Събирането на багажа сутрин е може би вторият най-неприятен аспект на мотоциклетния живот като само карането в пороен дъжд взима преднина. Тази сутрин, като почти всяка, включваше щедро количество от това. Събрахме всичко, аз отидох да ви взема мотора от двора на Архимед, натоварихме го и относително бързо оставихме Сиракуза зад гърба си.
Днешният ден се очертаваше като натоварена прелюдия към един основен туристически обект в Сицилия, а именно – вулканът Етна. Обяснявам си голямата му популярност като резултат от лесния достъп до него, скорошната му активност (хората много обичат да си мислят, че се излагат на опасност, докато всъщност са наясно, че не са) и близостта му до другите красоти на сицилианското източно крайбрежие. Та, очакваха ни каньонът Кава Гранде, Ното, Модика и Рагуса, след което трябваше да се доберем до запазената си нощувка в една къща за гости в село Педара, в подножието на Етна – на около 15 км от паркинга пред станцията на лифта.
Първа спирка – каньона. Както и в Панталика, скалите са удобни за изкопаване на погребални камери, но този път природните дадености бяха с превес над антропогенните ефекти. Пътят се виеше през планината много приятно и откриваше приятни гледки към крайбрежието. Селцата по него бяха добре поддържани и можеха да се похвалят с китни къщи. Паркингът беше пълничък. Любопитно е било и влизането в каньона преди да бъде затворено (поне официално) преди няколко години заради опасност от падащи камъни. Достъпът до пътеката е през пещера. В момента е през пещера и с прескачане на оградата, която формално пречи на влизането. Ние нямахме време и прекалено много желание да се разхождаме, затова си направихме само една бърза панорамна обиколка.
Спускането към Ното беше по обратния път, но под въздействието на една табела свих по някакъв малък междуселски път, който не беше в най-доброто си състояние, но пък беше пуст и бъкан с гледки.
Самият град Ното е бисер в короната на Сицилия. Красив стар център. Естествено удавен в туристи, но някак си приемливо. Кафенета и ресторанти на всеки ъгъл, красива и запазена архитектура. Какво повече може да иска човек. Ние искахме кафе и нещо сладко. Отложихме го за след запознаването с главните туристически точки.
Следващите две спирки бяха Модика и Рагуса. В първата не намерихме причина да спрем за повече от 5 минути, но стария град на Рагуса имаше какво да предложи. Лабиринтът от фиби с денивелация, насрещно движение и в градски условия бяха добър старт. След това прекрасната градина и главната улица, която въпреки новопоявилите се облаци, изглеждаше жива, та дори и до протеста на местни анархисти (не можах да разбера исканията им, на италиански бяха).
Типично по италиански, храната беше трудна за намиране около 2 следобед, но след един кисел поглед от сервитьор в ресторант срещу катедралата все пак получихме италиански вкусотии и не лоша наливна бира. Излизането от града се случваше по различен от влизането път главно защото повечето улици са еднопосочни. След известно лутане вече виждах главния път на картата, а след още един завой го видях и на живо. Оставаше само да слезем от бордюра (италианското градоустройство предизвиква смесени чувства), когато един вездесъщ VW Golf (4ка) избра да спре точно пред мотора. Задължителен клаксон, който не впечатли италианките, които излизаха от колата, но тирадата от псувни на български през вдигната ми каска май имаше повече ефект. Успокояващ. Поне за мен. Едно бързо зареждане по-късно и вече бяхме извън градския трафик, по много приятен и къдрав път в посока селцето Педара.
Няколко часа по планинските пътчета ни докараха в подножието на вулкана. Времето се влошаваше, заоблачи се и започна да застудява. Побързахме да намерим къщата за гости с цел топъл душ и вечеря. Не беше много трудно да открием къщата, но лесната част в общи линии приключи тук. Самата къща беше приятно направена, виждаше се миналото ѝ величие. Домакинята ни на пръв поглед беше много мила и отзивчива жена, която дори говореше английски. Но за добро или лошо, първото впечатление не винаги е това, което остава накрая.
