Трите ни нощувки и двата дни на ферибота могат да се определят като чудесен инкубатор на причини за съществуването на крайно десните движения из Европа. Разнообразие от цветове на кожата, но постоянство и настойчивост в некадърността. Осъзнаването на този факт не отне прекалено много време като още при настаняването бяхме посрещнати от липсващи англоезични умения – молбата ни да сме настанени в по-малко от 4 каюти (общо бяхме 6 души) бе посрещната от половината речник на колоритната дама на рецепцията, а именно – „No“. Последвалото самоорганизиране на каютите протече почти незабелязано до момента, в който имаше опит новокачилите се мароканки в Барселона да бъдат настанени в анексираните от нас вече покои. Езиковата бариера, относителното хладнокръвие и очевидната липса на билети на новодошлите все пак доведоха до приключване на въпроса без промяна за нашето разположение. Като изключим този епизод, плаването премина под литературните занимания, ракията и бирата.
Друга особеност на прехода беше конфликтът между обонянието ни и суровата реалност: наситеният аромат на арабска кухня (предимно европейци бяха платили за кетъринга от кораба, другите караха на лично готвено), пот (имаше общодостъпна баня, но явно никой не я харесваше) и крака (ходят боси). Букетът от аромати беше прекрасен, като всеки от нас също даде своя принос за равенството – кой с каквото може. От друга страна, извадихме късмет с времето – морето беше спокойно, небето безоблачно и само монотонния тътен от двигателя можеше да отличи престоя ни на кораба от това, което ни чакаше из Мароко.
В опит да улеснят живота на всички, които влизат в държавата чрез това изпитание на духа (ферибот), мароканските гранични власти бяха изпратили и граничен полицай в кораба, който през двата дни на плаването се беше установил в бившата дискотека (или бар?) на последната палуба на кораба и оттам изпълняваше митническите си задължения – издаването на визи за хората с не-мароканско гражданство. По този начин, вярвам сме спестили около час-два висене на границата на сушата.
Акостирането на кораба в пристанището на Танжер Мед (mediterranean, това на Средиземно море, което е различно от просто Танжер) беше съпроводено от суматоха, глъч, хаос, блъскане по стълбите и други подобни признаци на добро домакинство. След като оцеляхме излизането от трюма на кораба, се насочихме и към бюрокрацията, която ни очакваше на сушата – временен внос на мотори, регистриране като туристи и прочее, за щастие, предимно бавни, а не сложни дейности. Граничния пункт беше потънал в хаос, дори и „местните“ се лутаха насам-натам без особена идея на кое от общо 3те гишета трябва да се подредят. 2 часа по-късно, по един формуляр D16 за всеки и бяхме документално изрядни за поемане из Мароко.
Влязохме доста по-стилно от останалите мото групи (още 2) като бутахме единия мотор из паркинга, докато запали. Веднъж поели, се заехме да утолим жаждата, и глада на телата си както и назряващото засушаване на резервоарите на превозните средства. Не след дълго вече бяхме заредили и се подготвяхме за първата си порция тип „бензиностанция“ – хляб, топено сирене и кафе. С презареден ентусиазъм и смислен калориен баланс се заехме с достигането до първата точка от пътуването ни – Чефчауен.
Градът е известен с две основни неща – фасадите на сградите са масово сини и хашиша е по-лесно достъпен от тютюна. Или поне така пишеше в пътеводителя ни. Достигането до самия град беше леко и късо – за опознавателен ден не се бяхме хвърлили в прекалено амбициозни преходи. Влизането в града започна да ни подготвя за бъдещите ни преживявания – хаос, пешеходци навсякъде, жега и клаксон вместо всеки друг посоко-определящ уред в колата.
Загадките започнаха още с уж тривиалната задача да открием къщата за гости, която бяхме запазили възползвайки се от европейския си роуминг при престоя на ферибота на пристанището в Барселона. Знанията ни за поведението на местните спрямо видимо европейски туристи бяха все още теоретични – това беше първият ни сблъсък лице в лице с този феномен. Английският е пожелателен, френски говорят повечето, но никой от нас. Привидно готов да ни помогне местен, чието същестуване самостоятелно доказваше катастрофално неработещия естествен подбор в модерното ни общество, веднага беше готов за действие и се метна зад гърба на Камбарев, за да го заведе до хотела ни…което се оказа първата от многото лъжи, на които щяхме да се наслушаме в едва 10-дневното ни пребиваване в страната. С помощта на далеч по-обективната помощ на телефон и един разговор в марокански роуминг, успяхме да намерим мястото ни за нощувка. Десетина минути след влизането ни, апартамента беше покрит с разнообразна екипировка, която предлагаше различни по наситеност и непоносимост миризми.
След кратко освежаване се впуснахме в изследване на стария град, който ни беше под носа. Честата консумация на ментов чай ни спасяваше от жегата и липсата на бира. Пазарът предлагаше клишираната представа за арабски пазар – шарено, хаотично и не винаги приятно за носа. Натрапчивите търговци и неебавателните котки също затвърдиха мястото си в мароканската пазарска култура, която щеше да ни преследва до края. Успяхме да се затътрим и до силно реконструираната крепостна стена, бдяща над синеещите къщи, видяхме местната касба („укрепена бербеска къща с четири кули“). Гледките от последния етаж на въпросната сграда представят в пълнота фотографския стил, който практикувам – „пощенска картичка“. Но каквото и да си говорим, амфитеатрално разположен град срещу залеза винаги е красив пейзаж, бил той и подходящ единствено за пощенска картичка.
Любопитна гледка представляваше и мини битака, който беше спретнат в един от ъглите до стената. Имахме силни подозрения, че вехториите, извадени за продажба са били внесени с клетите превозни средства, които за втора година поред виждаме на ферибота превозващи какво ли не, но затова пък в потресаващи количества.
С отметната задължителната туристическа програма, си беше редно и дори нужно да се запознаем и с хашиша и неговото място в мароканската улична култура. Въпреки подготовката на теория, бяхме удивени колко е лесно да се сдобиеш с нещо, което ти представят за хашиш на улицата. Заехме приключенска позиция, решихме поне да пробваме що е то. За добро или лошо се натъкнахме на тотално туристически капан и се бяхме сдобили с долнокачествен тютюн. С тъга и раздразнени гърла писахме деня за приключен и се опитахме да поспим преди следващия ден.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 3-5
Photo Credit: Лилия Стайкова, Димитър Камбарев, Костадин Мутафчиев
