Ден 0: Бързи 600 км след работа
Дългоочакваният ден на заминаването отново ме изненада и ме хвана неподготвен за това, което трябваше да се случи. Нито багажът ми беше готов, нито психиката. В суматохата едва не забравих да си разпечатам резервацията за ферибота, който щеше да ни спести Франция.
Все пак се събираме и потегляме с ескорт от още две дружки, който ще ни изпратят до Ниш, за да ни пожелаят кеф и да предадат поздравите ни на Дурмитор, където ще ходят седмица след нашето заминаване.
Пътуването започва по до болка познатия на всички път към граничния пункт на Калотина. Рутинното преминаване е ободрено от изненадващото отваряне на едно гише, което да обслужи само нас, мотористите.
Разчетът за този ден и следващия е доста строг. Това в тази група е рядкост и обикновено е свързано с щедро отплащане в последствие. Карането след работа трябва да ни отведе в Хърватска, Славонски брод. Около 600 км. По магистрала. Нужна жертва в името на най-бързото достигане до целта на пътуването.
Сред монотонността на магистралата се вклини една случка. В края първия участък за плащане на сръбската магистрала, близо до Белград (и след заплащането му) се наложи да изчакаме Марин. Паркирали сме, ако може да се нарече така, малко след пункта за плащане. Не съвсем правилно, трябва да се отбележи. След известно време от другата страна се зададе сръбски полицай и както вече подготвяхме речта „Абе тука чакаме още един“, чухме „И аз возим мотор, брате“. „Колегата“ моторист беше дошъл да ни поздрави и да се порадва на другари. Последва разговор за мотори, свобода, пътешествия, който изяде иначе тягостното чакане до пътя. След като групата отново беше пълна, отпрашихме в посоката, в която бяхме видели слънцето да изчезва.
Думите по-горе са началото на така и неразказаната ни история от миналогодиншното ходене до Испания и Португалия с мотори. Най-далечната точка, която бяхме стигали на собствен ход досега. В опит недовършените истории да не станат досаден навик (аналогичен на недоръвшените ми проекти), този път водих хрониката доколкото е възможно редовно.
Животът на офисния плъх налага известни жертви що се отнася до удобство, при поемане на дълъг път. Четвъртък сутрин е, час: 7:32. Взимам последния си душ на европейска почва. Денят за заминаване е настъпил. Повличам багажа, който съм опаковал до 2 през нощта. 40 минути по-късно, Гърли е готова за приключения.
Потегляме след работа. Денят е натоварен, имам да свърша твърде много. Давам всичко от себе си и трескаво се насочвам към следващата битка за днес – да се промуша през предвеликденския софийски трафик. За удобство, сборния пункт е извън града. Срещата е непълна – имаме спукана гума дори още преди да потеглим, което ни напомня какво сме тръгнали да правим. А ни очакват около 1600 км до утре вечер.
Пътя е спокоен и монотонен. Паническо спиране да си изключа роуминга за данни малко след влизането в Сърбия и освежаващ дъжд около Белград са единственото разнообразие преди достигането на мястото, където ще положим морни тела за нощта – „Мото клуб Брод“.
Мото клуб се оказа малко подвеждащо, защото се оказа, че сме спали в стаите за гости на местния автомобилен клуб – докато подготвяхме моторите за следващата отчайващо дълга и скучна отсечка около нас протичаха упражнения по каране с каравана назад. Впечатляващо успешно при това.
През това време обособения ми сервизен куфар даваше своя принос към профилактичния старт на деня.
През нощта е валяло, сутринта е свежа, но не студена. Небето на запад е чисто и синьо, белязано единствено от няколко следи от самолет. Въпреки очакващите ни малко под 900 км, настроението е в норма.
Пилотното ни пътуване толкова на запад ни показа (до Испания през 2016та), че е съвсем постижимо за малко над ден да се метнем на ферибот, в който да лежим до следваща си дестинация.
Бавно и настоятелно разстоянието до пристанището в Савона намаляваше. В последните километри вниманието и рефлексите ни отслабваха преди навлизането в най-натоварената част на отсечката ни из спагетообразната порция италиански магистрали. След разминавания и разкъсване на групата все пак се събирахме на входа на пристанищния терминал и след кратка документална сесия ни водят към трюма на ферибота. Корабът се оказва съвсем същият като миналогодишния ни познайник – поне ще пропуснем опознаването на местността.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 1-2
Photo credit: Димитър Камбарев, Костадин Мутафчиев
