Ден 11: Туризъм и главни пътища
След изпълненото с емоции посрещане, хапваме спокойно на закуска и кроим планове за деня. Искаме да разгледаме скалния комплекс, около който бяха случките ни предната вечер, да се придвижим до едно градче в областта Аджара (по главен път номер 1, важен детайл за по-нататък в историята). Заемаме се с първата задача, мятаме по каска на главите и отново бавно, внимателно и плавно се занасяме до забележителността. Самите манастири не се различават фрапиращо от това, което видяхме дотук – стопански помещения, спални, параклиси. Основна забележка към “експозицията” е, че нямаше почти никакви надписи на английски или като цяло надписи.
След културната програма сядаме за по кафе в снощния ресторант. Константин отново е в него, този път в деловото си амплоа и се разпорежда с някакви работници, които очевидно облагородяват градината на локала. Пием по лимонада на една маса до пълноводната река и сме готови да се връщаме. Достигнали отново базата, отделяме време за малко обслужване по моторите – смазваме и почистваме прашните вериги. Товарим целия цирк отново и сме готови за отпътуване. Първите километри ни повеждат по един прекрасен асфалтов път (главен път 11), с гледки и завои. От време на време достигаме отнесени от стихиите участъци или такива ремонт, естествено, неуказани. Стадата крави също допринасят за общото ниво на внимание – високо. Целта за днес е градчето Куло, в средата на пътя между Вардзия и Батуми (“морската перла на Грузия”). Километрите не са много, очакваме да приключим бързо с пътя за деня, но…не сме предвидили особеностите на пътя – няколко десетки километра след началото, хубавия асфалт приключва и отстъпва място на черен път. Нищо неочаквано, но това ще ни забави. Което също не е неочаквано, а и километрите са малко – около 150 за деня, можем да си позволим малко приключение. Километрите се точат бавно, пътят ни предлага няколко минавания през реки, които минават през пътя, стигаме и до коридор от сняг, проправен от роторен снегорин, който се издига над главите ни. Разминаванията ни с колите са трудновати и доста се зачудих как точно се разминават 2 коли.
Започваме да се спускаме отново и над нас се появява въжето на седалков лифт, явно минаваме през зимен курорт. След като подминаваме основното населено място около курорта Goderdzi, снегът започва да отстъпва, пътищата се разширяват. Тази страна на склона е по-култивирана, черният път е значително по-широк – дава шанс за изпреварвания и спокойни разминавания. След още около час път достигаме Куло – прашен малък град, в който основната забележителност е въжената линия, която го свърза с едно от селата от другата страна на долината. Завъртаме се из него и си намираме ресторант, който се е наместил срещу местната поликлиника, недалеч от полицията и едно училище. Натакхтари, свинско и кебап правят следобеда ни доста по-поносим. Стаите, които се предлагат малко зад ресторанта също подобряват настроението и след като сме се наяли се пременяме в цивилните си одежди и отиваме на кратка разходка. Кратка, защото се свечерява, а и защото няма особено какво да се прави. Малко за въжената линия – питахме до колко работи, но ни се стори, че ни казаха, че сме я изпуснали. Когато отидохме да проверим лично, намерихме някакво девойче да чете. „Гледай ги местните какви са алтернативни“, си помислихме. И малко след това видяхме възстарата кабинка да се движи към отсрещния склон. Камби си зарежда предплатената грузинска карта с още няколко гигабайта данни, грабваме по бира (не Натакхтари), кратък гастрол през местния парк.
След разминаване с местния луд, отново сме при “домашния” си ресторант и си е време за вечеря. Докато Ромео ползва новозаредения си интернет, аз заръчах няколко от местните гозби, които ни се харесаха с променлива успеваемост. Аз харесах гозбата от няколко сирена, разтопени в една кашеста маса, но нямахме консенсус за нея. Имаше и още нещо, което мен не ме развълнува толкова (съответно дори не помня какво беше), но пък Камби го спечели. Поне наливната бира си беше наливна бира.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 12
Ден 12: От морската перла до полите на Кавказ
Свежата утрин (април в Грузия е, вчера минахме през двуметрови преспи) ни разбужда бързо още в прехода между стаите и ресторанта, в който ни чака домашно приготвения аналог на баницата у нашенско и щедро количество чай. Едно бързо преяждане по-късно вече събираме багажа и се подготвяме за днешния ден. Не много километри, но това по тези земи не значи и не много време. Плануваме преминаване през Батуми. Това е голямото пристанище, известно като “Перлата на Черно Море” в Грузия. От там – на североизток към Местия, един от големите курортни центрове в грузинската част на Кавказ. Пътят от Куло до Батуми е част от същия този, по който се движихме и предния ден – Акхалцике – Батуми. Същия този главен път 1. Тази му част беше доста по-гледана, на места имаше асфалт и колкото повече се приближавахме, толкова по-често го имаше, отколкото не. Движението също беше натоварено, но пък настилката позволяваше по-смели изпреварвания, а също и фактът, че деня беше все още в началото си.