Докато все още имахме добро мнение за нея получихме включване (телефонно) от двама приятели, които бяха тръгнали към Словения, дъждовете ги бяха прокудили към Южна Италия и отново заради времето, бяха решили да ни навестят и в Сицилия. Попитахме Мария (хазяйката ни за днес и утре) дали има още една стая за пристигащите ни дружки, получихме утвърдителен отговор и съответно срещата ни беше уредена. Оставихме хигиената за по-спокойни времена и се запътихме да намерим място за вечеря, където да посрещнем „гостите“. Поради 99%-овия шанс да няма отворен магазин, от който да се сдобием с бира, когато се прибираме към къщата решихме да си пробваме късмета преди да отидем да ядем. Големите супермаркети вече не работеха, спуснахме се към центъра на Николиси (едно от по-големите населени места в района), където имахме късмет, но с Лили пък успяхме да се изгубим един друг. Докато се намерим отново вече бях видял четирите катедрали в градчето, докато Лили ме чакаше там от където бях тръгнал да я търся. Така става, когато няма универсални точки за среща като на Попа, например. С бира в раницата, се отправихме към втората мисия – вечеря. Няколко преминавания по една от основните улици в града и спряхме пред нещо, което изглеждаше като пицария, работеше до 1 след полунощ. Дотук добре. Цените също бяха много прилични, имаше и избор от бири. Изпратихме точката за пристигащите пътешественици и зачакахме. Около час и нещо след като бяхме седнали най-после чух познатите звуци на VFR-а на Иво и видях познатата каска на Mарин (няма как го позная по звука на мотора, тоя миксер е като всички останали Hornet-и). Пристъпихме към пиенето на бира и споделянето на истории от пътуването до сега и не след много дълго се насочихме към къщата.
Пристигнахме късно, Мария ни беше дала ключ от дворната врата, за да вкараме моторите. Това, което обаче не беше в нейна полза е, че беше забравила ключа за входната врата в ключалката, което наложи обаждане в около 1 след полунощ, за да ни отвори. По една бърза бира и бяхме готови за лягане – все пак искахме да се разходим по Етна утре.
Сутринта на следващия ден беше обнадеждаваща – слънчево, не много студено. Горе-долу в синхрон с това, което прогнозите вещаеха. По-горе споменах за добрите впечатления и реалността – закуската беше един малък кроасан и чай или кафе. Доста разочароваща закуска, дори по италианските стандарти. Преглътнахме обидата и започнахме да се насочваме към днешната цел – Етна. Имахме около 15 км път нагоре, всеки се екипира в различна степен за моторизъм (отвъд задължителната каска и ръкавици).
Качването скоро скри слънцето в облаци, температурата стремглаво се втурна надолу. Пристигнахме на паркинга леко скептични за днешната ни разходка. Високите части не се виждаха, което също малко ни уби ентусиазма, затова на първо време се разходихме около паркинга, където имаше останки от 1-2 по-малки кратера. Надявахме се динамиката на времето да ни отвори някакъв прозорец за посещение.
Основната цел на посещението все пак беше да се качим до високите части на вулкана. Започнахме плахо да търсим камери от високите места, след това малко по-смело решихме да видим дали няма такава в самата станция на лифта. Имаше и времето горе беше чудесно – слънчево и ясно. Наредихме се на опашката, платихме си билет само за лифта (доста скъп за нашите представи – 38 евро), който щеше да ни спести около 600 метра денивелация.
