Часът сигурно беше около 8 и на нашето ниво (най-ниското) във ферибота започна да кипи трескава активност – блъскане на врати, оживени разговори и всичко останало, което може да ти напомни, че си в ултра тясна каюта с картонени стени. И че фериботът наближава пристанището на Бари, естествено. Посъвзехме се и се отправихме към някоя от горните палуби, за да наблюдаваме навлизането, както и да подишаме чист въздух. С цел плавен преход между милите ни Балкани и Италия се нагледахме на летящи фасове през борда. Това, в последствие, ще видим, че не е точно изключение и в Италия. Смогът над Бари беше озарен от прекрасното априлско слънце, но над кораба се беше загнездил един дъждовен облак, който се опита да охлади надеждите ни за хубаво време още в първия ни ден в Италия. Така в размисли за манталитет, дъжд и смог отмина около час, който беше достатъчен фериботът да акостира.
Разтоварването на кораб, пълен с албанци и италианци (предимно) представлява странна смесица от два стила на поведение на въпросните групи. Едните правят нещата да изглеждат некадърно и по детски наивно, докато другите добавят своята щипка нехайство и лежерност. За щастие, измъкването с мотор се случва относително бързо, с леки препятствия породени от ранното ни влизане снощи – нямаше особено място за маневри. Минути по-късно бяхме на гишето за паспортна проверка, която беше силно протоколна за хора с паспорти от ЕС, а още по-протоколна за хора с мотори. Имаше гише отделено ексклузивно и само за двуколесни (как иначе да оправдаем мързела и едното отворено гише за целия поток от кораба) и след като обработиха и 8те мотора, които слязоха, вероятно са се отдали на по еспресо.
Отново на твърда земя, но в Италия – така започва днешният ден. Лутаме се да намерим закуска и кафе. Вчерашната разюзданост на навигацията ѝ спечели наказание и ориентацията беше повече на усет. Дъждовния облак, който ни препика на ферибота (или някой негов недалечен роднина) беше минал и през града и сутринта беше утежнена от високата влажност на последствията. След кратка борба с трафика локализирахме място, на което си осигурихме по сандвич и първото еспресо в Италия за годината. За италианското еспресо сигурно доста по-сладкодумни хора са се превъзнасяли, бих пробвал и аз, но ще последвам примера на самите италианци за количеството и ще го приложа към темата – скандално добро е. Толкоз. Да не разводняваме и без това трудния за проследяване разказ.
Освен закуска, тази пауза трябваше също да вкара в ред и навигационната ни ситуация. Повишихме резервния телефон (едно евтино Prestigio, което се държа много мъжки, обаче) до навигационен. Свалихме карта на Италия, подготвих маршрута и потеглихме. Целта за деня беше град Тропеа – морски курорт на западното крайбрежие, за когото не знаехме много повече, освен това и че има ботаническа градина. Пътят до там се очертаваше около 370-80 км, които започнаха с умопомрачително количество каране по магистрала. След около 150 километра магистрално подпиране реших, че е време за промяна в маршрута и започнах да се оглеждам по кафявите табели с тайната надежда да видя нещо интересно (съдейки по името) и да успея да реша, че искам да се отбием там достатъчно далеч от отбивката, за да го направя безопасно. Ползвайки този алгоритъм (смея да твърдя не особено ефективен) се озовахме в градче, което се казва Метапонто. Много приличаше на нещо средно между Обзор и ММЦ, но извън активния туристически сезон. В центъра работеше едно кафене, в което нямаше храна, но пък имаше бира и кафе. И в него английският беше далечна илюзия и международния език на жестомимиката и соченето с пръст за пореден път работеше безотказно.
Новия маршрут беше нарисуван, навигацията беше инструктирана да ни поведе и през нещо немагистрално, че гумите ми щяха да започнат да губят приятната си кръгла форма. След още само 80 км (Бога ми, тези бяха от дългите километри) се отбихме и се втурнахме към планината. Пътят не беше нищо особено, но имаше ЗАВОИ. Имаше и брутално силен вятър, температурата започна да пада и генерално радостта от завоите ми бе задушена от дискомфорта на априлското време. За почивка, а и да отчетем някоя снимка за интернеДа, свихме към един град, кацнал на един хълм с излгед към крайбрежието – Гуардия Пиамонтезе. Използвах момента и за малко грижа за веригата на Хелга, че албанския прахоляк и италианските магистрали ѝ бяха отнели здравословния маслен блясък.
