Ден 18: “Мамо, дават ме по телевизията”
Закуска поне за 3-ма ме чакаше вече в кухничката, когато станах около 8. Преди лягане бях се информирал за ситуацията с протестите като имаше споменати затворени пътища. Толкова си спомнях, а и сигурно толкова е пишело в англоговорящите медии. Хапнах, пих чай. Навън пръскаше неприятно и затова още в къщата се облякох с всичко – термобельо, полар, екип, дъждобран. Калта не беше станала по-малко, а напротив. Последно “довиждане” с моята мила домакиня и отпрашвам. Хостелчето вече беше препоръчано и на Камби, ако стигне до тоя ъгъл на картата на Армения. Успях да изплувам от калта до главния път без проблеми. Черното пътче от селото до недостроения соц хотел се беше поразлигавило, но беше безпроблемно за преминаване.
Малко след като се включих в главния път на север, дъждът поспря, но благославях избора си да се облека този път. Въпреки че беше по-топло, сутрешното мръзнене не ми е по вкуса. Стигнах и до вчерашния снежен път и проход, където за моя най-голяма изненада следа от сняг нямаше. Пътят беше прашен и сух, грееше слънце, а наоколо цареше нормална пролетна картина.
В Ехенадзор вдясно и поемах към езерото Севан – голямото Арменско море (поради липса на истинско море, това голямо езеро си беше извоювало такива квалификации в историята). Понеже нямах много километри по план реших да следвам на сляпо разни кафяви табелки за забележителности, като единственото, което успях да направя е да не намеря нито една от тези забележителности, но поне намерих най-хубавия асфалт в Армения, както и една не лоша гледка с планинка. Повече от нищо е. Оригинално се целех в Tsakhats Kar, но знаците изчезнаха, а аз бях доволен от мястото, на което се бях озовал.
С оглед, че времето започна да ме притиска реших все пак да продължа към крайната си дестинация за днес – Best Western хотел на брега на езерото Севан. Best Western не е сред нормалните избори за този тип пътувания, но офертата за 37 лв със закуска не беше за изпускане. Пък и беше на самото езеро. Ниските цени са едно от предимствата на бедната държава. Преди да стигна до хотела обаче ми предстояха още километри и тук-там приключения.
Пътят, по който се бях засилил някога е бил част от пътя на коприната. Като всеки такъв трансконтинентален коридор от далечното минало, по неговото протежение се е налагало да има “керван сараи” или нещо като страноприемница за търговците по пътя. Почти в най-високата точка на прохода Селим видях едно такова доста запазено сдание и се отбих да поразгледам. На паркинга бях посрещнат от една жигула, върху която имаше разнообразни стоки и един чичо, който на скандално развален англо-руски ми обясни, че пази хана, не иска пари за това и да съм отидел да разгледам. Действително, врата не видях, както и необходимост за билетче, но имаше поставени няколко информационни табели, на добър английски и с поглед към миналото на сградата. Вътре в самата сграда, пространството беше оформено на нещо като клетки. Външната част на клетката е помещавала животинките, които са пренасяли стоките, пред тях са спели самите търговци, стоката подозирам е била из широкото място вътре. Покрива не беше издържал изпитанието на времето в цялост и имаше няколко снежни петна като резултат от това, но общото състояние на сградата беше много добро. Останах доволен от посещението. На излизане се заговорихме с пазителя на хана, което доведе до около 300 грама почистени орехи в стиропорена тарелка, които си купих за еквивалента на около 2 лв. Нека има енергия за аварийни случаи. Продължаваме напред.
Отново стигнах снежния пояс. Севан се води алпийско езеро и това не е случайно наименование, защото е на около 1900 м над морското равнище. Порадвах се на снега отново и продължих.
