Мотоциклетно пътуване и прагматичност е комбинация от думи, нагласи и действия, която едновременно рядко съществува, но в същото време е хубаво нещо. Прагматичността може да е фактор на доста места – дестинация, времетраене, маршрут, избор на настаняване. Сред по-малко очакваните фактори в едно пътуване се явява работата, но все пак бидейки „офисен ездач“, това не трябва да е чак толкова неочаквано. Заради закъснялото ми концептуализиране на почивните дни, се налагаше да работя един ден сред морето от почивни дни. За да не поставям работния си ден в опасност, дестинацията трябваше да е в Европа (евтин роуминг, кажи-речи стабилен интернет). За да не поставям спътника си в опасност (този път пътуването щеше да е 2up), интересната част от Западните Балкани (Албания, Босна и Херцеговина) остана на заден план. За да не заплашвам финансовата си стабилност, Хърватска и северна Италия също изпаднаха от целевата група. Оставащата част от Европа, в рамките на разумното разстояние за 10-дневно пътуване се сведе до южна Италия и Сицилия (двете са свързани с ферибот с редовността на трамвайна линия в София). Посоката изглежда е решена.
Достигането до Италия без преминаването през скъпи дестинации (откъм пътни такси и съществуване) изключва минаването през континента (Хърватска и северна Италия) и налага използването на ферибот. Възможностите за това са от Игуменица, Драч (Durres) и Бар, като италианските пристанища са Бриндизи и Бари. За пътуването от Игуменица до Бриндизи чухме кошмарни свидетелства, затова ниската цена беше гледана със съмнение. Линията от черногорското пристанище Бар оперира само в летния сезон. Това по естествен начин остави направленията Игуменица – Бари и Драч – Бари като основни конкуренти за нашите 120 евро в посока – цените бяха еднакви. Пътят до Игуменица е малко по-дълъг, но затова пък по магистрала, осеяна с такси, а и горивото е по-скъпо. Пътят до Драч е през Албания, която както по-горе се спомена, е способна да изненада, но горивото е осезаемо по-евтино . Прагматичността каза Драч, което беше възнаградено от каюта за двама за умопомрачителната сума от 5 евро.
Пътуването, като всяко такова, започна с окомплектоването на багажа – 10 дни, 2 души, 1 мотор, 92 литра багажно пространство. Всеки „съд“ (като обобщение на място за съхранение на вещи – било то куфар или чанта) беше пълен до своята разумна граница.
Горната снимка е от прохладната сутрин на 26-ти април, който през 2019-та година беше и Разпети Петък – почивен ден, много удобен за стартиране на бягство към съседи през една държава. Видимо, някои неща не се събраха из съдовете и трябваше да пътуват в повишена опаковка от възглавница (дъждобраните, мини-стативът и постелка за сядане). Пътят за Драч, по-интересният поне, ни води от София през Кюстендил – Крива Паланка – Скопие – Маврово – Дебър – Бюрел и финално до Драч. Маршрут, който през годините сме покривали и не се очакваше да крие изненади, но все пак част от него минава през Албания, а тази прекрасна държава винаги има нещо в ръкава.
Отрязакът до природен парк Маврово в Македония ми е до болка познат – магистралата, която тръгва от Крива Паланка, заобикаля Скопие и на всеки 5 км има будка за пътни такси. Разнообразието в този случай беше осигурено от един от касиерите, който ни пусна без да плащаме такса, явно не му се занимаваше с картата за тези 20 евро цента. Последва спирка в Маврово за традиционно преяждане по съседски и газ към Албания.
Всичките ми спомени от Дебър са за един потискащ и начумерен град, като този път те не се промениха също – хаотично движение, тесни и разбити улици. Още си спомням при дебютното ми влизане в Албания как застигнахме погребална процесия, която заемаше цялата ширина на пътя и не се трогваше за движението в която и да е посока. Подминахме въпросните гробища без да случим на тъжно събитие и не след дълго достигнахме до границата. Преминаването беше бързо и безпроблемно и ето ни в Албания – страна на орли, лоши шофьори и дружелюбни хора. Три километра навътре е споменът, който оправи вкуса след погребението – сватбата, на която попаднахме случайно и си тръгнахме пили бира и с бонбони в дантела:
Но нека се върнем на това пътуване – пътят ни към Драч продължава през път SH8, който също няма да минаваме за сефте, но този път албанците бяха решили да започнат ремонт (да се чете, асфалта беше махнат на доста участъци), но бяха забравили да го довръшат. Това доведе до лек офроуд 2-up с елементи на нервни изпреварвания и от мен, и от местните. За капак на всичко, навигацията, на която давах шанс да изкупи греховете си от пътуването в Грузия и Армения, отново ме предаде и трябваше да се ориентирам на усет и табели до пристанището. Е, веднъж спрях и питах двойка полицаи за посоката, но да не издребняваме. С елементи на лутане и изследване на местните нерегламентирани сметища и пътища без асфалт посредством едно бързо зачукване в околностите на Бюрел и бяхме на SH37 (и след това SH38), които свързват Пешкопи и Фуша-Круя. При последното се качваме на нещо като магистрала, но с много кръгови и следвайки табелите стигнахме до Драч и пристанището. Таблите за него също бяха доста смислени и без особени проблеми се подредихме до група от 3 по-леки ендура (Husqvarna 701 Enduro), едно Тенере (тези 4-мата от Италия) и едно заблудено Кавазаки. Бърз разговор с единствения останал покрай моторите разкри, че са били на пътуване из Албания, но с мотори, които са подходящи за това.
Часът е около 7 вечерта, времето е прохладно, а ние сме първите, които влизат на ферибота. Ретроспективно ще видя, че не е толкова добра идея, защото моторът беше заврян под една от рампите с единствен изход назад. Както и да е. Взехме минимума от необходими ценности от мотора и се насочихме към рецепцията, за да се нанесем в каютата си за вечерта. Каютата беше вътрешна, но затова се оказа и че е на най-ниската палуба – факт, който само допринесе за клаустрофобичната атмосфера.
След настаняването, решихме да използваме по-свежия въздух, който пристанището осигурява и да се дивим на майсторството на шофьорите на тирове, които влизаха в трюма на кораба назад. А има хора, които не могат да паркират Smart. Прекъснахме обсъждането на товарния план, за да хапнем по нещо в бюфета.
Около полунощ, след като в трюма влязоха необяснимо за нас количество камиони, автобуси и коли и след като чакахме няколко местни тарикати, които закъсняваха с около 2 часа, корабът все пак отплава, което беше знак все пак да се оттеглим в кутийката, която си бяхме купили за 5 евро и да се насладим на някакъв сън преди очакваното пристигане в Бари около 9 часа местно време.
