Ден 8: Декапитирани статуи и скъпи хотели
Сутринта е белязана от трескаво събиране на багаж (естествено). Дойде денят, в който групата се разделя. Закусваме мълчаливо и продължаваме тихо да товарим всичко по моторите. Разделяме се със здрависвания и прегръдки. Половината група завива наляво и поема по пътя към родината, а останалите надясно в посока приключения из Кавказ. Сцената има кинематографичен привкус.
Поемаме през един от дългите дни дотук. Очаква се да е около 500 км. Пътят започва с гледка към величествения Ерджиас. Най-високият връх в околността, конус на затихнал вулкан. Пътищата отново са широки и скоростни, километрите се точат почти неусетно. С напредването на деня обаче, времето решава да се понамръщи и започваме да се движим по все по-мокър асфалт, но странно без дъжд. Явно застигаме валежа. Гумите започват да губят сцепление на моменти, но успяваме да се държим прави и решаваме да отбием на една бензиностанция да заредим, да хапнем по нещо сладко и да обсъдим дали вече е време да си облечем дъждобраните. Докато преживяме шоколодовите неща, които сме си взели, през канавката между двете двулентови секции на пътя, точно както и ние направихме, се приближават 2 мотора – единият е същото BMW, като моето, зад него по-малкият му събрат F700GS. От тях слизат симпатична швейцарска двойка, които са тръгнали по горе-долу същия път както и ние. Припомням си, че съм мернах по-големия мотор и характерния му оранжев цвят в Гьореме. Заговаряме се, говорим си за офроуд, маршрути, карти, бензиностанции и други такива неща, които са общи за срещата ни. Обсъждаме кой откъде е тръгнал и накъде отива. Жената, естествено, е по-бъбрива, а мъжът е леко припрян, не толкова социален и успява да пришпори благоверната си да тръгнат. Ние се опаковаме (без дъждобрани, естествено) и няколко минути след тях също сме на пътя. Явно поддържаме по-висока скорост и не след дълго ги задминаваме с помахване и всеки продължава по своя път. Решението с дъждобраните се оказва правилно – дъждът спира няколко километра след зареждането ни, слънцето се появи и изсуши пътя. Отново сме в познатата си среда – умерена температура, слънце и спорадични облачета.
Вече сме пропътували 400 км, остават ни стотина, тъкмо сме се измъкнали от един от големите градове на Турция – Малатия – преминавайки през грандиозния университетски комплекс в града. Отбиваме в едно крайпътно заведение да хапнем. Стандартното угощение, придружено от порядъчно обслужване. Взимаме точки на ресторанта, защото нямат никакво нормално кафе и пия някакво нескафе.
Целта днес е да се качим до връх Немрут. Той е известен със статуите, които са на върха – човешки и животински фигури разположени на две тераси – ориентирани на изток и на запад. Строени около началото на новата ера, те са видели доста, главите им са били разхвърляни около телата, но реконструкция и облагородяване на района е довело до подреждането им ПРЕД съответните тела на статуите. До самото място има път, който може да се вземе с всякакво превозно средство. Асфалта спира на 5 км от самото място, пред една затворена хижа и недостроен лифт и хотел. От там продължава хубав, утъпкан черен път, с няколко серпентини на финала. Топящите се снегове бяха създали условия за кални локви и цялостно размекване на част от завоите. С елементи на притеснение минавам нагоре. Стигаме благополучно, паркираме някак си. Няма други туристи, засега. Духа доста зъл и силен вятър. Посреща ни охрана, въоръжена, спретната в костюми. Посреща ни, защото един от нас се опита да нахлуе с мотора. Надписите на източната тераса, а и на западната, както се оказа, са приемливо преведени на английски. След изчитането на документацията и разконспирирането на това коя статуя какво е, решаваме да направим панорамната обиколка и се насочваме през преспите. Излизаме на западната тераса. Виждаме същите статуи. Гледката към слънчевите лъчи, пронизващи сиво-черните облаци, не е никак лоша. Завъртаме обратно към източната част, като виждаме как от запад се приближават тълпи туристи. По-точно два автобуса. На тръгване виждаме и една малка група, която е паркирала при нашите мотори. Поздравяваме се и поемаме в търсене на тазвечершната ни нощувка.
Първоначалната идея беше да спим в хижата, която е в края на асфалта, но тя не работи. Спираме на един-два от хотелите по пътя надолу. Не работят. Продължаваме надолу и посрещаме залеза на пътя, който води към ниската част в подножието на планината. Облаците са прекрасно осветени, гледката ще оправдае карането по тъмно в търсене на хотел. Излизаме отново на главния път, от който се отбихме по-рано за върха. Покрай пътя не се виждат хотели, но пък знаци за Калегьол хотел има колкото искаш. В крайна сметка решаваме да ги последваме и се озоваваме пред не малък и не евтино изглеждащ хотел. Собственост на университета в Малатия. Леко сме скептични дали цената ще ни устрои, но така или иначе сме решили да спим там – уморени сме, не видяхме нищо друго в района, вече е тъмно. Кавалерията (Камбарев) влиза на рецепцията и започва преговорите за цена, които са възпрепятствани от две неща – ясната ни представа, че ще спим в хотела, стига цената да не е абсурдна (каквато не виждахме как ще бъде) и поредния епизод на сериала “Езиковата бариера”. След кратки, но видимо ползотворни разговори цената е договорена и е по-ниска от първоначалното предложение на рецепциониста, но за сметка на това включва и вечеря в себе си. Митко циганина в дейстивие. Разтоварваме и се подготвяме за вечеря. Вкусен кебап за без пари, бира няма. Телефонна любов, по мотиви от български естрадни изпълнители. След вечеря се отдаваме на заслужена почивка. Денят беше дълъг, но пълен с изживявания и гледки. Освен това дори отметнахме 100 км от плана за следващия ден.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 9
Ден 9: Последна нощувка в Турция, засега. Анадолски студ.
