Ден 19: A Neighborhood Reunion. Сталинизъм. Грузински коняк.
Езерото Севан бележеше и края на моето пребиваване в Армения. Закуската обори моите представи, че съм половината от всички гости в хотела – от някъде изпълзяха още десетина човека. Хапнах, пих кафе, настроих се психически за товаренето и евентуалните премеждия по пътя. Благодарение на вездесъщия интернет, с Камби се бяхме разбрали за една къса среща в Гори, родния град на Йосиф Висарионович (Сталин, оригиналния). 300 км през Армения и Грузия. Не винаги постижимо, но пътят ми минаваше през главния път за Грузия (да не си го представите магистрала) и продължаваше кажи-речи през магистралата от и за Тбилиси. Метеообстановката беше на моя страна и деня беше чудесен – слънчев и умерено топъл. Въпреки статута си на главен път, М4 минаваше през няколко прохода, които въпреки че не бяха високи, бяха много приятни за каране и още повече – за гледане.
Град Новембрян ми изглеждаше като нещо, което мога да ползвам за пускането на пощенските си картички, но се оказа, че това 24.04 е възпоменателен ден, в който арменците отбелязват началото на геноцида (проведен от Турция). И нищо не работи. Отне ми 2 шествия от коли и хора с венци, докато започна да връзвам, че май е празник и произхода му не е щастлив повод. Пощите очаквано не работеха. Също така нямаха външни пощенски кутии, в които да пусна картичките. Точно се бях примирил, че ще си донеса картичките на ръка до България, когато видях една (сега като се замисля, абсолютно изоставена кутия), до която спрях аварийно. Със задоволство в душата намерих картичките и ритуално, една по една, отидоха в кутията. Сигурно още са там. Нито една не достигна местоназначението си. С чувство на изпълнен дълг, към себе си, се спуснах към кръговото, което указваше накъде да се движа (пак се бях отрекъл от навигацията). Докато излизах бавничко от кръговото, иззад мен се появи черно Субару, пълно с униформени, които ми махаха да спра. Спрях. Никой не говореше английски, но по униформите се виждаше, че се от граничната полиция на близкия арменско-грузински пункт, намиращ се на около 15 километра. С ръкомахания се разбра, че единия иска да го повозя на мотора. Първоначално се запънах, поради простата причина, че на седалката за двама трябваше да се съберем двама, плюс аварийната ми туба с бензин. Добре, че полицайчето беше стройно, та се събрахме. Качи се някак. Колегите му ме пуснаха първоначално напред, покарах бавно, за да свикне малко със ситуацията, което се оказа недостатъчно още на първия завой. Ясно беше, че се страхува от наклона на мотора. В някакъв момент колата с колегите му се изравни с нас, два телефона снимаха, минаха пред нас, пак снимаха. Като цяло, още едно видео, което бих искал да имам, но няма как да получа. Главно поради езикова бариера. Стигнахме на паркинга на арменската част на пункта, здрависахме се, “досвиданя” и последва най-бързото преминаване на граница дотук.
Влизането и от към грузинската страна на пункта беше гладко. Температурата на границата обаче беше нещо, което много ме зарадва (на тоя етап). От доста време не ми беше било топло, а на хубавото пролетно слънце, усещах как лицето ми изгаря и ми беше още хубаво. Спрях за капучино и припек от кафето след границата. Докато се наслаждавах на слънцето, естествено от някъде се появи някакъв местен, който искаше да ползва мотора за декор на снимка с хлапето си. VGA камерата на телефона с копчета не им пречеше.
Навсякъде имаше табели за Тбилиси, което улесняваше навигацията и изключваше нуждата от упование в сбъркната ми такава. Пътят до Тблиси беше доста натоварен като спирането за гориво и смазване на верига се яви доста свежо. Въпреки трафика, относително бързо се стигна до столицата. Преди да потеглим си мислех да отделя поне ден за нея, но реалността показваше, че по-скоро няма да ми стигне времето. Транзита ми не беше по околовръста, а през центъра и мернах няколко интересни архитектурни решения, определено следващия път бих се отбил. Също в Тбилиси започна и да духа зверски вятър. За щастие, от Тбилиси до Гори имах около 80 километра, които все някак щях да изкретам. И друг път съм попадал в силен страничен вятър, но отдавна не е бил толкова настоятелен и консистентен. Тблиси – Гори беше по магистрала – истинска, с по две платна в посока, което позволи добра скорост и след под час влизах в Гори. Имахме място за спане и се заех с това да го издирвам. След известно лутане се намерихме и радушно допринесох за хаоса и букета миризми в отредената ни стая. Малко неща могат да се сравнят с аромата на двама мотористи, които са на път от 20-ина дни.
Малко по-късно вече бяхме готови да разгледаме гвоздея на туризма в града, а именно – музеят на Сталин. В двора му беше запазена родната къща на диктатора. В контраст с обичайната русофобия из Грузия, за Гори беше гордост, че Сталин произлиза от тук, въпреки че произхода му по никакъв начин не е спомогнал Грузия да заеме по-централно място в СССР. Самият музей впечатляваше с грандомания и кичозност – мрамор, огромни портрети на г-н Джугашвили, снимки на всеки важен ръкопис за сталинизма, подаръците, които са му направени от братски народи (ние сме се отчели с шах и не помня още какво), успехите му като пълководец, неуспехите му като ученик в семинария (хм, защо ли комунизма не харесва религията?) и прочее неща с различна степен на любопитност. Едно от интересните неща бяха специалните вагони, които бяха изложени на целенасочено построена къса жп линия отново в двора. Малко напомняше на музея на ЖП транспорта, който е в Русе (силно препоръчвам посещаването му, царските вагони са много готини). Вагоните бяха интересни, лъхаше лукс по съветски.
След урока по история, трябваше да се хапне и, естествено, пийне. В нещо като стар град се натъкнахме на едно-две барчета, но съмнително затворени. Отново бяхме в грешния туристически сезон. Когато все пак намерихме място, Камби се разочарова от коняка, но затова пък имаше джубокс, с помощта на който скандализирахме хората с някакъв метъл. Умората вече си личеше и бързо стигнахме до консенсус да се прибираме. Съдбата, обаче, имаше други идеи за нашата вечер. Когато се прибрахме в къщата за гости, попаднахме на нашите домакини – много мили възрастни хора, между 60-65 годиншни, които вечеряха – и ни поканиха на тяхната трапеза. После се извади домашния коняк, после се започнаха истории. Децата им учат и живеят в чужбина. Жената говори английски, мъжа говори немски, френски и италиански. И двамата говорят руски естествено.
Всичко вървеше добре до N-ти кръг коняк, когато започнахме да навлизаме в религиозните устои на обществото, но решихме да запазим добрия тон и бихме отбой с оправданието, че и двама ни ни чака път.
