Работя, за да мога да пътувам.
Това казах преди време на приятел, с когото не се бяхме виждали от относително дълго време, в отговор на въпроса “Как е работата?”. Верен на този все още свеж принцип в житието и битието си заедно с шепа единомислещи хора, бяхме запланували прекарването на щедро отпуснатите от родната бюрократична машина 4 поредни почивни дни. И като под “запланували”, нека се чете “избрали генералната посока”.
Пътуването ни започна по познат и добре отигран начин – със среща на бензиностанция до най-удачния изход от столицата. Предвид избраната посока, това беше около Божурище. Групата ни финално трябваше да се състои от 7 човеко-мотора, но поради разнообразните работни места (не професии), тръгнахме на няколко транша.
Целта на кратката “експедиция” беше долината на река Валбона в Северна Албания. Допреди по-малко от 2 години достъпът до нея е бил единствено по черен път. Имахме данни, че той е вече асфалтиран, а пък проучването ни за самата местност единствено разпали желанието допълнително. Острото желание на всички замесени да се махнат възможно най-скоропостижно от натоварения ритъм на София винаги ни тласка към късовати преходи след работно време. Този път не беше изключение и се бяхме прицелили към ресторант с къща за гости близо до брега на Власинското езеро, в Сърбия. Приятен, къс, живописен преход, който ни превежда през малкия и почти винаги пуст граничен пункт в с. Стрезимировци. Преминаванията ни през този КПП често са белязани от киселите гранични полицаи, но този път за всеобщо учудване, хората бяха ведри и усмихнати. Вероятно се радваха на съдбата си да не са на някои от пунктовете, пред които ще се извият километрични опашки от хукнали на почивка нашенци. В добро настроение бяха и сърбите, с което първа точка от пътуването – да напуснем границите на България – беше изпълнена. Оставащите 30-ина км са ни добре познати и предразполагат към ентусиазирано каране. Така и се случи. С изключение на един военен камион без светлини, пътя създаде приповдигнато настроение, което само се подобри от гледката на Власинското езеро по залез.
Първият истински ден от пътуването трябва да ни отведе до заветната цел. Преди това обаче трябва да минем през Косово (за щастие, не ни е сефте и знаем откъде трябва и не трябва да се минава). А за да стигнем дотам, трябва да преминем през пътя между Власинското езеро и градчето Сурдулица. Прекрасен, завоест път. Гоненица по фибите. Едно от неприятните усещания в мото пътуванията е да получиш обаждане от хората зад теб. Особено в държава със скъп роуминг това означава едно нещо – проблем. Проблем, който взе своето от нашата група. Главно от егото.
Следва каране “на пръсти” наобратно, очакваш на всеки завой да видиш някое другарче извън пътя. Сашо, владетеля на Транзалпа, се оказа, че е надценил завой и беше положил мотора отстрани на пътя, натъртвайки ребрата си в процеса. За щастие, докато се върнем, цялата група вече беше в движение – случката не е сериозна и отнема две цигари време, малко гафер и разходка до местната железария, за да бъдат механичните последици от нея премахнати.
След епизод първи на “Счупени мотори из Балканите”, продължаваме в посока границата с Косово, близо до Буяновац. На границата срещаме български граничен полицай, част от мисия на ЕС по сръбско-косовската граница. Изключително дружелюбен, предупреди ни за усложненията, ако излезем от Косово не към Сърбия и опитаме да влезем в Сърбия след това. Даде си и номера, ако имаме нужда от нещо докато сме в Косово. Влизаме без проблем в страната, пазаруваме задължителните застраховки и продължаваме бодро през територията с едни от най-лошите шофьорски навици в Европа.
Темата за шофирането в Косово и Албания (голяма част от жителите на Косово се представят като албанци – “Ние сме албанци, просто живеем в Косово”) е обширна и достойна за отделен материал. Обобщението е следното – очаквай всичко, по всяко време. От спрели в средата на пътя коли, през трактори изскачащи от полето изневиделица, до над средното количество добитък по пътя.
