Напускането на Маракеш бе белязано от същите наблюдения, които имахме и досега за Мароко и населението му – разглеждат всеки турист като касичка и с цената на всичко се опитват да измъкнат още пари – било то с лъжи или по друг начин. Това и стана при напускането на паркинга, който бяхме употребили. Но нека не се впускаме в дребнави детайли. Последната ни вечер в Мароко беше в Рабат, преди това решихме да преминем през “перлата на Мароко” – Казабланка. Кошмарния трафик в икономическия център на страната и покрайнините му допринесоха за създаване на лошо впечатление от града, от който видяхме единствено една огромна крайбрежна джамия. Постфактум проучването каза, че това е джамията с най-високо минаре в Мароко и 13-тата по този показател в света. Впечатляващо, ама друг път.
Другото ни преживяване беше да ни отрежат от един превзет ресторант. Напускайки града възможно най-бързо се насочихме към Рабат. След дълга борба за влизане и промъкване през натоварения трафик, стигнахме до мястото на среща с домакина ни, докато останалите се отбиха за вече наложителната смяна на веригата на Транзалпа. Чакайки, си поговрихме за цените на моторите, за частите за офроуд джипките и други подобни теми. След като се оказа, че в изначално запазената ни квартира няма ток, поради авария, ни преместиха в друг апартамент по-близо до централната част на града. Дотук добре. Всеки, който е помирисвал мотористи след 15 дни път, би могъл да си представи букета от аромати, който тази среща носи. Жената, която се грижеше за чистотата в апартамента ни очевидно не очакваше точно това. Кратка, но ожесточена, дискусия за нашето пребиваване премина на арабски, като за пореден път се убедихме, че човешките емоции са международни. Условията за паркиране също бяха интересни – кръговото беше анексирано. Докато се намерим, освежим и пооправим, слънцето беше залязло – потърсихме си ресторант, хапнахме и се върнахме в апартамента за почивка и разтуха.
Мароканската действителност успя да претовари сетивата и психиката ни и след около 10 дни престой бяхме готови и желаещи да се върнем в Европа. Поне повечето, де. Големите северни пристанища предлагат фериботи до Испания, което беше и планът. Изборът ни се спря на Сеута. Испански автономен град, причина за напрежение между Мароко и Испания, но и начин да влезем в шенгенското пространство още в Африка (има още един такъв испански “клин” в Мароко – Мелия). Допълнително удобство създава и фактът, че ще минем граничния контрол на сухопътна граница, а не след слизане от ферибота. Иначе казано: „Добре дошли в Шенген. В Африка.“
Все пак, преди това преминахме през основната забележителност на Рабат.
С цел бързодействие се мятаме на магистралата и след малко над 2 часа сме в Танжер. В града има пристанище на Атлантическия океан, но след кратка проверка първият срещнат агент ми обяснява някак, че ферибот до Тарифа (целта за деня) няма. По-късно ще се окаже, че има, но за това пък ако го бяхме хванали, щяхме да изпуснем по-интересната част от днешната разходка. От Танжер до Сеута са около 100 км, които решаваме да изминем през по-малки пътища. Повечето от тях са крайбрежни и допълват лежерното каране по тях с приятни гледки. Гледката е прекъсната от средиземноморското пристанище на Танжер (Tangier Med, там пристигнахме на идване), което е основната транспортна връзка с Европа. Измъкнали се от трафика покрай порта, пътят започна да се вие из планината и гледките продължиха да се нижат. Преминаването през границата напомни къде сме за последно – точно преди КПП-то имаше тълпи настойчиви мароканци, опитващи се да изкопчат пари от попълването на простата декларация, която е нужна за излизане от Мароко. Опашките на границата бяха мото толерантни и за около 20-ина минути влязохме в Европа. 132 евро по-късно вече чакахме и на опашка за товаране на ферибота. От челото на колоната влязохме чевръсто в трюма и се насочихме към климатизирания комфорт на кораба, който щеше да ни върне на Стария континент. За по-малко от час се стоварихме в Алхесирас (Algeciras) и още с първото стъпване на испански път нахлуха спомените от миналата година – изписания планински път ме ентусиазира доста и след около малко над десет минути бях изминал 20-те километра до отбивката за уиндсърф рая, който представлява Тарифа. Цивилизацията ни посрещна със спазване на правилата за движение, чистота, бира и храна различна от тажини. Хостелът, който бяхме запазили също потвърди, че сме в Европа. Вече в свои „води“, се отдадохме на заслужена почивка и анализ на изминалите 10 дни от първата ни среща с този необятен и необязден континент.
