Сутринта в Таормина беше лежерна. Сиракуза, следващата ни дестинация беше близо. Между нея и нас обаче стояха Катания и планувано посещение на един пещерен комплекс относително по пътя. Преди Катания минахме от изток на Етна, която ни предостави може би най-чистия поглед към димящия си кратер. Придвижването през Катания беше на моменти досадно, защото по невнимание се забих в центъра на града, а тук беше ТОПЛО. Беше ми топло на мен, беше топло на Хелга, а на Лили не ми се мисли дори. Няколко пътни ремонта допълнително утежняваха движението и го нагнетяваха до такава степен, че дори скутерите минаваха трудно. След половин часов ад се измъкнахме от града и се впуснахме във върволицата от селца и мини-курорти, които са се пръкнали по крайбрежния път.
Пещерният комплекс, който споменах по-рано се казва Панталика и се намира между градчетата Сортино и Ферла като всяко едно от тях предлага различен поглед към мястото, но „паркингът“, който е отправната точка за пешеходната част на мястото е достъпен през Ферла и един доста приятен път. Но нека не прибързваме. Знаците за Панталика започват десетки километри по-рано, и водят към Сортино. Едно от кръстовищата е увенчано с красив и запазен бетонен куполен бункер. Същата гледка в Албания би ми се сторила абсолютно стандартна, но в Италия беше по-скоро изненада. Любопиството надделя и реших (доста недемократично, но все пак аз карам) да видим какво има в посока на букнера. Натам ни очакваше празен и пуст път в прекрасно състояние, с няколко обратни завоя и тук-там още някой хубав бункер.
Самият път доста се отклоняваше от изначалната ни посока и скоро след горните бункери решихме да се обърнем и да продължим по посока Панталика. Както казах, знаците водеха до Сортино. В самото градче знаците изчезнаха (защо не), но знаех, че трябва да отидем в посока Ферла, за където знаците бяха налични и предимно разбираеми. Шепа нелогични завои по-късно вече бяхме на прекрасен между селски/градски път осеян със зеленина и страхотни завои. По това пътче се озовахме във Ферла (както и трябваше) и от там продължихме да следваме знаците за целта. Малко лутане по-късно отново бяхме извън населените места по посока на турситическия център (wait wut), прилежащ към скалния комплекс. Самия туристически център е на около 8 километра от края на пътя (съответно от края на всяко пътуване с превозно средство и толкова товар).
Панталика е погребален комплекс, който съдържа около 4000 издълбани в скалите гробници, появили се между 13ти и 7ми век пр.н.е. Гробниците са разположени на двата бряга на малката река (или по-скоро поток) Калцинара, която може би в добрите си епохи е причината за появата на мини каньона. Скалите излеждаха да са нещо като пясъчник, което сигурно е и причината да са били толкова „популярни“ за погребални камери. Самата разходка не е лоша, нито дълга – за около 20 минути се стига до потока, където е доста приятно дори в жегата, която намерихме там.
Разходката в жегата малко ни измори, а и си беше време за хапване. След като се върнахме при мотора и отново се навлякохме, поехме към Сиракуза. Хапването след един по обяд и преди шест следобед е трудно по тези места, но въпреки това се надявахме поне някои араби да работят в сиеста интервала. Уви, не. След няколко неуспеха да намерим храна, една сладкарница в градчето Флоридия беше нашия спасител, която освен сладки неща продваше и пица на парче. Пицата си беше добра сама по себе си, но комбинирана с нашия глад направо ни се стори божествена. Сладките неща също бяха много вкусни, а кафето си беше стандартно хубаво откакто бяхме стъпили в Италия.
Уталожили глада на този етап продължихме по оставащите около 20 километра. Навигирахме се до апартаментчето, което щеше да ни приюти за следващите две вечери – La Casa di Archimede. Не бях изненадан от името на мястото, защото като родно място на Архимед, очаквах всичко в Сиракуза да е свързано с него, а ако не с него, то с „Кръстникът“ като един пан-Сицилиански туристически символ. Стигнахме на мястото с леки навигационни проблеми (по някаква причина имаше разминаване между адреса в booking.com и това, което google maps показваше), но в крайна сметка паркирахме натоварения мотор по италиански просто на улицата и домакинът ни ни посрещна около минута по-късно. Запознахме се, „Аз съм Архимед, приятно ми е“ каза леко мургавият ни италиански хазяйн. Удържах учудата си, но безспорно ме хвана със свален гард – не очаквах да е кръстил апартамента на себе си. За още по-добро впечатление предложи да приюти Хелга в неговия вътрешен двор. Доста мило. Самото място беше спретнато, на приземния етаж, вратата излизаше на тротоара, интернета беше през 4G модем, което малко ме притесни, защото следващия ден трябваше да поработя (тоест, да работя целия ден).
