Ден 14: Раздялата
„Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много“, Алеко Константинов, из „Бай Ганьо“
Сутринта, поне на мен, ми е малко особена – досега никога не съм пътувал сам повече от 2 дни, като последния ми опит за повече завърши със спасителна операция и съсечена от шахта водна помпа в Черна Гора (Ръсти, ти си герой, трябва да напиша нещо и за теб). Та, имаше странност в тази сутрин. За капак, планината ни изпрати с мъгла и лек ръмеж, защото температурата не беше достатъчна. Това само затвърди мнението ми, че Кавказ не харесва да бъде питомен. 50-60 км мъгла по-късно бяхме в проверената закусвалня почти в равната част. Чай, кафе, сладко и солено – всичко беше погълнато. Както и уютната топлина на затвореното помещение на пекарната. С развитието на деня, времето се смили над нас и около Кутайси (точката на раздяла), вече беше с разкъсана облачност и приемлива температура. На последното спиране за гориво преди Кутайси си казахме “чао, да караш внимателно и пиши” и всеки продължи по плана си. Камби отскачаше по любов до Европа, за два дни, на море. Забравих да му заръчам да анексира солунската митница, така и така литваше до там. Аз бях планирал да стигна до грузинския Велинград – Боржоми. Известен със своите минерални извори, баня построена от някой руски владетел и…толкоз. Но пък попадаше точно в плана ми – като километри и направление. Пътят минаваше през един проход, който също така беше и главния път към Тбилиси – осеян и пълен с камиони и тирове. На една права и чиста отсечка (есетствено, с маркировка забраняваща изпреварването), реших да прескоча няколко тира. Но, точно на върха на малкото възвишение се видях очи в очи с полицейска кола, която обърна зрелищно зад мен и развитието на ситуацията ми беше прекалено ясно – отбих и започнах да си подготвям документите. Оказва се, че повторното нарушение води до двойно по-висока глоба (а аз не бях платил предната все още). Без никакви грубости или уговорки работата беше свършена, аз имах втората си глоба, а другарите полицаи вече обръщаха зрелищно за следващия, който не ги очакваше там.
Пътят си продължи монотонно до отбивката в Хашури, където знаците бяха порядъчно правилни, а навигацията ми с натъкмената карта още знаеше какво прави и говори. Навлизах в много приятен проход, който заради умората и движението остана неупотребен както подобава. Затова пък намирането на хотелче в градчето беше далеч по-безболезнено, отколкото в нашия си Велинград. Хората бяха така добри да ми дадат прилична двойна стая под нормалната цена, както и да ме приканят да прибера натоварения танк във вътрешния двор.
Свеж и чист, използвах не лошия интернет, за да се ориентирам къде съм (офлайн гугъл мапс е много хубаво нещо в днешни дни). Тръгнах на разходка, която предвиждах да е 2-3 километра, след което да се върна с въжената линия, която града има, но чието работно време е неизвестно в англоговорящата част на интернета. Минах през поддържания парк (за който дори платих вход), стигнах до “спа центъра”, където ме упътиха към пътеката, която излиза отново към града. Градиента и настилките определено излязоха бързо извън виждането ми за “лежерна разодка”, но успокоителната мисъл, че ми остава още километър ме държеше бодър. Междувременно минах покрай прекрасно непретенциозна църква, пълноводна река и хубава гледка към светлините на градчето. За съжаление, понеже бях тръгнал на лежерна разходка, фотоапаратът си почиваше в стаята и всички снимки са с телефон. Мъка, много мъка. Докато не стигнах до тъмната горна станция на въжената линия и ми стана ясно, че ме очаква пешеходното слизане на живота ми. Бях тръгнал по кецове, за да ми починат малко краката от мото ботушите, но може би туристическите обувки, които бяха в багажа ми, щяха да са по-полезни. Както и да е, слязох около 30 минути преди парка да затвори, гледките хич не бяха лоши, а и реално погледнато имах нужда от малко разходка, защото последните дни бяха предимно прекарани на мотор.
Приятно уморен, прекално видимо изглеждащ като чужденец за забих в ресторанта пред хотела. Естествено, поръчах си повече храна, отколкото мога да изям в обозримото бъдеще. Прибрах се пълен с умора, храна и наливни бири и заспах блажено. Преди това обаче, изпълних много важна задача – купих си еквивалента на “Гражданска Отговорност” за Армения за около 15 мин, онлайн, срещу 4,70 лв.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 15