Поредната лежерна сутрин. Богата закуска. Времето навън по никакъв начин не загатва какво ни чака до края на деня. Смазваме вериги пред хотела, зареждам ойлера (тук все още работеше тая пущина). Слънцето препича зверски. Обличаме се и потегляме. Километрите се точат бързо, пътя отново е типичен за Турция. Спираме само за зареждане. Още 200 км. Преминаваме през Ерзурум и множеството табели за местния ски курорт. Спираме за снимка за приятел в родината и продължаваме посока извън града. Спираме на бензиностанция с нещо като ресторант. В ресторанта се оказва, че няма твърде голям избор, но за първи път от влизането ни в страната стигаме до нещо, което странно наподобява дюнер, но с агнешко. Сандвича е вкусен, сочен, пълен с месо и зеленчуци. Хапваме, а вятъра на външните маси брули неумолимо. Остават ни още едни 200 км. Пътят не се очертава да стане по-интересен, температурата пада, вятърът се усилва. Постепенно приближаваме нощувката си за днес – град Карс, един от големите в Източна Турция. Запазили сме си хотел с трикове в booking.com. Поради спор с местните туристически сдружения, сайта няма право да предлага услуги от територията на Турция за територията на самата Турция. С прост трик с прокси сървър заобикаляме поредната забрана на Ердоган и си осигуряваме добре изглеждащ хотел в центъра. Имаме и допълнителна задача за деня – да намерим аптека, от която да се сдобием с предписания на Камбарев във Невшехир антибиотик. Първите 2-3 аптеки в Карс бяха затворени, след лутане през еднопосочни улици (в грешната посока, естествено) няколко подсвирвания от местната полиция (само с толкова се разминахме) виждаме хотелчето и се наместваме безцеремонно пред рецепцията.
Настаняването е бързо и под 30 минути след това сме готови да изследваме генерално невпечатляващия град, в който сме се наместили. Тръгваме по главната улица, по която най-после виждаме движение, което влиза в дефиницията ни за “турско”. Хаос, клаксони, нулево използване на мигачи. Температурите са около 10-12 градуса. Слънцето залязва. Намираме аптека, намираме антибиотика. Посещаваме бръснарница за доза разкрасителни процедури за тези, които не са свършили тая работа преди тръгване.
Забележителностите в града, който е доста близо до настоящата арменска граница, естествено включват и арменска църква, която след края на живота си като такава е преминала през амплоа на музей и в настоящата си форма е част от комплекса на най-голямата джамия в града. Самият комплекс се намира до реката, до няколкото стари турски бани и в подножието на крепостта на града. Като цяло нямаше много за разглеждане. Крепостта, естествено, беше белязана от огромен турски флаг, закован на една от наблюдателните кули. Гледката към града не беше лоша, а и ние, отново верни на себе си, посрещаме залеза на гледка. След малко разсъждения по темата с огромния флаг, се връщаме към града и започваме издирването на нещо, което да утоли новосъздалия се глад. Подминаваме няколко пицарии, едно хип кафене и заставаме фронтално срещу ресторантче, което се отличава с външноста си – много познат европейски вид с увесени колела, саксийки с малки цвятя тип “Икеа” и всички други атрибути на европейски гурме ресторант. С изключение на високите цени, естестевно. Заръчваме си бургер и някакво несвойствено за Турция пилешко блюдо. Храната е вкусна, а докато похапваме от подземието на мястото се чува саундчек, очевидно ще започне концерт. Бира отново няма, но преглъщаме обидата и хапваме с по айрян наместо хмелената доза. След вечеря решихме да посетим все пак живото изпълнение, което се случваше под нас. Удивлението ни беше доста искрено, когато слязохме долу в помещение с приглушена светлина, пълно с тийнейджъри, никакъв алкохол, естествено, и някаква местна звезда с китара лееше музика. Задържахме се достатъчно да чуем 2-3 парчета, които местните знаеха. Щракнахме по една снимка за спомен от източно-турския нощен живот и се затътрихме към хотела. Лична цел беше да намеря бира, но тя не се увенча с успех. Затова пък смяната на батериите на SPOT тракера помогна той да си върне пълната функционалност, чиято липса ни беше докладвана от България. В хотела се отдадохме на безкрайния интернет или на обработката на снимките от деня. Кой каквото си беше донесъл.