Всичко вървеше нормално, докато не стигнах до някакво задръстване и суматоха. 5-6 арменски коли и малко пред тях 2 напряко на пътя. В началото си помислих, че има катастрофа и отидох да огледам. Катастрофа нямаше. Човек, който да говори английски също. Дори руският беше рядкост. От колите се появи някакво хлапе, което успя да скалъпи пет думи и да каже, че натам пътят не бил проходим, на което отговорих “Ок, отивам да видя”. Ретроспективно щях да се сетя, че това е била първата блокада по пътя. Няколко километра по-надолу в посока на Гегховит, застигнах друга блокада. Този път доста по-лесно разпознаваема като такава – доста повече хора, няколко реда коли напряко на пътя, възгласи на арменски, веещи се знамена, патриотично звучащи песни, знакът на победата. Доста по-лесно се сетих какво е и разбрах през какво съм минал. Загасих мотора, облегнах се и започнах да размишлявам върху така създалата се ситуация. Заобикалянето щеше да ми коства 300 км без да е ясно дали щеше да има положителен краен резултат. Обходен път нямаше как да има, не и с този сняг навсякъде, още повече сам. Поседях 15ина минути, когато моя спасител се появи. Дребен арменец, малко английски, разбра, че съм турист. Разказа ми на две, на три ситуацията, аз му разказах откъде идвам, че знам какво им е, накъде отивам. Засвидетелствах уважение за каузата (което бях направил и по-рано, с клаксони и V-образни пръстовки) и той ме поведе към челото на блокадата. Не се разбраха да разбутат колите, за да мина и решихме да пробваме да мина през “банкета”. Банкетът, точно в това време от годината – сняг, навалял върху току-що поникнала трева, който се топи – не предвещаваха гладко преминаване. Но хората се посъбраха около мен и лека-полека заобиколих колите. Остана качването на пътя. Тук явно вече се бях отпуснал и подцених качването на асфалта, надцених сцеплението на задната си гума и малко след като осъзнах тези неща, моторът вече падаше. Успях да го прескоча, за да не ме затисне, но се спънах в близкия камък и паднах доста анимационно в близката преспа. По лице. Всичко това пред обектива на местната телевизия, която очевидно отразяваше случващото се. Докато се изправя, местните вече бяха вдигнали мотора и се опитваха да изтупат снега и от мен. Бързо се метнах на мотора, качих се на асфалта. Благодарих. Знак на победата. Клаксон. И газ. Болката е временна, позора – вечен. Снегът в гащите – докато се разтопи. По-нататък по пътя нямаше проблеми – в Мартуни имаше струпване на хора, но това не пречеше на трафика. След това пътя беше празен, за сметка на това всяко разминаване беше ознаменувано от солидарни клаксони.
Армения е една от първите християнски държави като такава в света. Това е оказало видимо влияние в развитието ѝ през вековете, а друг резултат е количеството манастири. Един от тях, маркиран с кафява табелка, е Хайраванк. Като виден лингвист, до края на престоя си осъзнах, че наставката “ванк” е манастир. Та манастирчето беше на един малък нос в езерото. Запазено, видимо старо и доста непретенциозно. Липсваше всякакъв псевдо-шик или меркантилност, на което сме свикнали тук.
Финалните 40-ина километра бяха белязани от загубването ми в град Севан и подминването на хотела поне 2 пъти. Намерих го, намерих и рецепционистката, която явно не очакваше посетители преди сезона (който подозирам е лятото). Разтоварих целия катун от мотора и го качих до стаята с пъкления план да ползвам работещото парно, за да припера и поизсуша дрехи. Или поне да изсуша това, което онова гмуркане в снега от по-рано беше причинило. Един горещ душ и едно пране по-късно бях готов за изследване на района като започнах с Wi-Fi паролата на хотела, защото рецепционистката пак си беше била камшика.
Доволно дигитализиран огледах картата за следващите си занимания до края на деня. Откритието на паролата за интернет ме успокои и се поразходих из двора на самия хотел преди да се отправя на изследователската си мисия.
В съседство беше Севанаванк (“ванк”, да), който е един от популярните обекти от този тип в страната (кой си спомня снимката от хостела в Ереван?). На пешеходно разстояние беше, пешеходих до там. Имах надежда и да вечерям там, за да не се оставям на произвола на хотелския ресторант, но явно заскъснях малко или бях подранил от гледна точка на месец, но ресторантите или не работеха, или точно затваряха. Утеших се с разходка около манастира, няколко снимки и серия картички, които да се опитам да изпратя.
По пътя обратно към хотела се заговорихме с две азиатки (японки, вероятно), които търсеха къмпинг или друго безплатно или евтино спане. Нямаше как да ги посъветвам адекватно, предвид факта, че обектите покрай пътя, които изглеждаха точно като каквото те търсеха бяха пусти в този момент от годината. Върнах се в хотела приятно изморен, но и неприятно гладен. Единствения ми шанс беше хотелския ресторант, който според думите на охраната (да, пак нямаше никой на рецепцията) работи. Качих се в празния ресторант. По мое впечатление в хотела имаше 2 заети стаи – моята и на още някакъв заблуден иностранец. Впечатлението ми се потвърждаваше и на вечеря бяхме само двамата. Нямаше персонал, или поне не видимо, но пък се чуваше доста силен звук от телевизор, който очевидно отразяваше случващото се в столицата на живо. Отидох до стаята и сконфузих малко населението ѝ, но хората изглеждаха доволни. Сервитьора говореше някакъв английски и разбрах, че опита за въртележка се е провалил като президента е оттеглил избора си за министър-председател. По-късно щяха и да се насрочат предсрочни избори за нов парламент, с което да започнат процеса по формиране на управлението на държавата от начало (това го разбрах вече в България). След новинарската емисия си поръчах и хапване, което беше задоволително, имаше бира, която беше скъпа (по арменските стандарти), но като цяло вечерята беше спасена. Можех да се отдам на заслужена почивка и ретроспекция на деня.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 19
