На следващата сутрин тече трескаво събиране на багаж, товарене на мотори, закусване и като цяло подготовка за тръгване. Усилията ни са чинно съблюдавани от вчерашния ни спътник. Настава време да започнем да вадим моторите един по един от двора на къщата в посока пресъхналата река.
Тук започва епизод 2 на “Счупени мотори из Балканите”. По изключително глупав начин успявам да изпусна мотора си още в двора на къщата. Без никакви щети по мен, освен по самочувствието ми (естествено), вдигаме мотора, за да открием неприятната изненада – изкривен лост за смяна на скорости. Нямам намерение да се впускам в прекалено много детайли по опитите да вкараме мотора в движение, снимките говорят достатъчно.
След около час борба с каквито селскостопански инструменти намерим, лоста е използваем и започваме леко и внимателно да осъществяваме операцията по достигане на асфалта. Отново, снимките са по-показателни.
Вече на асфалта, установявам, че с тоя лост няма да се прибера, или поне няма да е лесно. Решаваме, че ще спрем в Bajram Curry отново, този път с идеята да оправим лоста окончателно. “С питане до Цариград се стига” гласи популярната народна мъдрост. С питане ние стигнахме до 2 гаража, към които ни насочиха местните, при въпрос за сервиз. След жестомимично обяснение на проблема, хората се заемат със задачата, наглед наясно какво трябва да се направи. Няколко минути по-късно лоста отива на “ковач” (което е същото като на български), а няколко минути след това се връща счупен. С леко недоверие отивам да се опитам да разбера какво следва. Недоверчивостта ми е посрещната от сина на майстора, който ми обяснява на английски как баща му ще се справи със ситуацията. Според него, за 20 минути би трябвало да съм в движение отново. Предвид факта, че нямам много какво да направя, се оттеглям при останалите и обсъждаме ситуацията, докато пием кафе, удобно доставено от близкото кафене. От време на време прескачам да видя напредъка на превъплъщението на лост от мотопед към лост за мотор. Изглежда обещаващо, и, наистина, след около 20-ина минути ме викат да оценя почти крайната форма. Уверявам се, че решението ще работи, следват малко довършителни щрихи и лоста е готов. Следва пазарлъка за цената на тази услуга. След упорити откази да бъде заплатено с пари, се сещам, че в чантата ми с багаж имам 2 кенчета бира “Тирана” от предната вечер. Те са приети радушно от бащата и сина в сервиза. Разменяме си благодарности, здрависвания и сме готови. Готови да продължим.
Вече е почти обяд и сериозно изоставаме от начертания график, затова доколкото може експедитивно се понасяме. Маршрута ни минава през около 100 км планински път, който ни качва над речното езеро Коман, образувано от разливания на река Дрин.
Пътя е живописен, но изморителен и след повече от 3 часа приветстваме магистралата. Самата магистрала хич не е скучна, защото отново минава през планински масив и не може да бъде сравнявана с унгарска такава. Малко след качването ни нея ни завалява дъжд, който ще ни съпътства почти до сръбско-българската граница на следващия ден. Спираме за зареждане на тела и мотори на една бензиностанция. Това е и момента, в който осъзнаваме, че първоначалната ни цел – Берат – не е реалистично достижима с темпото ни и частта от деня, в която се намираме. Кратки размисли и обсъждания водят до поемането наобратно към Призрен, Косово. В негова полза натежаха няколко аргумента – 1) на 100 км по магистрала е; 2) приближава ни към дома, което ще направи по-леко прибирането ни на следващия ден; 3) миналогодишното ни пребиваване там беше повече от приятно. Поемаме към новата си цел, мракът настъпва постепенно, а дъждът не спира. Никак не комфортни условия за преход с двуколесни. Единственото, което може да влоши нещата е, технически проблем. Естествено, такъв се появи – лампата за ниво на маслото на единия от моторите започва да присветва. Спираме на първата бензиностанция, която виждаме. Масло за мотоциклети няма, естествено. В отсрещната, също. И автомобилно ще свърши работа. Наливаме колкото е нужно, правим абсурдно (за нашите стандарти) влизане на магистралата с ляв завой през едната лента. В тъмното. И в дъжда. Определено не беше най-разумното ни изпълнение.
След поредното преминаване на граница (Албания – Косово) и още малко магистрала, акостираме на паркинга на познатия ни хостел в Призрен. След известно количество чудене ни настаняват в 4 различни стаи, които след преговори стават 3. Обръщаме хостела с главата надолу, навсякъде висят дъждобрани, ръкавици, кожени екипи.
Едно от хубавите неща на този хостел е безплатната бира. Ползваме я екстензивно докато всички се пременим в цивилни дрехи и отиваме да хапнем в проверения ресторант в центъра, насред пешеходната зона. Храната, както обикновено, е много, освен това вкусна, че и не скъпа. Срещу 10 евро на калпак имаме налице 7 преяли. Заговаря ни сервитьора. Гледал по телевизията нещо за София. За квартал с цигани. За Факултето. Знае за Азис. Не бих казал, че лицето на България в Косово е особено представително. Уморени от премеждията и дъжда, се прибираме и заспиваме. Все пак ни чака път към дома.
Последна сутрин, 8:45. Всички са на партера. Около вратата има струпани куфари, чанти каски и ръкавици. Тайландските туристи не знаят какво се случва. Закусваме и избираме маршрута за прибиране – най-прав и безболезнен предвид метеорологичните условия е покрай Скопие. Също така ни спестява и гранични перипетии покрай влизанията и излизанията ни в Косово. Известно количесто снимки по-късно сме по моторите и се борим да излезем от Призрен. Пътя ни отново минава през изключително красивия път през Шар планина, който, както и миналата година, е обвит в мъгла и само загатва красотите си.
Прибирането оттам нататък не беше белязано от нищо, което заслужава особено внимание. Безаварийно, дъждовно, мрачно. Но все пак успешно.
Photo credit: Лилия Стайкова, Димитър Камбарев, Костадин Мутафчиев
(бележка: целия текст на това приключение за първи път е публикуван в peika.bg: http://www.peika.bg/statia/Albaniya_stranata_na_orlite_prez_septemvri_l.a_i.99174.html)