Тътрихме се нагоре, а пейзажът не беше особено зрелищен – вулканични камъни и още вулканични камъни. Виждаха се и пътищата, които се ползват от джиповете (друга платена услуга, чрез която може да се качиш до края на изградения път). Слязохме от лифта, от където вариантите са пеша (който ние избрахме) или с автобус (за който се плаща на долната станция, обаче). Бяхме дошли да се разхождаме и искахме малко движение. Конусът на кратера беше обвит в облаци и, вероятно, дим от самия вулкан. Тръгнахме нагоре. В началото пътеката и пътят вървят заедно – пътят е поддържан черен път, но черен. Минаването на всеки автобус причиняваше облаци прах, които вятъра запращаше в избрана от него посока, но задължително към група хора, които се опитваха да прикрият очите и дихателните си пътища. Няколкостотин метра по-късно за щастие пътеката се отделяше от прашния авто коридор и разходката имаше по-приятен вид. Най-високата точка, до която може да се стигне без официални гидове е около 2900 метра н.м.в. – Кулата на Философа (Torre Del Filosofo). Ходенето до него е около час-час и половина от горната станция на лифта, като времето зависи от броя спирания за снимки и от физическата пригодност на групата. По-голямата част от маршрута е с малък наклон, като последните 5-600 метра са по-стръмни. Вариант е да се мине и през пътя, който прави серпентини нагоре и спестява наклон, но пък автобусите не спестяват прахоляк. На качване избрахме стръмното качване – качихме се, но се бяхме позадъхали. Вятърът горе беше доста по-силен от този в по-ниската част, а и се виждаше как мъглата настъпва лека-полека. Философския връх дава демо версия на обстановката на действащ кратер – 5-10 см под повърхността, почвата беше топла и от нея се издигаше пара. Върхът на вулкана така и не се разкри пред нас, но смятам, че гледките въпреки това си бяха впечатляващи.
Надолу избрахме серпентините, за да пазим коленете (един чифт за цял живот са). В ниското посъбрахме и малко сувенирни вулканични камъни, в каквито е покрита цялата планина. Десетина минути преди да стигнем горната станция на лифта, времето започна да се влошава, задуха вятър, мъгла и облаци обвиха района. Доста се зарадвахме, че уцелихме прозореца и се шмугнахме в сградата. Качването в посока „надолу“ минаваше задължително през щандчета за сувенири – доста добър вариант да се вземат още едни пари от целия туристически поток. Взехме по магнитче, пробвахме някакви пловоди ликьори (безплатно, ха) и отидохме към кабинките. Вече бяхме гладни, а времето горе не изглеждаше прекалено приветливо. Долу същото беше кисело, но разликата от 600 метра беше повлияла положително на температурата. Седнахме в ресторантчето до лифта за едно бързо хапване преди да се спуснем надолу към къщата, бленувайки топъл душ. С бляна и щяхме да си останем. Всеки завой надолу покачваше температурата и постепенно излязохме от облаците – вече нямаше опасност от „бяла смърт“.
Пристигнахме в къщата, разтоварихме, осъществихме малко дейности по поддръжка по моторите – обтягане и смазване на вериги. Първи опит за топъл душ – няма топла вода. Говорихме с Мария – пусна бойлера, била забравила. Ммммхм. Навън беше хладно, а вътре в къщата не беше много по-топло. Помолихме я да пуснем отоплението. Нямаше пелети, на нея не ѝ било студено. Ммммхм. Все пак отиде за чувалче пелети и запали горелката. Вече закъпани и постоплени трябваше да преминем и към вечерята. Предвидливо преди това се отбихме през един магазин, за да спасим и закуската, защото нямаше да оцелеем с включената в нощувката.
Нямахме идея какъв ресторант искаме за вечеря, а и нямахме желание да комуникираме с хазяйката си. Отворих Google Maps и избрах един ресторант, който изглеждаше интересно поне на снимки. Обстановката беше приятна, имаше елементи на ловджийска хижа и изискана винарна. Никой от нас не пи вино, но затова пък храната беше страшно вкусна и не болезнено скъпа. Допълнителен елемент беше звънеца, с който те пускат вътре.
След вечеря се върнахме обратно в къщата, не без известно количество каране в насрещното, щото италианско градоустройство и нелогични еднопосочни улички. С Марин решихме да изиграем една-две игри билярд, но втората ни беше прекъсната с аргумента, че е след 22 часа и вече трябва да се пази тишина. Окей, ще пием по бира. Отидох да взема една от хладилника. Взех кенчето и наредих останалите по рафтовете. В този момент единия рафт издаде странен звук и в следващия момент стъклото пръснато на пода. Тук нашата леля Мария се реабилитира до някаква степен като не се разфуча и прие инцидента спокойно. Помогнах да съберем стъклата и да измием пода след което гузно отидох да пия бира в трапезарията. Обсъдихме кой в каква посока потегля, разменихме места за разглеждане и се ориентирахме към леглата – денят беше дълъг и уморителен, а следващите не се очертаваха по-леки.