Пристигането ни в Тарифа маркира края на африканската ни афера, но определено извади наяве и напрежението, което посещението ни в този неразбираем на моменти континент е донесло. Веднъж достигнали европейска земя, всички се укротиха и настроението започна да става доста лежерно. След като отново цялата група бе заедно в прекрасния хостел (Hospederia Almundo, препоръчвам го на всеки, който минава за кратко през Тарифа), вечерта протече в ретроспективни мисли. Сутринта обаче беше белязана от опит за припряност – прогнозата за времето вещаеше дъжд през целия петък, който беше изначално предвиденият ни ден за „отплаване“. Кавичките можеха да са излишни, ако запазим плана си. Окомплектовахме всичко, метнахме се на моторите и се понесохме към плажа за закуска. Препоръчаното ни заведение за закуска още не работеше и използвахме времевата дупка да се разходим по крайбрежието. В мото екипи. Закуската прерасна в обяд, бирите започнаха да се леят и постепенно се стигна до момента, в който просто си запазихме още 2 нощувки на същото място. С цел да избегнем валежа, естествено.
Оставащата част от деня използвахме, за да отскочим до Гибралтар, с което осъществихме пребиваването в три държави за по-малко от 24 часа – Мароко, Испания и Великобритания. За щастие, движението беше от правилната страна на пътя, но английския привкус беше наоколо. Насочихме се към Upper Rock – горната част на голямата скала, която реално е забележителността в тази странна територия. Провиране и навигиране през леко странната схема на местния трафик беше цената, която платихме за достигането до там. Тоест, почти до там. Устремът ни беше спрян от охранител, който ни обяви, че останалата част от асфалтовия път е само за местни или такива, които имат бизнес горе – все критерии, на които не отговаряме. Вариантът за простолюдието е да се спре на съседния паркинг и да се ходи до горе.
Последните думи на човека обаче бяха:
„It’s gonna be bloody hot up there for you, guys„.
Имаше защо да му повярваме. Времето беше ветровито, но затова пък безоблачно, а изкачването нагоре не изглеждаше да е малко. Въпреки формалното препятствие, успяхме да видим представители на маймунската скала, а именно – маймуни. Изглеждаха доста по-некултивирани и с елементи на териториалност, но пък и бяха достатъчно далеч, за да им попречим и съответно да бъдем атакувани (за тези примати е известно, че проявяват агресия). След като се налюбувахме на корабния трафик и наличните гледки, се затътрихме наобратно, но на две групи – едната директно отпраши към базата (тук приключението беше поредното обезбензинване на жълтото пате), а другата включи и посещение на крайно скъпата въжена линия.
С цялата група отново в хостела и поредната кратка сервизна сесия се запътваме към обществената пералня и последваща вечеря.
Кратко лирично отклонение: обществената пералня е най-добрия приятел на мото пътешественика. Рядко щастие е да се намери квартира с пералня или пране като допълнителна услуга, заради което тази находка беше високо оценена от всички. След рибния обяд на плажа, решихме да проверим и ресторанта, специализиращ в барбекю на главната улица. Отново имаше прясна риба за любителите ѝ, както и не-рибно хапване за другите. Заседнали с бира и храна, се озовахме като в машина на времето и започнахме да обсъждаме групата деца играещи навън като видни пенсионери. Докато се съгласявахме един с друг, че така трябва да се прави, бяхме готови с вечерята. Настроението ни поведе към кратка бар сесия. Залутахме се в старата част на града и си намерихме бар, който да удовлетвори изискванията ни. Бирите се започнаха и лека-полека групата започна да оредява до окончателния край на нощните занимания и добирането до леглата с по една Корона за из път.
Сутрешната ситуация беше предизвестена – нямаше да тръгваме никъде в този ден. През нощта прогнозата започна да се сбъдва и пороите започнаха още преди изгрев. С напредването на деня, смели индивиди си показаха носа навън, само и единствено, за да бъдат облети от пролетния порой, който се случваше на пориви, докато отскочат до супермаркета. Захранени с провизии от близкия Lidl, благодарение на геройската саможертва на части от бандата, нямахме нужда да се появяваме навън, както и времето не беше приветливо за това. Ако не валеше, духаше сериозен вятър. И така до вечерта. И след нея.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/373, ден 13-14
Photo credit: Лилия Стайкова, Ивайло Николов, Костадин Мутафчиев
