Сутринта е хладна, а сме само на 900 м надморска височина. Всичко навън е в роса, слънчеви лъчи облизват високите зъбери на долината. Денят обещава да е изпълнен с наслади за очите и душата. Хапваме хляб с домашно масло и сладко от смокини и се подмотваме, докато ни приготвят храната за из път. За изпроводяк пълним колкото бутилки за вода успяха да ни намерят, получаваме карта от (неработещата, оказа се) туристическа информация. Получаваме и малко по-схематични, но пък много старателно написани, упътвания. Часът е около 10, вече окъсняваме, но все пак тръгваме с настроение към върха. Още в началните метри си намираме четириног спътник тип “албанска превъзходна”. Лиско (или, както ще се окаже по-късно вечерта, Зана) се присъедини в подохда към върха и през по-голямата част от времето дисциплинирано припкаше след първия човек от редичката.
Вече група от 8, движението в първите километри е по полегат терен, път, по който очевидно се движат малко по-проходими четириколесни. Според официалната карта, разстоянието до Росни връх (Maja e Rosit, на местния език) е 7 км и се изминава за 7 часа. Общото изкачване е малко над 1600 м. Малко над час след началото на прехода стигаме до указателна табела, която ни казва че ни остават още 4…километра. По-опитните планинари в групата се дивят на избраната мерна единица (явно в планините се мери в часове). Изкачили сме малко под 300 м и в следващите 4 км ни остават около 1300. Коленете ми потрепват от представата за наклона, който рано или късно ще трябва да изкачим, пък после и да слезем. След табелата, лека-полека горите започват да отстъпват място на по-ниска растителност и на места открити поляни. Пейзажът връща спомени от алпийските склонове, които сме посещавали, както и на родните красоти около връх Вихрен. Пътеката е доста добре маркирана, в абсолютен контраст с това, което може да се намери като информация из уеб пространството. Няма нужда от водач, със сигурност. Добра подготовка, обаче, е препоръчителна. По-добра от нашата, ако е възможно. Склоновете са доста каменисти, на откритите части вятърът брули сериозно. В хубаво време е добре да се ползват слънцезащитни препарати или просто да няма изложени на елементите чувствителни части от тялото. Радваме се на почти човешкото поведение на Лиско – периодично спираше да се любува на гледките, или поне така изглеждаше отстрани.
Час или два по-късно излизаме на малко плато, което ни изненадва със заслон. Там заварваме предприемчив албанец, жена му и 8-годишния му внук. На около 2000 м си купуваме захаро-съдържащи напитки от асортимента на новия ни познайник, говорим си малко за оставащия път с него и се дивим на гледката. Цените са над пазарните (300 ALL), но на тази височина той е установил едноличен монопол, а и все пак сме в Албания – не е прекалено скъпо. На този етап от изкачването ни остават около 500 метра денивелация и около 3 км, според поредната табела, която срещаме малко след освежителната пауза. След още малко ходене стигаме до момента, в който срещаме първите си “колеги” в тази планина – смесена френско-чешка група, която слиза към Валбона. Разменяме няколко думи с тях за това от къде идат, упътваме ги към чичото с безалкохолните и се информираме за следващта табела, която ще ни даде, предимно празни, надежди за скорошно стигане на върха. 700 метра. За 2 часа. Налягат ме съмнения за релевантността на табелите. Върхът е граничен, границата минава малко под него. За това лесно може да съди по демаркационната пирамида, която се вижда в близката далечина. Както и от лутащите се между албански и черногорски оператори телефони. Последната част от изкачването е доста стръмна и изпива силичките на всички. Не и на Лиско. Със сетни сили достигаме до заветния връх и се нахвърляме ожесточено върху провизиите си. Пълнена чушка с домашно сирене и краставица никога няма да ми се сторят толкова вкусни колкото тогава, вероятно.
Слизането е малко по-предизвикателно за хората със слаби колене или натъртени ребра, но красотата на обкръжаващата ни планина подтиска болката до някаква степен. За да не е просто слизане, нашия четирикрак спътник решава да ни позабавлява като погне едно зайче. Гонката беше приета със смесени чувства от групата, като пристрастията за изхода на преследването се смениха няколко пъти, всичките ни усилия да наклоним везните в полза на заека бяха ялови и след 5-минутно тичане като обезумели по склоновете се чу жален писък и видяхме в далечината как домашното куче пирува с прясно заешко.
На връщане спираме и при предприемача от планината. Заговаряме се малко повече, доколкото позволява езиковата бариера. Достигаме до извода, че е съсед на нашия домакин долу в долината, пием по нещо и продължаваме бавно надолу. В това време вече ситото и доволно другарче ни настига и кипи от енергия. За ужас на по-нежните ни спътници Лиско си намери и част от козе копито, която весело размяташе насам натам тичайки покрай нас.
Останалта част от слизането минава нормално, придружена само от болки и откъслечни охкания на амортизираните участници. Малко след смрачаване вече сме на асфалтовия път, близо сме до дома и предвкусваме вечерята и студената бира, които ни очакват. 10-часовия преход ни е поизтощил и всички искаме почивка. А някои и здрави колене. Хапваме боб, наденички, домашна салата, пийваме по бира-две и се опитваме да доизпием ракията. Време е и да измислим къде отиваме утре. За да запазим романтиката на момента, пък и притиснати от липсата на каквато и да е връзка с външния свят – нямахме дори мобилен обхват, да не говорим за Wi-Fi – вадим хартиената карта на Албания и разглеждаме къде са асфалтовите пътища и накъде могат да ни отведат. Избираме Берат като дестинация и разпитваме Марк за настилката по пътя. Получаваме положителен отговор, че всичко пътя е Shume shume i mire (много много добре), черпим го с гълток ракия и продължаваме с разискванията на смисъла на живота.
Photo credit: Лилия Стайкова, Димитър Камбарев, Ваня Стоянова
Следва продължение…
(бележка: целия текст на това приключение за първи път е публикуван в peika.bg: http://www.peika.bg/statia/Albaniya_stranata_na_orlite_prez_septemvri_l.a_i.99174.html)