В опит да избегнем натоварените пътища избираме да се промъкнем по по-малки. Това винаги крие риска от изчерпване на асфалта, но в този случай имаме късмет и пътят е прекрасен. Спираме да хапнем в някакво село, в което токът е спрял. Оказва се, че сме седнали в ресторанта до входа на Мраморната пещера в село Donje Gadimlje. Поради липсата на електричество пещерата е затворена, но пък научаваме нова дума – shpella, което означава “пещера” на албански. Така се казва и ресторанта. Какво съвпадение 🙂
Пътуванията ни на запад от Хърватска, колкото и да са приказни, не предлагат едно нещо, което неотлъчно се намира във всички балкански държави. Гледката на няколко мотора (2 или повече) задължително приковава внимание, телефони и желание за снимки и подканяне към форсиране на двигатели.
Сити и доволни, продължаваме борбата с косовския трафик, проверяваме отново магистралата към Призрен и неусетно стигаме до границата с Албания. Преминаваме безпрепятствено и се подготвяме да изминем последните 50-ина километра до целта. В Bajram Curry спираме да се възползваме от технологиите на 20-и век – банкомат – синдромът “мотористи в малък град” е налице.
Остават още 20 км. Залезът приближава. Влизаме в долината съпътствани от стада животни, минимален трафик и спиращи дъха гледки. Придвижваме се бавно, поглъщайки повече пейзажите, отколкото отмятайки километрите. “Знаех, че ще хубаво, ама нямах представа, че ще е толкова хубаво!”. Това ще стане мотото на следващите дни. Валбона ни грабва още в началото на изкарването ни там и по-зле няма да стане.
Долината е достъпна отскоро за масовия турист. Пътят е новоасфалтиран, туристическата инфраструктура още куца. За не-съвсем-масовия турист, това е златната среда. Неопетнено място с неопетнени хора. Започваме да търсим покрив за следващите 2 вечери. Големият хотел, в чийто паркинг свършва асфалтът, не ни е по вкуса, дори не се интересуваме има ли места и колко струва. Кръгом и поемаме в търсене на нашето място. Няколкостотин метра обратно по пътя виждаме място, което доста повече приляга на нашите желания – ресторант с дървена фасада и няколко малки къщи около него. Места за нас нямат, но пък един от местните, отскочил до “парти” мястото в района, ни предлага своята къща. “На 500 м надолу по пътя” е това, което разбираме за нея. Предизвикателствата започват още с първото свиване извън главния път – по посока на коритото на пресъхнала река. Тук е моментът да споменем, че групата е от преимуществено шосейни мотори, чиито способности да се справят с по-труден терен са далеч под средните. Един катурнат мотор по-късно вече сме паркирали в двора на къщата, между задължителния атрибут на всяко албанско домакинство – стар мерцедес – и джип с косовска регистрация, чиято цел вероятно е придвижване в зимните месеци.
Пътуването из държави, където е вилнял ненормален диктатор, има своите особености. В Албания една от тях е ограниченото познание на чужди езици сред възрастното население. Нашият конкретен случай не е различен – споделеният речник между нас и чичо Марк се състои в около 10 думи (3-4 на албански от нас, и 7-8 на английски от него). На помощ обикновено се притичат младите, този път под формата на 12-13-годишна дъщеря. Доброто желание и склонността за компромис ни уреждат стая с 2 двуетажни легла и 1 самостоятелно, в която се побираме 7 души. С цялата екипировка. Стаята изглежда като постапокалиптичен бункер.
Хората, за сметка на това, са неописуемо гостоприемни. Половин час след пристигането ни вече се сервира вечеря. Скромна, но от сърце – супа, салата от домашни зеленчуци (или поне така ни се струваше двата дни, които бяхме там), домашно сирене и наденички. Нищо претенциозно, но съвсем достатъчно, за да утоли глада ни след дългия ден на път. И бира. За да бъдем добри гости, черпим домакина си с чинно контрабандираната домашна българска ракия, което, както и се очаква, стопля атмосферата. Уговаряме си закуска и “пикник” за следващия ден, като това ще се окажат торбички с храна за прехода, който сме замислили.,
Photo credit: Лилия Стайкова, Димитър Камбарев, Ивайло Николов
Следва продължение…
(бележка: целия текст на това приключение за първи път е публикуван в peika.bg: http://www.peika.bg/statia/Albaniya_stranata_na_orlite_prez_septemvri_l.a_i.99174.html)