Точно поради факта, че трябваше да работя, исках много бързо да минем в цивилен режим и да се разходим из града, за да мога да видя нещо. Все пак този следобед и следващия след края на работния ден щяха да са единствените ми шансове да разгледам каквото и да е. Оказахме се на около 15 минути от центъра и от остров Ортиджия, където се помещава старата част на града.
На път за острова и стария град минахме покрай рибарския пристан, където рибарите явно вече се бяха прибрали и играеха карти, яхтеното пристанище и в началото на самия остров се натъкнахме на останките от храма на Аполон. Не беше време за музеи, но пък беше доста подходящо време за разходки и джелато. Лутахме се насам-натам между двата края на островчето, докато не дойде и залеза – красив, но и труден за снимане (поне за мен).
След като залеза отмина и джелатото беше изядено, чух зовът на бирата и седнахме в някакво ресторанче за вечеря преди да се оттеглим лежерно към Ла Каса ди Архимеде и да сложим точка на днешния ден.
Сутринта дойде с две неща – будилник и горчиво осъзнатия факт, че днес съм на работа. Подготвих работното си място – масата в пространството, което не беше спалня или кухня и започнах мудно да гледам пощата. За закуска имаше няколко мини-кроасана, а кафето от капсула също беше вкусно. Задълженията ми към офисната част от живота ми не бяха единствените задачи на дневен ред – трябваше също да се намери обяд и обществена пералня, защото приближавахме средата на пътуването, а чистите дрехи – своя завършек. Аутсорснах търсенето на храна на Лили, а когато наближи времето за обедна почивка реших да намеря и пералня. Второто се оказа не много занимателно, но пък доста дълго упражнение, защото няколкото химически чистения в района имаха два проблема – без англоговорящ персонал и без пране (а само химическо). Все пак ме насочиха към нещо на острова. През това време Лили определено се беше забавлявала повече, въпреки висенето на опашка 40 минути за два сандвича.
Толкова време чакане за сандвичи със сигурност ми беше доста странно и непонятно, но след обясненията за пълната увеселителна програма, която майсторите-сандвичари (баща и син) изнасят за чакащите всичко си дойде на мястото. Сандвичите си струваха чакането (бяха ОГРОМНИ), но шегите и вниманието на двамата към хората, които чакат – хапки сирене, маслини, прошуто – определено също не са за пропускане.
Сандвичите успяха да ни изхранят на обяд, а останлият половин сандвич беше пребогата закуска на следващия ден. Задължителната програма беше изпълнена, работния ден към края си, дрехите чисти. Време беше да се възползвам от втория си следобед в Сиракуза. Засилихме се към архелогическия комплекс, в който имаше амфитеатър (след този в Пловдив и в Ефес, всички изглеждат еднакви) и още разнообразни реликви и останки от гръцко-римското минало на града.
Работният ми ден ограничи доста възможностите за посещение на обекти с работно време като след като излязохме от този парк, вече нямахме шанс за нищо друго. Единственото, което ни оставаше беше да се отдадем на разходка. Спуснахме се посока Ортиджия като се спряхме за бира и сок от нар в едно заведение на главната улица. Затова пък в точния момент.
Освежаващия ефект на напитките, които всеки си избра беше приятен. Когато станахме вече беше сумрачно. Решихме да се разходим около по-голямото от двете яхтени пристанища – до него в разгара на туристическия сезон вероятно са върволици от заведения, но в този период, имаше само няколко работещи, които не ни бяха много по вкуса. Гледките на високите мачти на акостиралите лодки и звуците от залюлените въжета създаваха много приятна атмосфера. Бризът беше ненатрапчив, но достатъчен, че да размести въздуха, все още топъл от слънцето, което днес препича доста безмилостно.
Вечерта предложи още малко под формата на разходка из малките улички в търсене на място за вечеря, главно възпрепятсвано от моето желание да ям паста (което така и не се изпълни). Прибрахме се да почиваме, утре искахме да се придвижим в подножието на Етна.
Една мисъл относно “На гости на Архимед”
Well done for such beautiful journeys. Hope to meet up on the road one day.