Всяка фиба надолу към морето допринасяше температурата да започне да бъде по-поносима и да разбера, че този път явно се кара в другата посока след като се разминах с няколко хергелета пистаркаджии на коляно по завоите. Ривиерата ни посрещна с доста трафик, още повече, че беше събота. Все пак ни оставаха едва 100-ина километра до нощувката ни за днес. Гледките определено помагаха на това километрите да се точат неусетно – китни градчета виснали по скалистите брегове, тесни улички, които не стигат за разминаване на две коли, но са формално двупосочни. През цялото време обаче още един детайл правеше силно впечатление – навсякъде имаше сергии с червен лук, навсякъде се гледаше лук и навсякъде миришеше на пресен лук. Открито предпочитам тази миризма пред зловонието, което се носи от маслобойна за маслини, но все пак такава концентрация на лучената индустрия беше изненада.
Все още в страната на Лукчо, стигнахме и Тропеа – малко градче, което обаче беше достатъчно голямо, за да не успея да намеря къщата, в която бяхме отседнали от първия, втория и третия път. Накрая се примирих и попитах някакъв човек на улицата, който ми посочи сградата до мен. Домакини ни бяха Пиетро и Алина, от които Алина ни посрещна. Алина беше пухкава и страшно дружелюбна украинка, която като разбра, че сме от България изостави всякакви опити да си говорим на английски, сподели ни, че е работила с българи няколко години и започна да ни говори на руски. Разполагахме с всички удобства на самостоятелна баня и малка кухничка на приземния етаж, а моторът се намести на място на улицата до къщата, което беше „запазено“ по един познат нам начин – с празни касетки от зеленчуци. Хигиенизирани и пременени като редови туристи се затътрихме към центъра, но понеже слънцето беше започнало да залязва, решихме да използваме светлината за някоя друга снимка около плажа.
Интересната част тепърва предстоеше и за капак носеше развръзката на дълбоката мистерия с лука. Подминахме един къмпинг и един кемпер стоп (да, италианците харесват хора с палатки и кемпери) и се озовахме пред ботаническата градина, но окъснели – нямаше как да я видим отвътре. Полюбувахме се на гледката, щракнахме няколко снимки и се насочихме към шумотевицата от парти и купищата хора, които оживено си хапваха и пийваха малко нагоре.
Още с първия поглед в посоката на фиестата, видяхме следния балон:
Оказа се, че сме попаднали на ежегодния фестивал на червения лук (Festival della Cipolla Rossa di Tropea) , който в тази част на Италия (явно) е със статут близък до религия. Имаше десетина щанда с различни храни с лук като може би фаворит ни остана фунийката с лучени кръгчета, току що изпържени и все още трудни за ядене, но фантастични на вкус. Наградихме се за късмета си с две дегустационни плата от лучени деликатеси (освен лучените кръгчета) – лучена супа, спагети с лук и люти чушки (пак местни, важно е), маринован лук, хапки с лук, хапки с картофи и лук, хапки с лук и лук, солети с лук. Всичко с лук, дори мармалад от лук (с рекламна русалка, защо не).
Отбихме се набързо и през представяне на книга за червения лук, но поради езиковата бариера не се задържахме дълго. Вечерта продължи с лека разходка из стария център на Тропеа, който гъмжеше от хора похапнали лук. Твърдо решени да задоволим напълно гастрономическите си търсения се заоглеждахме за джелатерия. Това, бидейки Италия, не продължи много и се забихме в близката такава. Аз заложих на проверени и изпитани вкусове, но Лили държеше да пробва джелатото с лук. Скептицизма ми към това изчадие на маркетинга беше напълно оправдан и присъдата единодушно е „не става“. Всеки си изяде изборите, както и части от тези на другарчето, взехме няколко бири за днешния ни дом (и пакет тестени кръгчета с лук, домашни уж) и се затътрихме по дълги път към дома. Спяхме относително близо до катедралата, която в светлата част на денонощието не беше нещо впечатляващо, но настъпи ли нощта, се преобразяваше. Behold this:
Развеселени от нетипичния кич на нощните одежди на катедралата пресякохме и с бири в ръка се отдадохме на планиране на следващия ден и не на последно място, на заслужена почивка.