Леко и спокойно се добрахме до предградията на Батуми, където свихме в първата автомивка и се отдадохме на обстойно почистване на моторите от това, което бяхме събрали в последните дни – а именно кал, прах и каквото друго сме си намерили по пътя. След почистването прескочихме отсреща за едно зареждане и се впуснахме из Батуми в търсене на северния му изход в посока Поти и Зугдиди. Известно лутане, малко чакълести улици и дружните усилия на всичките ни навигационни устройства и поехме в правилната посока. Тази част на Грузия е относително равнинна, пътищата са прави и доста често минават през населени места.
Тук е момента за едно кратко лирическо отклонение на тема движението по пътищата в Грузия. Няколко неща са ясно видими – никога не знаеш в каква посока ще се понесе МПС-то пред или зад теб, никога не знаеш кога асфалта ще изчезне, никога не знаеш колко крави има зад завоя, фаровете не се ползват дори и нощем. Изпреварванията също могат да поднесат изненади, както и не се ограничават от маркировка или знаци.
В този шофьорски контекст си карахме като част от движението, изпреварванията бяха абсолютно в реда на нещата – необезпокоявани от маркировка. Докато при прибирането в нашето платно видяхме присветкащите фарове на полицейска патрулна кола отсреща. В началото не обърнахме специално внимание на това, но малко след това, когато видяхме същата кола в огледалата, с включени сирени, започнахме да осъзнаваме накъде отиват нещата. Спряха ни за неправилно изпреварване. Всеки, който е бил в Грузия ни се смя на историята. Та, спряха ни, взеха ни документите. Изключително изненадани бяха от това, че бяхме изрядни (за Грузия трябва отделна застраховка тип “Гражданска отговорност”). С усмивка на лице ни обясниха за камерите, които са им на реверите и в колите и как не можело да ни пуснат ей така (което явно не важеше за колите, които изпреварваха непосредствено преди нас). Как да е, написаха ни фишовете на място и някак си ни обясниха и за това, че трябва да си платим глобите в рамките на месец. Самата глоба беше 200 лари (около 35 лв). Помежду другото обсъдихме Слънчев Бряг и Лечков.
След срещата с местните правоохранителни органи продължихме пътя си с леко уважение към маркировката или поне с по-зорко проверяване на насрещното движение. В Поти забелязахме един неочакван надпис – „kosovo je srbije“ – който често се вижда в по-близки до родину държави (благодаря за подсещането, Камби). Стигнахме Зугдиди и поехме към Местия като на първото ресторантче извън града решихме да си вземем почивка, да се посмеем на предната ситуация и да изпием по бира. Човещинка. Още едно преяждане по-късно пак бяхме по “конете” и навлизахме в планинските части. Топенето на снеговете беше създало известно количество пътна разруха, но това, което беше наистина впечатляващо беше тътенът на реката, покрай която се виеше пътя. Оглушителен, преминаваше без проблеми през каската, слушалките и музиката. Пътят продължаваше да се качва в планината, а ждрелото, из което се движехме хич нямаше намерение да става скучно. В един момент асфалта отстъпи място на бетонни плочи, които щяха да са настилката в следващите няколко десетки километри. На около 20 километра от Местия, излязохме в малко по-открита част и за първи път се сблъсках с мащабните гледки, които ме чакаха следващите дни. Наред с тях се сблъсках и с искреното нежелание на планината да се съгласи с опитомяването си – нееднократно придошлите води от снеготопенето бяха отнесли части от пътя.
Залисан в размисли за непокорния Кавказ, пристигнахме в Местия, отбихме се за зареждане и продължихме към познат от зимните походжения на Камби хотел. Посрещнаха ни руснак (нещо като управител на хотела) и грузинец (негов приятел, дошъл на гости), които пиеха домашно вино. Учтиво бяхме поканени да се включим с по чаша вино и мезета. Стоплени отвън и отвътре продължихме ритуалите по пристигане – почистване и смазване на вериги, пренасяне на багаж и т.н.
След обслужване и на телата (душ, поне) пристъпихме към следващата важна задача в живота на пътника свиден – храната и бирата. Местия е курортен център зиме и лете, но не и напролет. Вече е късно за ски, а все още има сняг по пътеките и няма обичайното количество пеши туристи. Това е и шансът ни да седнем в хубавото заведение в центъра. След порядъчното хапване, дебютът ми по местните локали продължава с барчето, в което зимата е бил купонът, но горните фактори са го довели до доста ниска посещаемост – ние сме единствените посетители, ако изключим бармана. Няколко серии коняк с бира довеждат след себе си и следващата важна нужда на кавказия пътешественически живот – съня.
Маршрут: https://myadventure.bike/Trips/460, ден 13
