екип. Намерих двете места в Матера, където имаше такива кутии и се засилих към по-близкото. Продавачката каза, че такава кутия нямали. Попривсувах я на български, да си знае. Отидох до следващото, където имах повече късмет и успях все пак да ги пусна в правилните кутии. И всички картички пристигнаха в последствие.
След като задължителните неща вече бяха отметнати оставаше „само“ да се доберем до пристанището на Бари под съпровода на стабилния дъжд. Притичахме до мотора, извадихме дъждобраните и започнахме операцията по обличане – след няколко минути бяхме готови, а ръкавиците ми вече бяха прогизнали. Километрите бяха малко над 70, което беше положително. Дъждът беше с променлив интензитет, но с постоянно неприятен такъв. Стигнахме до пристанището в края на батерията на навигационния телефон (заради дъжда реших да не го зареждам от някой от изходите по таблото, всичко беше във вода). Чекирахме се и с надежда се насочихме към кораба. Минахме покрай един малък ферибот, но нещо ме накара да се загледам в името му – оказа се точно нашия. Обратен завой и влизане на палубата на нивото на пристана. Навън валеше неприятно и нямахме какво друго да правим, затова влязохме и се настанихме. Сухите дрехи са добре оценен лукс в такъв момент, а за щастие имахме такива. Бяхме в „луксозна“ стая – имаше прозорец, който гледаше към левия борд на кораба. Пременихме се, починахме малко и се заехме да разгледаме съда, в който щяхме да плаваме до Драч. Постепенно започнаха да прииждат и останалите пътници – преимуществено албанци. На борда чухме и две семейства българи, но висотата на разговорите им – наречете ме сноб, ако искате – ме накара да страним от тях, за да не ни разпознаят по говора.
Времето навън не се подобряваше, атмосферата вътре също – борбата за сепаретата за през нощта в лоби бара течеше с пълна сила. Хапнахме в бюфета, освежихме се още веднъж навън под пръските на нестихващия дъжд и решихме да се оттеглим в покоите си – хем с гледка, хем в уединение. Включихме всички устройства, които имаха нужда от ток да се зареждат, отворихме книги и лаптопи и зачакахме отплаването. Изгледите за хубаво време не бяха на наша страна, а размера на корабчето също не обещаваше върхова стабилност. Съвсем очаквано, морето беше относително бурно и поклащаше съда доста по-осезаемо от пътуването ни в обратната посока. За щастие никой не прояви симптоми на морска болест, вероятно защото голяма част от лашкането беше докато спяхме и се прие някак лесно.
На сутринта бяхме събудени от обявлението, че трябва да си освободим каютата, което приехме по-скоро като първи будилник и „натиснахме“ snooze няколко пъти. Суша не се виждаше никъде на хоризонта, до обявеното време за акостиране имаше около 2 часа – нямахме причина да бързаме. Мудно събрахме багажа, който бяхме извлекли от кутиите снощи и се заоглеждахме за сушата. По суматохата из палубите можеше да се предположи, че наближаваме. Час по-късно наистина бяхме на пристанището. Навън все още валеше. Изчакахме камионите и колите да се изнижат преди да потеглим – нищо нямаше да спечелим от бързо излизане.
Избрахме главния път, за разнообразие. Изненадите започнаха – магистралата от Драч до Тирана заобикаля до голяма степен Тирана. Магистралата от Тирана към Елбашан позволява относително комфортно и бързо пътуване. За около 3 часа бяхме преминали от Драч до граничния пункт в северната част на Охридското езеро. Много обичах магистралите в Албания през тези 3 часа. Нямаше почти никой, минахме бързо. Намерихме си и един моторист с българска регистрация. Разбрахме се да спрем на следващата бензиностанция – да заредя, да се постоплим и да си кажем пет приказки. Човекът се оказа грък с четвърт албанска кръв, с апартамент в Драч и къща нейде из албанските села. Нямаше високо мнение за албанците, имаше странен маниер, но пък винаги помага да имаш другар по пътя. Пихме по кафе, поговорихме малко и продължихме към следващата точка, където той щеше да зарежда – бензиностанция Лукойл около Ново Село, близо до Маврово. Кратка размяна на приказки за мотори и гуми, малко за налична храна (каквато нямаше) и отново на пътя. Дъждът ни прощаваше от време на време, качихме се на магистралата и след 2 часа слязохме от нея при Куманово. Там решихме да пробваме един ресторант – типична механа, в която течеше нещо шумно и многолюдно, вероятно кръщене или рожден ден на някое малко дете. Хапнахме на бързо, д-р Наско ни черпи един обяд, след което продължихме до нашата граница. Малко след границата се разделихме с Наско, пожелахме си приятен път и всеки се отправи по финалните 100 километра самостоятелно. Дъждът все още не се беше отказал от нас и с няколко пропуска ни валя постоянно до крайната ни дестинация. И ето, край. 10 дни път успешно завършили с не малко спомени и снимки.
