Ден 23: Обичам те, моренце! Пак.
Първоначалния ми план за деня, който се формира предната вечер и на закуска предвиждаше да си намеря подслон за вечерта в градчето Шафранболу. Ограничената информация за цените на хотелите, поради вече споменатите разправии на booking.com с местните туристически организации не ми създаде точна представа колко ще ми струва удоволствието да спя в къща с архитектура, която много наподобява нашата възрожденска такава. План Б беше да стигна до Синоп, отново на морето. Който и вариант да избера, все пак първо трябваше да закуся, след това да измина едни 400 км и след това да избирам пътя, по който да поема.
Изпълнението на първата задача започна около 8 сутринта, слънцето вече огряваше морето, деня изглеждаше чудесен. За пореден път се учудих защо в менюто за закуска има супи и от охотата, с която другите гости ги сърбат, но аз се придържах към високовъглехидратните си предпочитания от хляб, месо, сирене и разнородни банички. Въглехидратите са важен елемент, когато те чака поредната серия товарене и връзване на багаж по мотора. Сутринта беше прохладна и товаренето не беше кой знае колко тежка операция.
Готов за действие погледнах през кои градове трябва да премина, за да не разчитам на навигацията, която днес бях решил, че ще служи главно за референция. След повече от 20 дни на път бях започнал да вярвам на естествената си ориентация повече отколкото може би е нужно. Понесох се по крайбрежния път, като сутрешния трафик не дразнеше и имах възможност да блея насам-натам и да се впечатлявам от неща като кабинковата въжена линия в град Орду.
Километрите се нижеха, с това се и приближаваше момента за избор – море или възрожденска архитектура. Същинския избор трябваше да стане след град Самсун, който поради размерите си малко ме притесняваше трафик-wise. След като го заобиколих по това, което май беше околовръстният му път дойде момента за спиране за зареждане и смазване на верига. Бях решил, че вече е време и да я поопъна, но тук дойде осъзнаването на факта, че аз нямам необходимите инструменти да го направя. Това определено ми създаде лек дискомфорт, но за щастие положението не беше толкова належащо и веригата щеше да изкара съвсем спокойно до България. Поне я смазах.
На този етап все още смятах да стигна до Сафранболу и тръгнах по предивдения за тази цел път – не беше главния, движеше се успоредно на него. Причините – главният е пътя за Анкара и щеше да е неприятно натоварен и на картата малкият му събрат изглеждаше приятно къдрав. Поех освежен и опитах се да изхвърля мислите, че отново съм поел с непълен комплект инструменти. Пътя наистина се виеше около долното течение на една река, която на места беше образувала разливи, в които разнообразна растителност беше намерила място за бурно развитие. На моменти цветовете бяха откровено странни, което плачеше за снимка. Самата настилка беше компромисна – на места беше оглозгана до битум – всички камъчета, които носят сцеплението бяха отнесени.
Все още си мислех, че отивам към Сафранболу, до момента, в който не видях отбивката сочеща към Синоп. Импулсивно свих натам и не след дълго вече стигах малкия полуостров, на който се намираше града. Заех се да си търся хотел, като тази ми задача беше допълнително възпрепятствана от ремонтите и еднопосочните улици. Първите ми опити бяха безплодни – хотелите бяха пълни. Все пак на третия път имах късмет и си намерих стая в малък хотел почти на кея. Заради ремонтите се наложи да оставя мотора на съседния платен паркинг, но за петте лири, които ми струваше това, всичко беше наред.
Часът беше около 4 следобед и имах възможност да се поразходя из града, да поснимам спокойно и като цяло да се отдам на спокойствие в последния си истински ден в Турция. Възползвах се от благодатната позиция на хотелчето и се разходих до кея, на който местните ловяха риба, стигнах до края на града в едната му посока, отбих се за кафе и сладки в един хипстър бар, отделих време да разсъждавам за портретите на Ататюрк (пак) и се поех към новоизмислената си цел за късния следобед – заснемане на залеза. Подготвих се, намерих мястото си, разпънах статива и зачаках слънцето да започне да пада зад хоризонта. С приближаването на залеза се показаха и част от местните фото ентусиасти, очевидно направили малко повече рисърч от мен – поне за часа. Бях упорит и не се мръднах от мястото си, въпреки че местните заеха различни места, може би по-добри. След като слънцето изцяло се скри зад хоризонта и цветовете на небето придобиха по-обикновени измерения, си стана време да вечерям и да се подготвя психически за един от най-дългите дни, който съм имал с мотор – утрешния. Преди това обаче участвах във ваденето от пясъка на една моторетка с двама тийнейджъри, които някак слязоха цели, но изкачването през морския пясък не им се получи.
Ресторантите около морето бяха разнообразни като цени, гъстота на населението и предложения. Избрах нещо, което ми изглеждаше приемливо. Имаха бира, хапването не беше хич лошо. След вечеря, в изблик на див оптимизъм реших да погледна дали курортния статус на града осигурява и курортни луксове на туристите – като бира в магазините. За щастие, да. Взех си няколко за стаята и се насочих към хотела, с ясната идея да обработвам днешния снимков материал и да си почивам за очакващите ме над 900 км утре.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 24
