Миналогодишния “Ден на затворените проходи” (6-ти май, 2 прохода, бяха затворени заради свлачища, 1 беше с метър непочистен сняг и един беше само с табела, която не уважихме) ни беше научил кои алпийски проходи ще работят и се насочихме точно натам. Целта за тази вечер беше да повторим посещението си в Арл, град в централната част на южна Франция, все още от частта населена с каталунци. За това свидетелстваха каталунските знамена и все още познаваемото влияние в архитектурата. В Арл знаехме и барчето, в което искахме да прекараме вечерта. Като цяло уроците, които бяхме научили преди около година даваха известни резултати. Този път дори спяхме в хотел (за него след малко), който е в границите на града, за да не се налага да ходим 7 километра пеша посред нощ до съседното село.
Излизането от Испания и влизането във Франция е относително неусетно, но малко по-видимо от други граници в шенгенското пространство. В случая, поради 2 причини – 1) изоставените и недемонтирани гранични будки и 2) странното скупчване на жрици на любовта, предлагащи наличностите си доста директно и безапелационно, несъмнено възползвайки се от подходящата температура, а именно – по прашки.
Според Google Maps, най-бързия път към Арле минава по западната част на френската ривиера, но отново, миналата година той беше кошмарен и още от началото се шмугнахме в планината, за да избегнем натоварените пътища. Това се оказа възнаграждаващо решение, защото малките пътищa ни предложиха известно количество приятни пейзажи. Километрите си се точеха, времето също и неусетно дойде момента да търсим начин да се нахраним. Тази задача е предизвикателна във Франция. Между 2 и 4 следобед единствената храна, която може да се намери са сандвичи, при това с условна успеваемост. Експериментално установихме, че продължителността на интервала без готвена храна може да е и по-различна и такава да няма до около 7 вечерта. Както и да е, достигнахме до бензиностаниця с ресторант и, естествено, ядохме претоплена храна. Почувствахме полъха на дома – купичка с шайби с размер точно колкото 20 евро цента, която се ползваше за достъп до тоалетните.
Вече оставени без избор, се качихме на крайбрежния път, движението малко се утежни, но по никакъв начин не достигна миналогодишните ни кошмари. Бързо и безболезнено достигнахме до предвиденото място за спане.
Хотела, в който бяхме отседнали беше по-скоро мотел. Спартански, тесни стаи, доста наподобяващи каютите на ферибота, в който прекарахме 3 нощи в другата посока. Оскъдна закуска, шумни съседи. Доста прилики, всъщност. Една от положителните му черти беше цената – безпардонно евтин.
Умората вече беше започнала да оказва влияния на парти клапите ни и пиенето на бира не продължи твърде много. Прекосили половин Франция и с оставаща ни още поне толкова, се върнахме в спартанския си хотел за почивка.
Ежедневното проучване на метеорологичните условия е неделима част от всяко пътуване, в което те имат значение. Като нашето, например. Това обикновено води до сложни танци с посоките на движение, определя избора за нощувка и цялостно влияе на приключението. Нашето откритие беше, че ни чака дъждовно прибиране до София от влизането в Италия до дома.
Планираните 360 км се очертаваха да са последните лежерни и сухи. Метеорологичната обстановка беше на наша страна и ни дари със слънце, за да можем да се порадваме като за последно на пътуването като такова, преди то да се превърне в трескаво прибиране. Късметът беше с нас и на друг, неочакван фронт – храната. Около обяд (да се чете 12:30 местно време), реших да започна да се оглеждам за ресторант около пътя и не след дълго, вниманието ми беше привлечено от надпис за пицария. С не особено големи надежди се насочих към входа – ресторанта работеше, имаше няколко заети маси, няколко свободни такива и учудващо, готвена храна. Вкусна, готвена храна. Да, беше пица, не съвсем френска кухня, но беше на светлинни години от разнообразни сандвичи и други полуфабрикати, които ни чакаха, ако пропуснем тази възможност. Освежаващото кулинарно разнообразие беше допълнено от красивите планински гледки, които се разкриха пред нас, докато се катерехме през френски Алпи на път към италианските.
Вечерта се бяхме прицелили в градчето Оулкс, на около 30 километра навътре в Италия, едно от първите с признаци на живот, отново уповавайки се на спомените си от преди година. Настаняването отне малко време и нерви, главно заради неразборията, създадена от румънката, която работеше в хотела, който бяхме избрали. След като се разбрахме, че апартаментът, който сме избрали като подходящ за 6 може да побере не повече от 5 и последващото настаняване на 2-ма в хотела и останалите в апартамента, всичко се нормализира и пристъпихме към освежаване и вечеря. Отново случихме на подходящи обстоятелства и не след дълго бяхме готови да спим. Следващите 2 дни щяха да изпият силите, търпението и, ултимативно, мозъците ни – имахме 1700 км до дома.
Първият от предстоящите ни 2 магистрални дни започна катастрофално – паднал акумулатор, изгорял бушон, проливен дъжд. Със сигурност можеше и да е по-добре. Независимо от обстоятелствата, трябваше да се движим, защото имахме над 700 км за преминаване. Да, по магистрали, но все пак значителна дистанция. С различен успех се гонехме с дъжда, борихме с тол автоматите по италианските магистрали. Явен неуспех си беше прехранването през този ден – типично магистрално меню, съставено от сандвичи по бензиностанциите. Неусетно влязохме в Словения, една от държавите, чиито магистрали не са изградени от отложена гума, слепена със скука. Финалните 100 км внесоха малко разнообразие в деня. Пристигнахме в Любляна относително късно, откровено уморени и с ясно изразен мързел. Нормално след 24 дни на път. Задължителната хигиенна програма ни поосвежи, както и работещия супермаркет, който ни зареди с бири и мезета. След като всички се бяха поокопитили, скочихме за бърза вечеря в центъра на града, преди, доста безславно, да се отдадем на почивка и психическа подготовка за оставащите малко над 900 км до прибиране.
Последния ден започна със сбогуване на двете подгрупи, размяна на резервни ключове, подмотване и обнадеждващо слънце. След като словенските магистрали отстъпиха на хърватските, пейзажа започна да се заравнява, пътя да се поизправя и дойде просветлението, че следващата интересна отсечка щеше да е чак след Ниш. Абсолютно правилно предположение, с изключение на откритието под формата на чуден крайпътен ресторант малко преди Белград – Tony Autostop. Срамно признание, но чак в този ресторант се добрахме до първата плескавица за тези 25 дни. Такова безчинство не трябва да бъде допускано. След още 250 км завоите след Ниш дойдоха точно навреме, за да ни посъбудят. В компанията на дъжд, естествено. Освежени от промяната в пейзажа, стигнахме до празното КПП на Калотина, което успокои финалните ми притеснения, че ще се довършим с чакане на последната граница.
„Гледката на падащите мълнии над София може и да не беше топлото посрещане, което тайно се надявах да получа, но пък събуди в изтезания ми мозък спомена за идентична случка по пътя между Бар и Будва. Тогава съдбата не бе благосклонна към верния ми Rusty, но пък даде тласък на интересно приключение.“
Из „Дневниците на КК“ (КК – Космополита Костадин, бел. авт.), май 2016
И още няколко думи за усещането да се прибереш в София след дълъг път, отвъд тези по-горе. За някои хора София е Мордор, Кофия и т.н. Тя е дом, в едно с всичките си недостатъци. Затова всяко завръщане е романтичен момент, поставящ точката на един интересен разказ. Освен, очевидно, че прибирането е задължителен елемент от всяко пътуване.
Маршрут и пътни бележки: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 22-25
Photo credit: Костадин Мутафчиев, Vincent, Wikimedia
